ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 21

ГЛАВА 20

* ЕМА *

– Питър и Дрейк са я намерили. – Тези думи се запечата в главата ми и ми внушиха надежда. – Тя беше жива. Трябваше да бъде. Готов съм да тръгна с тях, да се бия заедно с тях, но Картър не беше доволен от това.
Питър беше ранен, докато са бягали. Те щяха да се прегрупират, а аз трябваше да остана и да се погрижа за раната на Питър. Първоначално отказах, но видях предупреждение в очите на Картър. Той каза, че ако не го направя, ще ме заключи в банята, и ако се опитам да избягам ме заплаши, че последствията няма да са най-много добри. Казах му, че ще остана. И ще лекувам раната на Питър. Той точно това искаше да чуе. Ето защо това и му казах.
И след, като видях, че куршумът бе минал точно през рамото на Питър, и като приключих с лечението на раната му, обмислих следващите си действия.
Бях забелязала по рано парче кабел на пода в кухнята, взех го и се наведох прекарах през държачите на колана, на панталоните на Петър, завързвайки го здраво за стола, на който седеше. Това бе малко вероятно да го спре, но поне щеше да ми даде елемента на изненада и това бе всичко, от което имах нужда. Изчаках още секунда, но той не обърна внимание. – Сега или никога.
– Питър…
Прикрепих края на превръзката на раната му и отстъпих назад. Той постави пистолета си на стойката зад нас. Знаех какво да правя, но не го направих. Все пак не видях друг начин да го заобиколя, и след като взех решение, отстъпих назад. Той прегледа превръзката си, когато аз направих още една крачка назад и протегнах ръка зад себе си, хващайки пистолета с пръсти.
– Хм? – Той вдигна глава да погледне. – Какво каза, Ем? – И ме видя, за миг той застина недоумяващо. Аз затаих дъх, той не знаеше какво се мъти в главата ми, но просто видя напрегнатата ми челюст и решителността в очите ми. И това ме издаде. – Не, Ема… – поклати глава той. – Нека се оправят те с това. Така ще бъде по-добре.
Не. – Тревожността ми се бе увеличила, откакто той се върна. – Питър беше ранен. Дрейк е заловен. Картър и Майкъл тръгнаха да го спасяват, но нещо не е наред. Защо са го пуснали да избяга? Защо сега? Това е капан… Картър също го знае. Разбрах го по погледа му, с който ме погледна преди да излезе. Но той трябваше да иде, длъжен беше, те имаха един от хората му. Дрейк сега бе за нас като семейство. Трябваше да отиде… както и аз трябва. Длъжна съм, заради Картър…
– Не, Питър… – ти не ме разбра. – Къде са те? – Щях да отида там. Той примижа и аз видях изражението му, че няма оръжието му. Той си спомни къде е и знаеше, че съм го взела. Като поставих ръката си зад себе си докато се движех назад, бях вече извън неговият обсег.
– Ема, сериозно говоря. Не можеш да ги следваш. – Погледът му беше прикован в пистолета в ръката ми.
– Добре… – явно ще трябва да се надлъгваме. Нека го направим по този начин. -Оставих пистолета настрана и вдигнах ръка, залъгвайки го за намеренията ми. – Добре… няма да отида, но все пак искам да знам къде са те. Трябва да знам… – а ти дори не подозираш за „изненадата“ зад себе с. – На която разчитах.
Погледът му се съсредоточи върху оръжието. – Той обмисля ситуацията. Надявам се, че мислите му се движат в правилната посока. Дали ще бъде болезнено? Той може да грабне пистолета по-бързо от мен. Оглежда ме от глава до пети и повдигна вежда. О да… бях по-малка от него, а той е по-бърз от мен. Ако направя нещо сега, той ще вземе пистолет и ще ме хване. Лесно… Имам нужда да мисли, че всичко е свършило. – Вдигнах отново ръце.
– Добре… няма да ходя, обещавам. Просто ми кажи къде са? Кажи ми Питър, в случай, че нещо се случи. За да мога да се обадя на някого, може би на Коул. Мога да го изпратя там. – Просто… моля те, господи, кажи ми.
– Къде са те? Ема, ако ти кажа…
– Няма да отида… – измърморих аз и се отдръпнах още малко от пистолета. – Обещавам ти, но трябва да знам къде са отишли. – Притиснах ръка към корема си и продължих. – Нещо не е наред, Питър. Ти беше при тях и те ти позволиха да избягаш. Не си се борил, за да избягаш… те са ти позволили. – Защо просто не ми кажеш, по дяволите!? – Помисли добре за това, Питър.
– Ема, аз… – той замръзна и се замисли.
Той знаеше, че съм права. Можех да го видя в очите му, как навързва всички обстоятелства заедно. Той щеше да ми каже, аз почти можех да видя отговора да се върти на върха на езика му. Пристъпих напред, с вдигнати ръце, сякаш за да мога да издърпам отговорът му. След това, като посочи пистолета си, започна да се изправя.
– Добре, само ми дай… – креснах аз в същият момент.
– Просто ми кажи! По дяволите! – Зашеметен и уплашен, той се облегна назад. Гледайки ме с умоляващ поглед.
– На кръстовището на 16-та и 1-ва Bizzaleen Road. Това е… – това беше достатъчно. Обърнах се, грабнах пистолета му и се обърнах към него. Очите му бяха широко отворени от изненада. Той се опита да стане но нещо го спря, кабелът сработи и го дръпна надолу. Той нервно започна да се върти в недоумение. Само успя да звика.
– Какво…
В следващият момент го ударих в лицето с приклада на пистолета, колкото сила имах. Той се просна по гръб на стола. Трябваше явно да го ударя още веднъж, затова отстъпих и се хвърлих към него нанасяйки му нов удар, отскочих във въздуха насочвайки цялата тежест на тялото ми върху пистолет. И го ударих по главата, тялото му се отпусна, аз го хванах преди да падне от стола. Задържах главата му и се опитах да забавя падането, за да не пострада. Не беше лесно, но малко смекчих ударът в пода. Всичко свърши, Питър беше в безсъзнание, но в безопасност. Бях готова да тръгвам, не изгубих нито секунда. Грабнах друг пистолет и го пъхнах вътре в джоба си, в другия сложих електрошока си. – Оръжия, оръжия, оръжие. – Насилих да мисля ясно, но почти чух спешните инструкции на Картър в главата си. – Била съм в опасност… била съм момиче. В неизгодно положение, което означаваше, че имам нужда да изравня силите, което означава да взема възможно най-много оръжия. По дяволите Картър… – грабнах друго въже и го увих около глезена си, закрепвайки там трети пистолет. Направих същото на кръста си, дърпайки тениската си отгоре, за да покрие издутината.
Имах четири пистолета, електрошоков пистолет и намерих също чифт ножове с кожени калъфи. Тях сложих през главата с презрамките им. Приличаха повече на нестандартни портфейли. Всичко е готово, трябваше да тръгвам.
Взех собствената си кола и когато стигнах до мястото, което Питър спомена, я паркирах и тръгнах бързо по тротоара. Сигурно съм била зрелище отстрани но не ми пукаше. Да отида там възможно най-скоро и да се промъкна незабелязано беше целият ми план.
Промъкни се. Помогни, с каквото можеш. Изведи Картър жив и здрав. Това е всичко, което трябва да сториш Ема…
Когато пристигнах в близост видях, че входната врата беше отворена. Тя явно бе разбита, но наблизо нямаше нито един пазач, така че влязох вътре. И тогава чух изстрелите. Прозвучаха от задната част на къщата. Тръгнах натам, проправяйки си път из къщата между разхвърляните мебели, разбитите врати и прозорци и прекрачвайки множеството телата, и оглеждайки стаята след стая. Не знаех кой или къде ще се появи, нито дали Картър, Майкъл или Дрейк са в задната част на къщата. Вървях бързо през първия етаж, намирах само трупове. Повечето с рани в гърдите, имаше също неколцина с дупки от куршуми в главите си, но на всички лицата им бяха застинали с ужасено, мъртвешко изражение. Борех се с всички сили с нарастващият страх и ужас в мен. Не исках да ги броя, не можех. Знаех, че Картър ги е убил всичките. Качих се на втория етаж и до мен достигнаха едва доловими стенания. Един от мъжете там на пода беше още жив. Придвижвах се от стая в стая, аз отнемах оръжията им или ги захвърлях извън обсега им. За да не можеха да протегнат ръка и да ме застрелят в гърба. Накрая изхвърлих всички пистолети в банята и я заключих, за да не могат да се доберат до тях. Оставаше да проверя още една стая, преди да успея сляза по стълбите и да разгледам задната част на къщата. Върнах се в коридора и спрях пред вратата, първо видях краката ѝ. Тя беше без обувки, пръстите ѝ бяха подути и окървавени, но знаех, че е тя. Усещайки това, аз бутнах полуотворената вратата. Очите ми срещнаха моята сестра, привързана за стол. Тя седеше наведена напред, краката ѝ бяха разтворени, тя би паднала ако не беше вързана за стол и ако столът не беше прикрепен към голямото легло отзад. Дори без да я докосвам разбрах, че е безсъзнание.
Поне не е мъртва. Слава богу…
Задържайки дъха си, се приближих. Буквално се прокрадвах наоколо, сърцето ми биеше лудо, въпреки че нямаше никой наоколо, който можеше да ме сграбчи и бяхме само тя и аз.
Боже мой. Бъди жива… бъди жива. Моля те, бъди жива… – Тихо се молех приближавайки се към нея. Видях косата ѝ, цялата оплетена и в кръв, имаше синкаво-черни синини по цялото ѝ тяло, скъсана риза и панталон. Аз протегнах ръка към нея.
Но какво правя? Как те кара да се чувстваш онази, която беше измъчвана, защото зае мястото ти? Не… – изгоних тези мисли от съзнанието си и докосна главата си с пръсти. Докоснах я и задържах дъха си отново. Тя не реагира. Затворих очи, плачех тихо, притиснах пръсти към врата ѝ, за да проверя пулса. Отначало не почувствах нищо и разтворих уста в мълчаливо ридание. Но тогава усетих слаб пулс. И още веднъж, и още веднъж. Едва не припаднах. – О боже… имаше пулс. Тя е жива.
– Андреа… – прошепнах.
Наведох се към краката ѝ, открих въжето което я държеше в плен. Ръцете ѝ бяха вързани с тиксо. Трябваше да го отрежа. – Ножици… -Огледах стаята, но не видях нищо. На една от стените имаше самотен скрин с отворени чекмеджета, а в тях нямаше нищо. Погледна към леглото. И там нищо, чаршафите бяха смъкнати и се търкаляха на пода. В килера имаше само две празни закачалки. – Нищо… дори не можех да освободя сестра си, по дяволите. – Докато отчаяно се лутах вътре в стаята, коженият калъф удари ръката ми. Чух звука на ножове. Проклинайки глупостта си, аз се втурнах към нея и застанах на колене. Извадих ножа и започнах да режа тиксото.
– Андреа… Андреа… Андреа. Моля те… Андреа… Андреа… Андреа. Събуди се…
С ножа отрязах последното парче лента и тя падна на пода. Аз подскочих назад. – О господи… направих ли ѝ нещо лошо? – Когато изведнъж тя се събуди. Съвземайки се, тя се претърколи на една страна, а аз направих още крачка назад, притискайки към стомаха си ръката стискаща ножа. Можех само да чакам и да гледам нейната реакция. Тя отвори очи и погледна през стаята, след което рязко се изправи. Нейните очи бяха диви, а устата ѝ се разтвори, когато ме видя.
– Ема? – Въздъхна тя. Аз коленичих до нея.
– Добре ли си, Андреа?
– Какво…
Някъде от къщата се разнесе смразяващ вик. И двете подскочихме нагоре от уплаха. Тя каза.
– Кой…
– Хайде… – дадох й знак да стане. – Трябва да тръгваме Андреа. Сега…
– Хъм… – но тя просто протегна ръка. Краката ѝ трепереха, затова хванах ръката ѝ, за да я придържам в равновесие. Викът прозвуча отново.
– Какво… кой беше това?
Не човек. Поне не приличаше на човек. – Пронизителен писък буквално смрази вътрешността ми. Аз само поклатих глава.
– Трябва да тръгваме… сега. – Казах отново аз.
– Добре… – стисна ме тя за ръката. – Добре. Благодаря ти, Ема. Благодаря ти…
Вината беше моя. – Но не можах да ѝ кажа нищо. Аз, стиснах също ръката ѝ, а с другата държейки я здраво за рамото. Заедно, бавно, започнахме да слизаме по стълбите. Тя посочи напред.
– През кухнята. Има заден изход. – Аз кимнах.
Докато отивахме към кухнята, надникнах първо и се уверих, че сме сами и след това влязохме вътре. Трябваше да отида първа, за всеки случай ако има някой там. За разлика от нея, аз мога да отвърна на удара, но за наше щастие там нямаше никой. Вратата до печката беше изтръгната от пантите. Там видях малък проход и извиках Андреа, а тя изтича след мен. С готов пистолет аз се втурна се напред, тя хвана гърба на тениската ми и хукна след мен. Писъците идваха оттам. Те бяха там. Стъпка по стъпка, ние предпазливо вървяхме напред. Проходът беше малък и тесен. Видях проблясъци на светлини. Проходът водеше към скрито от чужди очи място. Повече писъци не чухме.
– Не! Аааааа… – оттам долитаха и други звуци, но изстрелите ги спряха. Каквото и да беше долу или кой, те убиваха крещящи хора.
– Ти д… – чу се още един изстрел. Мъжът млъкна.
– Ема… – прошепна Андреа. – Трябва да се махаме оттук.
Картър е долу. – Поклатих глава.
– Не.
– Ема… – тя ме дръпна отново. – Ти не разбираш. Тези хора…
Бам!
И двете подскочихме. Този изстрел беше толкова близо и оглушителният му звук отекна в главите ни като в тъпан. Държейки ръка до ухото си, пристъпих през отворената врата. Тогава сърцето ми отново се сви. Някакъв мъж беше пред мен и държеше насочен пистолета си към Картър. Дрейк лежеше на пода, кръв шуртеше от раните му. Аз погледнах тялото, ранен бе в рамото. Надявах се куршумът да е излязъл както у Питър. Картър ме видя, но веднага погледна настрани. Беше въпрос на живот и смърт. Отскубнах ръката на Андреа от тениската си и се приведох напред. Осъзнавайки, че я оставям, тя поклати глава. Но трябваше да го направя, нямаше друг начин. Тя трябваше да остане там, затова ѝ направих жест, и след това вдигнах пръст към устните си. Изглеждаше, че разбираше какво щях да направя.
– Не мърдай… – каза човекът на Картър. Той държеше уверено пистолета си, пристъпи по-близо до него. Направи две стъпки, гърбът и раменете му бяха напрегнати, беше нервен и изглеждаше леко неадекватен. По всяко време, той можеше да стреля, а аз не можех да допусна това да се случи. Бавно се прокраднах в стаята и вдигнах пистолета си. Протегнах ръце и се прицелих внимателно. Сега вече Картър ме гледаше, погледът му трепна. Не знам защо, тогава аз казах.
– Хвърли оръжието. – Мъжът веднага се напрегна. Той започна леко да се обръща. А аз продължих напред към него. – Хвърли. Пистолета. Живо… – насочих пистолета право към сърцето му, а моето биеше толкова силно, че едва чувах думите си. – Хвърли го. Сега.
– Ема… – каза Картър. Нищо не чух. Пулсът ми се ускори, оглушавайки ме. Човекът все още не направеше това, което казах и аз посочих с глава към пода.
– Хвърли го. Живо. – Той не го хвърли, обърна се, насочвайки пистолета си право към мен. Тогава последва същински ад. Докато отместваше пистолета от Картър, аз сякаш чух командата на му.
Залегни! – Хвърлих се на пода. Човекът се поколеба, гледайки като онемял на Андреа зад мен. Обърнах се и ѝ извиках.
– Залегни! – Тя ахна и падна на пода.
В същия момент Картър връхлетя върху него. Като изви ръката му, той изби пистолета и го удари с лакът в главата. Мъжът се строполи на пода претъркулвайки се буквално в краката ми, някой друг изтича в стаята. Стрелецът падайки, извади втори пистолет. Разпознах Майкъл, а стрелецът се канеше да го застреля.
Бам!
Стрелецът се строполи. Пистолетът падна от ръката му, а някой полетя през стаята и застана над него, държейки пистолет в двете си ръце, беше Картър. Той го застреля, бяхме в безопасност. Гърлото ми се сви в спазъм. Изпитах облекчение, ужас и радост, едновременно. Паднах на пода, а Картър ме вдигна и ме прегърна, полагайки глава на рамото ми.
– Боже мой… – той трепереше, прегръщайки ме. – Боже мой… – той конвулсивно погали косата ми. – Жива си… слава Богу. – Бях жива, както и Андреа, Питър, Дрейк, Майкъл. И Картър също. Облегнах се назад, обхванах лицето му с ръце.
– Обичам те толкова много.
Лицето му беше мокро от сълзи. Той притисна устни към челото ми и после към устните ми. Не ме интересуваше какво ще стане след това. Картър беше в безопасност. Всички бяхме в безопасност.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *