ГЛАВА 21
* ЕМА *
Полицията заподозря нещо, но Андреа потвърди нашата история.
Тя и аз се прибирахме от ресторанта преди около два месеца. И бяхме нападнати. Отведоха я, а животът ми беше в опасност затова се скрих. Картър, след като бе получил следа, отиде да я търси и с техните хора влязоха в сблъсък. След това бяха призовани в сграда ченгетата и лекари. Андреа бе намерена. Не можехме да се крием повече. Когато всички обвинения бяха свалени от мен, след като дадох показанията си, на излизане от полицейския участък, видях Картър в съседната стая за разпити. Очите ни се срещнаха и се задържаха, но нито един от нас не показа никаква реакция. Бях благодарна, че е жив. За всичко останало трябваше да му се доверя. Затова отидох във фоайето на полицейският участък и зачаках пред гишето. Трябваше да разбера в коя болница е била откарана Андреа. Докато стоях там, към мен се приближи мъж.
– Ема?
Не го познах. Беше облечен с черен пуловер и дънки, а на врата му висеше значка на детектив. Изпрати ми вяла усмивка, тъмната му коса беше подстригана късо, почти като на таралеж бодлите, на което отговаряше атлетичното му телосложение. Неговото лице изглеждаше твърде сухо и обгоряло, за да бъде класически красавец, но въпреки това изглеждаше някак грубовидно-миловат.
– Вече съм давала показания.
– Знам. – Той погледна надолу, видя значката си и я скри бързо под ризата.
– Съжалявам за това. През повечето време забравям за нея. Не работя в този участък. Аз… – веднага ми просветна.
Гаджето на Аманда. Браян…
– Ъъъ, ти и аз имаме общ приятел… – той млъкна, когато аз кимнах.
– Аманда… тук ли е тя? – Попитах.
– Не… – посочи той към паркинга зад себе си. – Те разбраха за сестра ти, така че те са при нея. Не мисля, че са я видели още, но Аманда каза, че би искала първо да я посетиш ти. – Аз кимнах. Звучеше ми съвсем нормално.
– Сестра ми добре ли е?
– От това, което чух, така мисля. Аманда ме накара да те закарам там, или просто да съм тук, когато излезеш. – Той се огледа и допълни. – Не знаехме кого са задържали и… досещаш се, предполагах. Останалите още ли се разпитват?
– Да, Картър и другият човек, Майкъл. Човекът, който простреляха е в болницата.
– Дрейк. – Кимнах, главата ми бръмчеше от мисли.
Ами Питър? Той все още…
– Аманда каза, че другият човек също е в болница… – добави Браян. – Не му знам името, но каза, че го разпознава, той е от вашият охранителен екип. – Потърках челото си, усещайки как започва да ме боли главата
– Така ли… – Питър също беше в безопасност. Всички бяха в безопасност. – Бих искала да поговоря с Аманда. – Веждите му се вдигнаха.
– Съжалявам? – Протегнах ръка. – Твоят телефон… – бих искала да се обадя на Аманда. – Той посегна към телефона си, но го извади бавно от джоба си.
– Защото…
– Защото… – усмихнах му се. – Не си мислиш, че съм достатъчно глупав, за да се кача в кола с теб, без да те проверя? Има много хора, които знаят много за мен. Всеки от тях може да чете за мен в интернет… дай ми телефона си. Аз сама ще я набера, тогава може би ще се кача в колата с теб. – Той започна да натиска бутоните на телефона си, а аз го спрях.
– Не, не… – взех го от него и посочих към масата. – Аз ще се обадя от тук. Благодаря.
– Хм… – взимайки телефона му ѝ се обадих, за да се уверя, че това наистина е Аманда. При звука на гласа ѝ коленете ми се подкосиха. Хванах се масата, за да не припадна.
– Ема? – Гърлото ми се сви.
– Той… здравей. – Толкова ми липсваше тя. – Тук има някакъв човек действащ от твое име? – Тя се засмя с облекчение.
– Да, това е Браян. Всички мислихме да те чакаме, но той не искаше да сме там. Той каза, че не иска без нужда да чакаме до полицейското управление, така че когато разбрал в коя болница са откарали сестра ти, всички отидохме там… Тереза и Ноа също. Всички искахме да се обединим и да ви подкрепим. Момчета… как са? Ти? Как е Картър? – Въздъхнах дълбоко, а сълзите ми потекоха. Само като чух гласа на Аманда това ме просълзи. Опитах се да се стегна, бях уморена вече от плач.
– Ъъъ, добре сме, мисля. Вие приятели, успяхте ли да видите сестра ми?
– Не… – тя изглежда вървеше нанякъде и изведнъж гласът ѝ стана по-ясен. – Сега ще вляза в тоалетна. Ето, чувам те по-добре. – Тя въздъхна. – Не… дори не ни позволяват да се качим на нейния етаж. Въпреки че Тереза се промъкна. Тя каза, че на вратата ѝ има ченгета, но те са я хванали и я ескортираха обратно долу. Ноа познава администратора на болницата, но дори той не може да припари там. Единственото което успяхме да чуем бе, че родителите ѝ ще пристигнат скоро. – Тя замълча за миг. – Ема, това родителите ти ли са?
– Не. Андреа е била осиновена.
– Ооо…
– Да… – гърлото ми се сви на топка отново.
– Добре… – тя понижи гласа си до шепот. – Видях един тук от момчетата на Картър. Тръгна по коридора към асансьора. Тереза опита да се шмугне с него в асансьора, но той не ѝ позволил. Не знаем дали той отиде да види сестра ти или…
– Не… Дрейк е там. Лекарите закараха него и сестра ми в болницата. И съм сигурна, че Питър е някъде там също. – Тя замълча за момент. – Те са охранителите, които току-що спомена… – обясних аз.
– О, да. Не знаех имената на всичките. – Кимнах на себе си. Бях толкова радостна да чуя гласът ѝ, да чуя смехът ѝ отново. В гърлото ми се образува отново буца.
– Добре… – казах аз. – Предполагам, че гаджето ти… е безопасен шофьор.
– Той е ченге. Понякога е склонен на глупости, но да, мисля, че е безопасен. – Тя се разсмя. – Толкова се радвам, че всичко е наред. Липсваше ми Ема. – Бучката се увеличи и аз прошепнах в отговор.
– И ти ми липсваше Аманда. – Всички ми липсваха, дори Ноа. – Аз… ще се видим малко по-късно.
– Добре, ще се видим
Беше странно да се кача в колата с гаджето на Аманда и никой друг наоколо. Цяла година бях заобиколена от Картър и хората му. Срещата с непознат, накара в съзнанието ми да изплуват стари спомени, върнах се към дните, когато пътувах сама, още преди Картър да се върне в живота ми и да заживея с Мелъри. Осъзнах, че ако сега тя ме видеше с този човек, щеше да направи всичко възможно, за да се срещне с него. И Аманда би я намразила. Аз се усмихнах.
– Какво има? – Попита Брайън.
– Нищо. Просто „друг път, някъде другаде“ нещо подобно се случи.
– О да?
– Да… – гаджето на Аманда. – Поклатих глава. – Страхотно е, да се срещнем официално най-накрая. – Като си помисля, че щях да я накарам да го напусне. Ако някой принуди мен да напусна Картър… вместо това бих напуснала тях. – Обичаш ли я?
– Да. – Аз кимнах, очаквайки този отговор.
– Добре. Защото тя ми е добра приятелка.
– Тя е добър човек.
– Да, така е. – Той ме погледна, преди да се обърне обратно към пътя.
– Тя ще се грижи за теб. – Аз също се грижех за нея. – Погледът ми се спусна към коленете ми спомня си бомбата онази нощ. – Изтичах след нея, за да я спра, да не скъса с него. – Тя наистина те обича.
– Знам… – каза той. После се поизкашля. – Слушай Ема, хм… аз не съм глупак. Знам колко си близка с Аманда. Знам за теб, нея, Мелъри и човекът, когото тя винаги описва като трън в задника. – Усмихнах се. Аманда мразеше Бен повече от мен. – Знам, че има някаква история тук и знам също, че си влюбена в Картър Рид… – продължи той. – Аз съм ченге както вече си разбрала, но просто се опитвам да ти покажа, че разбирам сложността на тази ситуацията в която се намираш. – Той отново се изкашля и се размърда на седалката си. – И аз смятам да съм с нея за дълго време, дори завинаги… не знам как да го кажа. Мисля… ами, че никога не бих искал Аманда да бъде наранена по някакъв начин от някой… – изжестикулира той с ръка, за да изразите мнението си. – Така че… нали знаеш… аз… ние можем да спрем дотук. Ако ме разбираш какво искам да кажа.
Аз не бях сигурна, но кимнах с глава.
– О Добре…
– Дойдох в Ню Йорк, докато тя беше тук. Тя ми каза, че жената от новините е твоя сестра. Ами добре… видях жената по новините и също знам коя си ти. Вие двете можеше направо да сте близначки. Аманда мълчеше по въпроса… не знам дали щеше да ми каже или не, но аз дойдох, защото исках да я подкрепя по всякакъв възможен начин…
Погледнах го леко стъписано, той не ме погледна. Главата му се движеше нагоре-надолу, сякаш говореше на тълпа. Докато караше, той поправяше с ръка яката на ризата си, от време на време и докато говореше, размахваше ръката си из въздуха. Личеше си, че беше нервен. И по някаква причина това образуваше в стомаха ми сноп от нерви. Той очевидно обичаше Аманда, чух го в гласа му и сега го виждах, от начина по който се опитваше да ме успокои. Докато той продължаваше да говори, аз спрях да го слушам, но се радвах, че не заставих Аманда да се раздели с него.
– Картър ми каза, че си честен човек… – казах му аз изведнъж, докато той продължаваше да бръщолеви. В този момент той спря по средата на изречението и ме погледна учудено.
– Наистина? – Кимнах и отново наведох поглед към коленете си, преплитайки пръстите на ръцете си.
– Да…
– О… така ли! – Преди да каже нещо друго, продължих.
– Отнасяй се добре с нея. Винаги…
– Да, разбира се… – измърмори той тихо. – Обещавам. Това де „винаги“, искам да кажа.
– Да, добре… разбрах те.
– Да… разбрана си виждам… – той отново вдигна ръка във въздух, кимна на себе си и се изправи на стола си.
Ако направиш още едно кимване, мускулите на врата ми ще се схванат тотално от непрестанното движения нагоре и надолу, за да следя ръката ти…
В този момент се появи табелата за болница и аз посочих нервно.
– Ето изхода ни.
– О да…
Той зави в дясната лента и миг по-късно спря пред входа, аз не губих нито момент и веднага излязох. Той вдигна ръка и измрънка.
– Няма да се бавя дълго. Тя ми каза, че сега са в коридора на седмият етаж.
След това отиде и спря на паркинга. Аз тръгнах и се приближих към вратите, те се отвориха и аз влязох вътре. Веднага сякаш по команда чух глас.
– О, Господи, Ема! – Аманда и Тереза се втурнаха към мен. Те ме прегърнаха силно. Ноа отстъпи назад и леко ми помаха.
Те са тук… не мога да повярвам.
– Ема. – Аманда ме хвана за тила, сякаш ме защитаваше. – Толкова се вълнуваме. Та това е сестра ти… ние не можем…
– Дъщеря ни са я довели тук по-рано днес. – Иззад нас се чу пронизителен глас, който разговаряше със сестрата на регистрацията. Аманда и Тереза отново ме прегърнаха, а мен ме обзе мъчително чувство.
Този глас… – обърнах се да погледна жената и човека до нея, и двамата бяха със зимни палта. Ръката на мъжа беше на гърба на жената, докато чакаха отговора на медицинската сестра.
– Името на дъщеря ви?
Знам… преди още да го изрекат, знаех. Това бяха те… осиновителите на Андреа. – Отдръпнах се от Аманда и Тереза, когато мъжът отговори на медицинската сестра.
– Андреа Нейтанс.
При произнасянето на името ѝ разговорите в залата престанаха, всички замлъкнаха и наостриха слух. Те всички знаеха името ѝ, снимка на Андреа беше по всички новините, заедно със съобщението, че я бяха открили жива. Очите на сестрата се разшириха, но тя наведе глава напред и записа информацията. Майката и бащата на Андреа погледна през рамото си, тогава успях да видя бръчките по лицето на бащата на Андреа. Имаше големи торбички под изморените си очи. Беше около петдесет годишен, но изглеждаше като на седемдесет. Четеше се тъга и също отчаяние в погледа му. Впечатли ме начинът по който ръката му се вдигна, за да хване рамото на жена си, начинът, по който се приближи до нея, сякаш той се интересуваше и грижеше повече за нея, отколкото за себе си. Сестрата им подаде лист хартия през гишето и посочи надолу по коридора към асансьора. Когато майката на Андреа взе хартията, медицинската сестра взе дистанционното управление и смени телевизионния канал по който предавах отново информация свързана с Андреа и откриването й.
– Благодаря ви много… – майката на Андреа притисна листа към гърдите си, докато отиваха към асансьорите.
– Аз… – усетих как в душата ми се надига паника, изпитах огромен копнеж да ги последвам, но също исках да остана и с приятелите си. За мое щастие Аманда и Тереза усетиха дилемата ми. Двете леко отстъпиха назад, а Аманда махна с ръка към родителите на Андреа и ме подкани.
– Върви, Ема…
Не изгубих нито секунда повече. Забързах след тях, но бях леко притеснена, какво ли биха ми казали за случилото се с дъщеря им. Те вървяха с приведени глави, изглежда искаха да привлекат вниманието точно толкова колкото и аз. Когато вратите на асансьора се отвориха и те влязоха вътре, аз побързах да вляза след тях и погледнах бутона на кой етаж бяха натиснали. Беше шестият етаж. След това бързо и се обърнах преди да са успели да видят лицето ми. След мен се качиха още няколко човека, така че успях да остана незабележима и не им направих впечатление.
Ще се кача и ще изляза след тях, и ще ги последвам до нейната стая… Надали ще мога да се приближа толкова близо. Как ли ще ме приемат, какво ли мислят за мен, в крайна сметка вината беше моя. Дъщеря им тръгна да търси мен… – усетих ужасно чувство на вина, падащо върху раменете ми, което направо ме смазваше.
Когато вратите се отвориха на шестия етаж, те слязоха и тръгнаха по коридора. В последния момент преди да се затворят вратите, се шмугнах между тях навън. Те вървяха 20тина крачки пред мен, чух как спориха за нещо.
– Спри, Гейл… – каза бащата на Андреа. – Можем да зададем тези въпроси по-късно, първо трябва да се уверим, че е здрава и е добре. – Последвах ги.
Но този глас… Познавам този глас. Неговият тон, неговият акцент. Мекота с нотки на власт. Всичко в него ми е познато… – и аз застинах на място в коридора. Краката ми не се подчиняваха на ума ми. Не можах да продължа, хванах се за корема, за миг бях наводнена с ураган от спомени, връхлитащи ме един след друг. Всички минаваха през ума ми със светкавична скорост. Поклатих глава и се опитах да се съвзема, не можех да осмисля всички наведнъж, повечето дори нямаха никакъв смисъл. В спомените ми той се караше с майка ни.
Той ѝ викаше, заплашвайки, че ще отведе и двете момичета. Майка ми му извика в отговор, че Ели беше нейна, а Анди беше негова. Чакай малко… това нямаше никакъв смисъл.
След това, друг спомен. – Криех се зад вратата и чаках, че Ей-Джей идва да ме вземе. Бях толкова развълнувана, стоях приведена прегръщайки коленете си с опакована раница до мен. А той не идваше, забави се доста и след като изчаках колкото можах станах , и отидох при прозорец, за да видя дали е там. И наистина беше там, беше с човека… водеха напрегнат разговор, по време на който ръкомахаха с ръце. Ей-Джей изглеждаше разстроен, а мъжът изглеждаше доста уморен и той плачеше. Тогава Ей-Джей извърна глава и погледна към прозореца ми, където стоях аз, и видях, че той също плаче.
Трети спомен. – Чух Ей-Джей да говори със същият човек от онази нощ…
– Тя ми е сестра. Не можеш да ми я вземеш. – Човекът отговори.
– Никое от момичетата не е в безопасност с Кора и двамата знаем това. Ще взема Андреа с мен. Кора няма да се съпротивлява, тя много добре знае, че ще загуби, но Ели… Ели е нейната по-голяма сестра.
– Тя е моя сестра…
– Знаеш много добре какво имам предвид. Не трябва да разделяме момичетата, те трябва да живеят заедно.
– Току-що каза… но знаеш че Кора ще се бори с теб за тях.
– Да, но Арън, и двамата знаем, че нямаш права върху сестра си… та ти си непълнолетен. Ти нямаш право на попечителство над Ели.
– Имаме един баща. Това не е ли достатъчно?
– Не и срещу собствената ѝ майка. Ако се бориш срещу Кора, Ели просто ще влезе в системата за осиновяване и ще стане още по зле.
– Кой знае… може би там щеше да ѝ е по-добре, отколкото където и да било другаде.
– Нека се боря аз с нея, имам достатъчно пари. Мога да кандидатствам в съда да взема попечителство и над двете момичета, а не само над дъщеря ми.
– Не… Ели е моя сестра. Тя ми принадлежи.
– Но тя не е с теб по дяволите… тя е с Кора. И двамата знаем че това ще се превърне в катастрофа рано или късно. Ще можеш да посещаваш сестра си. Ще се грижа за нея както ще се грижа за моята собствена дъщеря… – Ей-Джей извика.
– Аз казах не! Знам какво планираш. Ти ще ги изведеш от щата и се надяваш те да не запомнят това място. Мен няма да ме вземеш със себе си и аз не мога да си позволя да дойда сам. Отрязваш ми всички пътища… искаш да вземеш сестра ми от мен. Не съм съгласен с това. Спри да ме уговаряш и да ме убеждаваш да го направя.
– Чакай малко… – извиках , без да осъзнавам. Мъжът замръзна преди да завият зад ъгъла. Обърна се към мен и ме погледна. Жена му се обърна с него, лицето й беше леко намръщено. Но по неговото лице нямаше и капка от объркване. И той ме позна, точно както го познах и аз самата.
Аз протегнах ръка и вътре в мен се зароди торнадо от емоции. – Той… този човек… познаваше Ей-Джей. Той говореше с него. Той беше… – Погледнах го внимателно. Той
изглеждаше по същия начин както в спомените ми, с изключение на това, че вече косата му бе започнала да се посивява, бе сресан на една страна и бе качил няколко килограма. Тогава ми се бе сторило, че е толкова стар, но като го гледах сега, осъзнах че тогава трябва да е бил на около тридесетте. – Тогава той е бил на моята настояща възраст.
– Вие сте бащата на Андреа… – жена му ахна. И притисна ръце към устните си. Те и двамата изглеждаха като хора от средната класа, но аз бях гледала заглавията по новините. Бяха богати собственици на хотел.
– Андреа ми каза, че е била осиновена… – казах тихо. Въпреки че вече знаех, че не може да е вярно.
– О, скъпа… – прозвуча отчаяно жената. Тя го погледна и му каза. – Едуард, тя те помни. А ти мислеше, че тя няма да си спомни. – Той докосна рамото ѝ и го стисна.
– Да… не мислех, че ще си спомни. Явно имаш добра памет. – Каза ми той. Аз все още запълвах празните места в паметта си. Но колкото повече той говореше, толкова повече спомени излизаха наяве. Всичко си идваше на мястото.
– Аз не можах да си спомня Андреа, защото тя не бе израснала с мен, така ли е? – Попитах го аз. – Ти си я взел много рано… когато тя е била малка все още.
– Тя беше на пет… когато се намесих аз. Трябваше… Кората беше жестока, аз се опитах да взема и теб със себе си, но брат ти не ми позволи.
– Ей-Джей… – обзе ме внезапно облекчение, но и същевременно прилив на гняв закипя вътре в мен.
– Вие… тя дойде при мен, казвайки, че Ей-Джей ме бил отвлякъл. Вие сте знаели истината, а сте я оставили да мисли и вярва в тази лъжа. – Той поклати глава, а аз повиших леко тон. – Не ме лъжете. Тя го е изтрила от паметта си. Той се грижеше за мен и ме обичаше. Той правеше всичко за мен, дори по-добре, отколкото можеше. Той трябва да бъде… да бъде похвален, а не опозорен. И вие не можахте да спрете всичко това. Вие не можахте… вие сте предложили да ме вземете. А защо не взехте също и него? Защо не ни взехте всички заедно?
– Аз… – гласът му трепереше. – Не можах, Ели. – Аз изфучах и отстъпих назад при звука на това име. Почувствах това като шамар в лицето. Той сякаш не забеляза и все още клатеше с глава, с длан покри едната страна на лицето си, сякаш изпитваше болка, и промълви.
– Арън беше заведен в системата много отдавна. Той беше много по-възрастен от вас двете. Ако бях поискал попечителство и за него, щяха да минат много години, преди всичко да се бъде одобрено. Неговият баща… твой баща също… него го нямаше от дълго време и Кора бе изгонила Арън. Тя отричаше той да е неин, въпреки че за мен беше ясно като бял ден. Вие тримата… Арън, Анди и ти… всички имахте еднакви тъмни очи. Всички бяхте нейни, но аз не можех да я спра… ако бях оставил Анди твърде дълго, тя щеше да промени решението си. Така че веднага щом намерих начин, я взех и избягах. Арън не можеше да дойде с нас, а и нямаше да ни позволи да тръгнем без него… следователно трябваше да те оставим. Винаги сме се чудили какво бе станало с теб. Върнахме се след година и нещо, но теб вече те нямаше.
– Андреа мисли, че сте я осиновили. – Той повдигна рамене и наведе глава, сякаш признавайки поражението си.
– Така беше по-лесно за всички ни, да я излъжем за всичко това, вместо да признаем истината. Иначе тя би ме осъдила, както го правиш ти сега.
– И каква е лъжата? – Чу се глас зад тях.
Андреа беше станала от леглото. Бе метнала одеяло върху раменете си и го стискаше пред гърдите си. Косата ѝ беше сплъстена все още от кръвта, кожата ѝ беше бледа, но тя гледаше баща си със същите бурни емоции като мен. Гнева, който чувстваше ѝ придаде живот, по бузите ѝ се появи лека руменина, въпреки че тя все още се олюляваше.
Медицинската сестрата зад нея се стрелна, за да я хване, същото опитаха да сторят и родителите ѝ. Но Андреа им махна рязко с ръка и изсъска.
– Не. Не ме докосвайте. – Сестрата я хвана за ръката, а родителите ѝ отстъпиха леко назад. – Ти си ми баща? Сериозно? – Той сведе поглед и промълви.
– Да… – гласът му беше дрезгав. – Много съжалявам, скъпа…
– Спри… – изсъска тя отново. – Повече никакви лъжи, татко. Това е моята сестра, и като се замисля, ти никога не ме подкрепи в търсенето ѝ. Каза ми дори, че вероятно е мъртва. В това ли ти… в това ли се опитваше да ме убедиш? Но аз винаги знаех, че имам сестра. Тя ми подари рисунка и аз я пазих всички тези години, на нея имаше две ръце. Мамо, ти ми каза, че е била моя приятелка, но аз си спомнях и знаех, че това не е така. През цялото това време сте се опитвали да погребете Ели. Значи ето защо не можех да си я спомня, разделили сте ни. Мислех си… – тя затвори очи и поклати глава. – Не… и брат ѝ… Бях убедена, че той я е взел от нас. Ти ми каза, че си знаел, за жестокото отношение. Но то не е идвало от него… а е било от страна на майка ни. А ти ме остави да мисля, че е бил той.
Тя погледна баща си, сякаш беше забил кама в гърбът ѝ. В мен се зароди съчувствие, тя се чувстваше предадена и имаше право да бъде ядосана. – Това все пак е нейният баща, беше нейна плът и кръв. Аз бих дал всичко, за да разбера кой е моят. Не… бих дала всичко, само за да си върна Ей-Джей, поне за пет минути. – Прочиствайки гърлото си и виждайки, че всички очи са вперени в мен, аз попитах.
– Тя жива ли е още?
– О, не… – измърмори съпругата. А той поклати глава с паника в очите.
– Не, не. Няма да ти позволя да я търсиш.
Така значи… беше жива.
– Тя все още ли е там? – Майката на Андреа пребледня още повече. Покри с ръка гърдите си и се обърна рязко към съпруга си.
– Едуард, те не могат… – той хвана ръката ѝ, успокоявайки я, и ме погледна.
– Млада госпожице, не можеш да започнете да я търсиш. Кора, тогава беше злобна и опасна майка за теб. Побиват ме тръпки само при мисълта за това какво ще ти направи сега, ако се докопаше до теб.
– Или до мен, искаш да кажеш… – Андреа се придвижи напред и застана до мен и стисна одеялото още по-здраво. – Искаш да кажеш татко, ако майка ми ме хване в ноктите си ли? Или те е страх за парите ти, татко. Ти имаш пари… аз имам наследство. Как би се почувствал, ако всичко това бъде пропиляно? Всичко, което си спечелили през целия си живот, изведнъж изчезне? Как би те накарало да се почувстваш? – Тя повдигна брадичка, а устните ѝ затрепериха. От думите ѝ звучеше отвращение. – Ще те ядоса ли, ако го направя? Ако дам на майка си парите, които си спечелил. Прилича ли ти на истината, която ти ми открадна на мен? Моята сестра… Би ли могъл… – тя се олюля и започна да пада. Майка ѝ се втурна напред за да я хване.
– Андреа.
– Не…
Тя отмести ръката си от нея, но отново залитна. Беше толкова слаба, сестрата се втурна да я подкрепи от другата ѝ страна, а аз я прегърнах, опитвайки се да да я удържа. Но не успяхме да я задържим. Андреа падна на пода с трясък, а главата ѝ се удари в плочките. Беше силен, мощен удар, от който самата аз се почувствах зле.
– Анди! – възкликна майка ѝ и падна на колене до нея.
Други от медицинският персонал засуетиха около нея, а аз отстъпих назад. Качиха Андреа на количка и я закараха надолу по коридора. Майка й ги последва, притискайки одеялото на Анди до гърдите си. Останахме само баща й и аз. Той се втренчи право в мен, аз се подготвих, но не видях дори и капка зло в очите му. Помислих, че той би ме обвинил, точно както го направи жена му. Видях в очите й да проблясва обвинение, преди да затича след количката с Андреа. Но не и в неговите, те бяха изпълнени с тъга. Гърдите ми в миг изтръпнаха, и усетих буцата в гърлото си.
– Винаги съм знаел, че е грешно да лъжа Анди… – каза той спокойно. – Истината щеше да излезе наяве рано или късно. Знаех го, особено след като усетих, че бе убедена, че има сестра и впусна да те издирва. В този ден тя ни каза, че ще пропусне един семестър в университета, за да те намери… това беше денят, в който дойде краят на лъжите ми. Беше само въпрос на време, тя да те намери. Това беше няколко години назад, тогава си мислех, че имам достатъчно време, за да се приготвя какво щях да ти кажа. Но ето те сега тук… – той въздъхна дълбоко. – И все още нямам представа какво бих могъл да ти кажи, и какво да направя за да поправя всичко случило се. Съжалявам, Ели.
– Ема… – измърморих аз.
– Какво?
– Ема… – прочистих гърлото си и повторих. – Казвам се Ема.
– Ах… ясно. Да, Ема… – той се опита да ми се усмихне. – Това е прекрасно име също.
Да прекрасно. – Нямах думи, с които да опиша всичко случващо се в този момент, най-малко името ми, но това беше името, което ми бе дал Ей-Джей. Това беше име, което ще запазя, независимо от всичко.
– Ема! – Тереза ми махна от асансьора. Тя се намръщи, докато се приближи, изучавайки с поглед бащата на Андреа. Застана до мен и попита.
– Намери ли я?
Насилих се да кимна. – Изглеждайте нормално. Дръж се както обикновено. Може би тогава всичко ще бъде наред? – Но беше лъжа, за мен нищо не беше нормално. Явно трябваше вече да свикна с това. Никога да не се надявам на нормален живот. Може би тогава щеше всичко да е наред. Но не, нямаше начин. Погледнах отново към бащата на Андреа. Той ме потупа по ръката, преди да се обърне.
– Грижи се за теб, за всички… Ема. Пази се. – След това се обърна и тръгна към съпругата си и дъщеря си.
– Хей… – Тереза застана точно пред мен. Тя се усмихна, а в очите й видях въпроси. – Добре ли си? Кой беше този?
– Кой беше това… никой. Добре ли бях… ще се оправя. – Тя се намръщи.
– А?
– Нищо… – хванах я за ръката, тръгвайки към асансьора. – Аз просто искам да си ида у дома. – Когато влязохме в асансьора, тя ме прегърна и ме целуна по бузата.
– Радвам се, че си добре, Ема. Липсваше ми – тя погали лицето ми с ръка и притисна главата ми към рамото си. – Заслужаваш дълга ваканция, след целия ад, през който премина. Само си помисли за всички тренировки по стрелба и винени партита, които пропуснахме заради цялата тази история. Аз изстенах и промълвих.
– Ще ми отнеме цяла година, за да се възстановя от това. – Тя се засмя, и ме погледна.
– О, Емс… и всичко това заради Картър. Той ще трябва да ти помогне с възстановяването, от което ще имаш нужда. А сега да се прибираме. Имаме доста винени вечери, които трябва да компенсираме.
Едва не се разсмях. – Да… да, имаме. Само да приключи всичко това.
Картър все още беше в полицията, след като намерих Питър и Дрейк в болницата, аз се върнах с тях. Питър ми предложи да изчакаме моите приятели, за да не бъда сама. Той и Дрейк трябваше да отидат на разпит в полицията и не искаха да оставам сама. Така че, когато пристигнахме в къщата на Ноа, Аманда хвърли палтото си и отиде в кухнята. Аз спрях в коридора, за да се обадя на Картър, за всеки случай, но Тереза се провикна от кухнята.
– Хайде, Ема! Идвай тук бързо. Искаме да пием за теб… ела.
– Тост… тост.
Ноа мина покрай мен и отиде право до хладилника. Аманда вече държеше бутилка вино и ми направи знак с вежди. Тереза взе от шкафа пет чаши и се приближи към масата. Аз несъзнателно преброих чашите, когато Брайън се появи изневиделица и влезе също в кухнята при останалите. Той се облегна на масата дръпна яката си, и пъхна ръка в джоба си, очите му срещнаха моите, и бързо прескочиха на Аманда. Изглеждаше доволен.
– Не… – каза Ноа, привличайки вниманието ми, докато затваряше вратата на хладилник, с бутилка ром в едната ръка и две бутилки бира в другата. Той бутна една от бутилките с бира по масата към Брайън, който я улови и я вдигна към него за поздрав. Ноа кимна в отговор, след което постави рома пред Аманда и Тереза. Тереза го погледна учудено, повдигайки вежди.
– Ъъъ… какво?
Той взе бутилката вино от Аманда, усмихвайки се многозначително и я прибра обратно в хладилника. С бирата си в ръка той се обърна към мен, вдигна бутилката във въздуха и извика.
– Днес без никакво вино, дами. Ще пиете силно питие, защото днес… – той ме погледна отново и се усмихна. – Празнуваме това че един от нас се върна у дома.
– Какво? – Усетих как сълзите започнаха да се стичат от очите ми. – Какво искаш да кажеш?
Усмивка бавно се разля по лицето на Тереза и тя сграбчи кутия със сок, напълни три чаши. Веднага щом Тереза напълни чашите със сок, Аманда ги допълни с ром. Ноа изчака и трите да вземем по чаша. Той ме посочи с ръката в която държеше бутилката с бира и каза.
– Хайде, вдигни тост. Това е за теб, нали знаеш. – Усетих как лицето ми пламна.
– Какво правите, хора? – Измрънках и погледнах към Аманда.
– Сестра ни е вкъщи. Върна се… – погледнах към Аманда. Тя го каза толкова нежно и изразително, сякаш бе факт. Сякаш тя казваше нещо, което всички знаехме. Поех си дъх.
Не знаех. Аз не… – осмислих това което тя каза и сякаш го почувствах. – Но аз винаги съм го правила със страх да не би да ме изоставят. Заради Картър… заради този кого обичам. Страхувах се, че някой ден ще ми обърнат гръб.
– Напълно съм съгласна с това. – Тереза изглеждаше така, сякаш избухна от радост. Тя започна леко да подскача на място, чакайки да вдигна своята чаша. – Хайде, Емс… ти отново си при нас и си в безопасност. Сестра ти също е в безопасност и хей… имаш сестра, истинска кръвна сестра. Уау… това е невероятно. Не ме разбирай погрешно, не искам да знам как всичко това се случи, защото, нали знаеш… – тя намигна в посока на Браян. – Но ти си у дома вече, жива… и ни липсваше много… по дяволите.
Не можах повече да сдържам сълзите си. Една сълза се търкулна по бузата ми след нея друга, не можах да ги спра. Опитах се да преглътна емоциите си и да се усмихна, но не се получи, усмивката ми бе лишена от емоции.
– Вие, момчета… благодаря ви. – Аз не можах да кажа нищо, думите не искаха да излизат. Наистина се почувствах приета от тях, без значение какво се бе случило или какво се случва. Изтрих няколко сълзи и се опитах да продължа.
– Нямате представа колко много означава това за мен момичета. – Тереза се намръщи.
– Защото пием ром вместо вино?
– Обичаме те, Ема. – Отново усетих нежност от думите на Аманда. Когато се обърнах, за да я видя, тя улови погледа ми и продължи нежно да ми се усмихвам. Погледна към Брайън, после отново към мен и усмивката ѝ стана още по-широка. Знаех какво се опитваше да ми предаде. Не е важното какво се случи, важното е, че бяхме семейство. Кимнах и след това сълзите ми потекоха отново и не можах да спра да плача.
– О, Ема. – Тереза заобиколи ъгъла, приближи се и ме прегърна с чаша в ръка. Аманда се засмя и се присъедини към нас, също с чашата си.
– Чакай… – вдигна чашата си Тереза. – Всички трябва отпием по глътка.
– Какво? – Аманда я изгледа намръщено.
– Сериозна съм… знам, че звучи глупаво. Тук всичко сме объркали, но нека опитаме. Може да е нещо ново, като връзка, сестринско пиене на напитки. Ако не друго, поне заедно ще изглеждаме тъпо.
– О, боже… – завъртя очи Аманда.
– Забрави… – стрелна я с поглед Тереза и се опита да не се усмихне. – Сега, да пием, жено… – тя се надигна на пръсти и протегна чашата си. Аманда и аз направихме същото. Устните ми едва докоснаха чашата но опитах. Аманда се изкикоти и започна да се смее, подскачайки нагоре и надолу. Тя ме подбутна леко и закачливо.
– Хей… – казах аз. Устните ми отново докоснаха чашата и се опитах да отпия. Усетих за секунда вкуса и после пресуших чашата си. – Боже мой… какво е това – Затворих очи и се засмях, с едно око погледнах към Аманда и Тереза, и видях, че са в същото състояние. Ноа и Брайън се изправиха с празни чаши в ръка. Трите момичета се спогледаха и като една тръгнахме към момчетата. Тереза посегна към бирата на Ноа, но той я вдигна високо извън нейния обхват. Вместо да настоява, тя се стрелна към хладилника и извади бутилка шампанско. Очите на Ноа се разшириха, щом видя какво бе грабнала тя и той започна да се отдръпва. Тя размаха бутилката пред себе си като я разклати нагоре-надолу.
– Тереза…
– Ти си го изпроси! – Извика тя. – Сега ще видиш, Ноа.
Аманда и Браян също се боричкаха и аз се отдръпнах леко назад, за да погледна двете двойки. Гледайки как Тереза се опитва да отвори шампанското, Аманда взе бирата на приятеля си и грабна рома.
– Чакай… – извиках аз.
– Добра идея. – Тя остави шишето обратно и грабна кутията със сок. Вместо да го разтърси като Тереза, тя се качи на плота. Браян просто стоеше отстрани, оставяйки я. Той поклати глава и се ухили. Когато видя, че гледам, той вдигна ръце и ги разтърси.
– Какво правиш? – Попитах аз. След това той се обърна, хвана я през кръста и я свали. Придърпа я към себе си. Аманда извика и се разсмя, беше във възторг. Беше щастлива, когато се обърна, аз видях, че бе искрено щастлива.
Добре… – топли емоции потекоха през тялото ми. Всичко, което направих, си струваше. Да ги изоставя, да се скрия при Картър, всичко си заслужаваше. В този момент усетих телефона в джоба си. Измъкнах се тихо, поглеждайки през рамото си видях, как Браян се наведе, гъделичка Аманда и ме погледна. Разменихме си погледи. Не бях сигурна какво бе съобщението му, но той ми кимна и започна отново да гъделичкайки Аманда. Той я разсея, за да мога да си тръгна. Стигнах до входната врата, където можех да прочета съобщението.
[– Хората ми те чакат отдолу.]
Намръщих се. Не разпознах този номер. – Картър? – след секунда телефонът ми отново иззвъня.
[– Аз съм Коул. Картър е на път за тук.]
За момент се взрях в съобщението. Беше странно. – Защо той не…
– Това Картър ли беше? – Брайън стоеше зад мен, главата му беше наведена настрани, а ръцете в джобовете. Погледнах го изненадано, а той наклони глава напред, посочвайки телефона ми. – Знам, че има малко неща, които могат да те откъснат от Аманда и Тереза?
Присвих очи. – Какво има предвид с това? – Той направи крачка назад и вдигна ръце.
– Отново. Леле… – той се почеса зад ухото. – Мога да се разправя със сериен убиец, но ти… ти ме плашиш до смърт.
Аз? – Гледах го недоумяващо а
– Аз просто… – той затвори очи и вдигна глава назад. Тогава той изстена се взря в тавана за секунда. – По дяволите… сега какво? Заради теб ще пропусна всичко.
Чувах как Аманда и Тереза се смеят в кухнята. Каквито и чувства да имах, трябваше да ги оставя настрана. Аз посочи към тях и казах.
– Този звук… – той ме погледна намръщен. В този момент Аманда отново се засмя. – Точно там… – казах аз. – Щастлива е.
– Заради теб… – измърмори той. Аз поклатих глава.
– Не, заради теб е. И да, мразя това, че си ченге. Ти знаеш защо, всички знаем. Но тя те обича, а аз обичам нея и това е най-важното.
– Да… – измърмори той. – Аз не съм като нормалните хора, Ема. Мога да чета между редовете, тя е щастлива ти си щастлива, защото тя е щастлива, но аз съм ченге. Аз съм с нея. Ти си с престъпник. И знам, че ти мислиш да се отдалечиш, трябва да го направиш. Разбирам, наистина. Картър Рид е на първо място, без значение как се опитваме да го кажем, за да звучеше привлекателно, изводът е…
Нямам нужда да казваш това. Казах го и за двама ни. – ти си ченге…
– Да… ченге съм.
– Но тя не изглежда така, когато тя е с мен… – казах му. Той се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Знаеш какво имам предвид. Ти си… аз я обичам като сестра. Но ти ще бъдеш нейното семейство. Не аз. – Вдигнах телефона. – Имам семейство, което ме чака. Трябва да тръгвам.
– Браян! Още ли е в банята? – обади се Тереза от кухнята.
Тръгнах без да се сбогувам, отново. Стори ми се лоша идея, да се сбогувам с тях отново? Те може би нямаше да разберат. А и не знаех как да го обясня, но знаех, че беше правилно. Така трябваше да бъде. Аманда беше щастлива. Поради тази причина това означаваше, че сега аз трябваше да напусне.
– Те няма да разберат защо си тръгвам отново… – прошепнах дрезгаво.
– Ще разберат. – Каза той. Аз издържах на погледа му, но в гърлото ми се заформи буца. – Те просто не искат да си го признаят, но знаят защо. Те също биха го направили.
– Утешавам се от причината, поради която заминавам… – изпратих му тъжна усмивка. – Тук трябваше да има ирония. – Той се засмя.
– Щеше да ги оставиш, независимо дали бях тук или не. Аманда и Тереза говорят много за теб. Бих искал да мисля, че аз имам доста добра представа какъв човек си и ти. И без значение от всичко, ти би си тръгнала заради тях, защото знаеш, че колкото по-малко си с тях, толкова по-малко са въвлечени в този живот.
Той беше прав. Отново усетих как по лицето ми се стичаха сълзи, но трябваше да си тръгна. Нямах думи, а и не мислех, че мога да кажа каквото и да било, затова се обърнах и си тръгнах. Не знам как се насилих да сляза по стълбите и да седна в чакащата ме кола. Качих се вътре и наведох глава. И вече не можех да сдържам сълзите си.
Назад към част 21 Напред към част 23
