ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 23

ГЛАВА 22

* ЕМА *

Колата спря и вратата се отвори от моята страна. Излизайки видях, че не бях в къщата на Картър. Огледах се и видях триетажната тухлена сграда. От двете страни на входната врата, се извисяваха бели колони стигащи чак до покрива на сградата. Погледнах на другата страна, до колата стояха три големи момчета, които явно ме чакаха да вляза в къщата. Те стояха с каменни лица и бяха облечени в черни дрехи от главата до петите.
Мъжът, който беше най-близо до мен, все още държеше вратата на колата но не гледаше към мен, а право напред, сякаш бе замръзнал. Никой от тях не поглеждаше към мен. – Все едно са роботи. – При тази мисъл по гърба ми пробягаха тръпки. – Попаднах в капан… по дяволите. – Имението беше оградена с висока тухлена стена, а в края на пътя видях как се затвориха с плътен трясък, огромни ковани порти. – Няма да мога да премина… а да се покатеря през стената, няма смисъл и да се опитвам. – Тогава събрах смелост и попитах трите „статуи“.
– За Коул Маурицио ли работите? – Но останах без отговор. Никой от тях дори не помръдна нито премигна. Нищо. Отново през тялото ми премина ледена тръпка, а в стомаха ми се появи неприятно усещане. – Това не е добре. – Преглътнах и облизах устни, и понечих да се върна обратно в колата. Сега мъжът, които държеше вратата се раздвижи, заобиколи вратата и ме хвана за ръката. Докато друг заобиколи задната част на колата и се приближи, явно за да му помогне. Аз замръзнах, сърцето ми биеше лудо и имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.
– Хм… бих искала да се върна. Искам да знам Картър тук ли е? – Те не отговориха. Охранителят които ме държеше, буквално ме повдигна и ме отнесе до входната врата на имението. Другите двама го последваха, а когато колата потегли в този момент. Аз опитах да се обърна. Исках да видя дали колата ще излезе. – Може би на портата имаше код? Бих могла да избягам и да го използвам за да се измъкна? Ооо… не. – Колата спря пред портата малко по-късно те се отвориха. Тогава видях камерите около вратата. – Явно някой активира портата отвътре. Това значи, че ме наблюдават. – Когато охранителите и аз влязохме в къщата, минавайки между двете големи колони, погледнах нагоре и видях още камери. Преброих пет до момента, всички сочещи в различни посоки. – Това място е като крепост. – И в този момент страхът ми, катастрофално, започна да нараства. Треперенето беше предвестник на пълната паника, устните ми започнаха да изтръпват, а ръцете ми трепереха неконтролируемо.
– Ема?
Коул слезе по стълбите и леко се намръщи, докато гледаше към мъжете, които ме държаха все още. Охранителите, бавно ме свалиха на пода, но краката ми се олюля и не можах да стоя. – Слава Богу. – Устните ми се движеха и си помислих, че казвам нещо, но не издадох нито звук. Не можех да говоря от уплах, но толкова се радвах да видя Коул. Той спря по средата на стълбището и наклони глава на една страна продължавайки да се взира в момчета. Тогава лицето му стана каменно и нечетливо. Вдигна ръка над парапета обърна се и започна бързо да се изкачва по стълбището. Отдалечавайки се от нас.
– Шефе? – Каза мъжът, който ме държеше.
В този момент вратата в коридора се отвори. И от там излезе мъж, придружен от още шестима гардове. Бяха облечени също като охранителите около мен, в черни дрехи и гледаха право напред, изглеждайки като роботи. Човекът им казал да спрат, когато се приближиха до нас. Той ме погледна внимателно и стисна устни, а аз с поглед проследих огромния белег, който минаваше през лицето му. Петимата охранители го оставиха и отидоха до стълбите.
– Джийн? – Коул не помръдна повече.
В главата ми просветна, познавах този човек. – Беше Джийн… – човекът, когото видях с Картър преди. Той никога не ми е харесвали си мислих, че бе убит. След като Картър уби Франко Дънван, този човек никога не се появи отново пред мен след това. Коул се фокусиран върху мъжа пред мен.
– Какво е…? Какво правиш и защо Ема е тук?
– Защото… – въздъхна Джийн. – Това продължава прекалено дълго време. Трябва да сложа край на това, преди да е излязло извън контрол.
– Извън контрол? – петимата мъжете ескортираха Коул надолу по стълбището. – А Ема? Защо е тук? Нищо не можеш да ѝ направиш. Картър ще разбере. Той ще те убие.
Картър се доверяваше на Джийн. – Изведнъж се сетих. – Той беше неговият наставник. Но той не ме харесваше. – Винаги съм го знаела. – Беше подозрителен към мен, но сега чертите му бяха студени, очите му изразяваха нетърпение… сякаш трябваше да се бие с нас, преди да може да продължи вечерта си в вкъщи, сякаш бяхме някаква рутина за него.
Без да каже нищо, Джийн отстъпи настрани и мъжете съпроводиха Коул и мен в задната стая. А той ни последва отзад. Стаята беше огромна, покрай стените имаше рафтове с книги, в единия край имаше дивани, кресла , а в другия край на стаята бюро и два стола. Голям прозорец гледаше към задния двор, които бе покрит със сняг. Огледах се за тухлената стена, която заобикаляше къщата, но не я видях. Редица дървета, растящи близо до къщата, блокираха гледката ми. Докато продължавах да се оглеждам за да открия някакъв начин да се измъкна. Джийн отиде до прозореца и затвори завесите. Сега бяхме в пълно уединение.
Мъжете ме хвърлиха на един от столовете до бюрото, а Коул на другият. Забелязах капка съчувствие, която се плъзна в очите му преди той да изтрие това изражение и да се обърне към Джийн, който стоеше пред бюрото. Всичко в Коул беше напрегнато, докато Джийн стоеше спокоен. Той се наведе напред, подпря ръце на плота и въздъхна дълбоко поемайки въздух, премествайки погледа си от Коул към мен и обратно.
Не мислех, че е точният момент да започна да крещя, но аз точно това исках. Всяка част от тялото ми крещеше да бягам, да опитам да се бия, за да се опитам да избягам. Но беше безполезно, между мен и вратата имаше толкова много хора. И щом имаше толкова камерите пред къщата, тогава тук и в задната част на имението трябваше да има още повече. Бях затворник, независимо дали исках да го приема или не.
Моля те, Коул… направи нещо. – Молех се на себе си. – Всички тези тренировки с Картър трябва да изиграят своето. Със сигурност сега той се подготвяше и скоро щеше да започне да отвръща на удара… той беше този, който считаше Картър за брат… този, който се съпротивляваше. Този, който също щеше да се опита да ме спаси… а аз бих направила всичко, за да му помогна. Оръжие… Имам нужда от оръжие…
– Какво има, Джийн? – Попита Коул на глас.
Огледах стаята за оръжия, но не забелязах и погледнах към Коул. Беше толкова напрегнат. Неговите ръце стояха на краката му и той гледаше право в Джийн. Челюстта му се стисна и след това очите му се присвиха.
Оръжие… оръжие. Имам нужда поне от нещо. – Джийн се засмя. Гласът му звучеше като плавен баритон, но аз не успях да чуя в смехът му особена радост, беше по скоро фалшив смях.
– Ти, Коул… ти си виновен за всичко това. Нищо от това не трябваше да се случи. – Той поклати глава, издавайки нов силен смях. – Проклет кръвен принц. Ето това си ти. Семейството ти трябваше да бъде унищожено до крак, но не. Картър те спаси и след това те скри от всички ни. Картър… шибаното оръжие, което сам създадох. Свърши си работата дяволски добре.
Оръжието, което сам създадох… – прозвъняха тези думи в главата ми. Затаих дъх. – Джийн е създал Картър… свършил е работата си дяволски добре. – Погледнах Коул, който все още не реагираше. – Боже мой. Джийн искаше смъртта на Коул.
– Ти изпрати Бартел при мен… – каза Коул.
– Да… – Джийн се отблъсна от масата и се изправи. Нито един от гардовете не отмести поглед и не реагира. А Коул сега изглеждаше спокоен. Но той не беше. Знаех, че той е далеч от спокойствието.
– Ти трябваше да умреш, но така и не успяхме… – продължи Джийн. – Не казвам, че аз съм организирал нападението срещу семейството ти тогава. Не… всъщност аз дори не знаех. Но да, ти трябваше да умреш тогава, заедно с твоето семейство. Старейшините мислеха да завземат управлението на семейството. И след няколко години бях въвлечен в това, бях просветен. Но те винаги ме обвиняваха, за това че все още си жив. – Изцъклените му очи се стрелнаха към мен, после обратно се спряха на Коул. Усетих сякаш очите му ме изгориха, дори от този мимолетен поглед. Той стисна челюст и продължи. – Картър беше моята задача, казаха ми да го присъединя на всяка цена. Не, скъпа… – погледна отново към мен и ъгълчето на устната му се повдигна, но не беше усмивка, а по скоро злобна гримаса. Която ме накара да настръхна. – Той не дойде сам при нас, просто така… познавахме стареца му. Ние го следяхме от дълго време и смъртта на брат ти бе нашият лотариен билет. Това беше правилната стъпка, в точното време за да подтикне Картър към ръба. Кой мислиш, че му даде оръжията за да разчисти къщата? Говорих с него и го обработвах много преди това да се случи.
– Ти си знаел какво ще направи Картър? – попита Коул.
Когато Джийн отново насочи вниманието си към него, аз усетих, че можех да дишам отново. Той ме смачкваше, сякаш пропълзя вътре в мен и ме отрови. – Този човек… той беше причината за всичко случило се. Той беше виновен за всичко… – усетих нов прилив на страх, но го потиснах. – По дяволите страх… ще убия този негодник. – Джийн отново въздъхна дълбоко.
– Нямахме представа какво ще направи. Старецът му беше голям задник. Мислех, че и Картър ще е такъв, но после и най-добрият му приятел беше убит. Така че работата ми се улесни многократно, само трябваше да превърна това детето в атомна бомба. Когато видяхме на каквото беше способен, веднага го приехме. Той сам дойде при нас, или поне така си мислеше, но ние всъщност го доведохме троха по троха. И да… от тогава насам надмина всички мои очаквания. Надмина всичко, което смятахме, че може да постигне. – Джийн се ухили самодоволно. – В интерес на истината ние просто искахме поредният уличен бияч. Никога не можах дори да си представя това, в което се превърна той. – Иронията му изчезна, очите му станаха безчувствени, той сведе глава, сякаш се канеше да ни нападне. – И от този момент нататък той се превърна в това, от което се нуждаеше семейството.
– За какво говориш… по дяволите? – попита Коул.
– Теб…
– Поясни се… – тонът на Коул беше мек, но властен. Джийн се засмя и отново поклати глава.
– Познай. Ти трябваше да бъдеш мъртъв. Аз им казах къде се намираш. Отне ми три години да те намеря, но накрая го разбрах. Ти не трябваше да си жив.
– Те убиха приятелите ми… по дяволите. – Коул стисна челюст. – Ти си убил приятелите ми.
– Да… и аз също ще убия и теб.
– Ти си уредил всичко това. Да ме намериш и да ме ликвидираш. Защо?
– Току що ти казах! – Джийн размаха ръце във въздуха. – Боже мили… толкова ли си глупав? Трябваше да си мъртъв, но не си. И тогава направихме сделка с Дънван, старейшините разбраха, че трябва да намерят човек зад който да застанат, защото нещата не вървяха… – той се вторачи в мен и измърмори. – Познайте кого избраха.
– Картър… – тихо изруга Коул. – Всичко е заради него. Но той излезе заради нея…
– И тя ще бъде причината той да се върне… – завърши Джийн.
– Ти искаш той да бъде лидер, за да имаш твой човек начело… но ти, първо му каза да стои настрана. – Коул поклати глава. – Картър ми каза, че ти си го убедил да остане.
– Защо мислиш? Ти се завърна… а не трябваше. Трябваше да бъдеш мъртъв. Имах нужда от време, за да почистя бъркотията, но тогава разбрах, че Картър държи на теб като куче на кокала си. Той не би се успокоил, докато не те приемем обратно като лидер. Мразех го за това, нямаш си и идея… отново се натресохме на твоя род, след всичко, което направихме, за да се отървем от семейството ти.
– Ние? – Коул извика гръмко. Очите му полудяха, а гърдите му се повдигаха нагоре-надолу от учестеното дишане. – Ние!? – Джийн притихна, замисляйки се, а очите му се задържаха върху Коул.
– Ние, да… аз и още няколко от старейшините. Загубихме Стефан и Джими миналата година. Глупаците… не знаеха как да си държат устата затворена.
– Значи не всички старейшини са замесени в това? – Изсъска Коул, след това настана тишина. Проточи се цяла минута. Тогава аз го разбрах. Джийн не беше свързан така, както звучеше от думите му. Разбрах го бързо, явно Коул също го разбра, защото той започна да се смее гръмко.
– Мислиш си, че си толкова умен Коул, нали? Но ти никога не би разкрил това… никога. – Джийн размаха пръст пред себе си, очите му сияеха от гордост. – Ако в тази ситуация, в капана на стълбите беше Картър, той веднага щеше да забележи, че Ема я държат срещу нейната воля. Щеше да започне атаката точно там. По дяволите… вероятно сега бихме били всички мъртви, ако там беше той, а не ти. – Той се изпъчи сякаш от гордост. – Но не, за наш късмет, Картър все още е в полицията на разпит. Полицията иска да хвърли цялата вина върху него. При кого мислите, че ще дойде той за помощ? За да се убеди, че нищо не води до него и ще остане чист? Към мен… това е единственото нещо с което го държа… – очите му светнаха като мъниста и се обърнаха към мен. – Неговата жена… поради факта, че Бартел унищожиха повечето от хората му, ние успяхме да те заловим. Знаехме къде си ти и този път не беше защитена. Не можех да оставя да ми се изплъзне такава перфектна възможност.
– Ти си болен, Джийн. – Той сви рамене.
– Колкото и да се опитваше Картър да те тласне към нас, за да те приемем, позицията ти беше изгубена в деня, в който умря твоят баща.
– Значи ти си с Бартел? Работиш за тях, така ли?
– Какво? – Веждите му се повдигнаха, но той се усмихна. Беше му приятно. Сега, го видях. – Дойде времето. – Той се наведе и отвори чекмеджето. – Аз затаих дъх, в очакване. Той бръкна в шкафа.
Не… – Джийн извади пистолет.
– Ти… работиш ли за тях, Джийн? – Гласът на Коул се повиши.
Той се опитва да го забави. – Тогава го разбрах. Цялото ми тяло бе като вледенено, не можех да се движа от страх. – Той не можеше да се бие с тях? Затова се опитва да печели време? Ако той не можеше… аз също няма да мога. – Исках да видя този прозорец отново. Иска ми се да можех да се преструвам, че мога да намеря начин да избягам. – Борбата беше безсмислена… те имат оръжия. Един изстрел и всичко ще свърши. – Пулсът ми се ускори, погледът ми започна да се замъглява. Джийн тръгна да обикаля масата с пистолет в ръка. Той свали предпазител.
– Работиш ли за тях? – попита Коул отново.
Той отново постави пистолета на предпазител и спря, само на няколко крачки от мен. Държеше пистолета в ръката си така, сякаш беше телефон. Сякаш не беше нищо за него. Това беше всичко за мен. Той ми се усмихна и измърмори на Коул.
– Нали не си мислиш, че не знам какво правиш? Мислиш ли, че аз съм толкова глупав? И не мога да се сетя, че печелиш времето. Задавай въпроси, питай за каквото ти скимне, да изискваш отговори. Искаш да ме изкараш от себе си, да ме разтроиш. Той няма да се сети, и ще започне да говори. Той няма да знае какво да прави. Това ли си мислиш, това ли е твоят план? Да ми губиш време, опитвайки се да забавиш неизбежното. За какво… какво си мислиш, че ще спечелите? – Той размаха пистолета си
между нас. – И двамата ще умрете днес… трябва да умрете.
Говори, Ема! – В главата ми крещеше глас. Гърлото ми бе свито от спазъм и не можех да издам ни звук. Тогава пронизителен смях се надигна в гърлото ми и разкъса обстановката. Не бе в главата ми, аз просто стоях и слушах собствения си смях. Беше някак страховито, сякаш не бе истински. – Не може да бъде. – Тогава се отделих от себе си. Видях себе си да седя тук в стаята. Тя трябваше да ми крещи, но тя стоеше и размахваше ръце във въздуха. Подскочих. Тя си тръгваше, аз започнах да си тръгвам. Умът ми напускаше стаята. От разстояние чух гласа на Джийн.
– Това би променило нещата, така ли? Не… не работя за тях, нито с тях. Не съм вербуван от Бартел. Ако са получили някаква информация, тогава… това е друга история. Не Коул… след вашата смърт Бартел ще бъдат изтрити от лицето на земята. Картър вече е елиминирал половината от тях. Те са свършено, ранени. Знаеш ли как действа животно притиснато в ъгъла!? Точно така… ще нанесат удар, но може би не по най-добрия начин. – Той ме погледна и ми намигна. – Може би ще убият някого, когото не трябва?
Мен… той се кани да обвини Бартел за смъртта ни. – Преглътнах. – Картър щеше да му повярва… той нямаше да има причина да не го прави. – Пистолетът беше толкова близо до главата ми. – Той ще го направи. Всяка секунда бе последна. – Сърцето ми биеше лудо, беше почти оглушително. – Затвори очи, Ема.. – опитах да се принудя, да го направя, но клепачите ми не ми се подчиниха. Те останаха широко отворени. Борех се със себе си. Усетих мускулите си да се отпускат, разумът ми се изключваше, но тялото ми искаше да атакува.
– Ако я убиеш… – Коул изглеждаше съкрушен. – Ти казваш, че искаш Картър да се върне обратно и с нашето убийство ще го постигнеш, но това само ще усложни нещата. След нашето убийство, той ще започне търсенето. Картър няма да купи твоята история, че Бартел са я убили. Той ще ги намери всички и ще ги разпита, всеки един по един. Той няма да бъде доволен и няма да се спре, докато не разберете кой точно я е убил. Картър ще разбере и ще те намери. Ще те намери… – той смекчи тона си. – Ако го сториш, ще подпишеш собствената си смъртна присъда.
– Не, Коул. Грешиш. Картър ще се върне при нас. Той ще оглави семейството и ще го направи перфектно, и ако трябва да знае истината, аз все нещо ще измисля. Ще обвиня някой, който и да е, който той може да убие, знаейки, че отмъщава за жена си.
– Грешиш, Джийн… много грешиш. – Усещах гнева на Коул, той беше бесен. Не, той беше смъртоносен. Ето го човекът, който беше обучен от Картър. Когато чух това, разумът ми започна да се възвръща. Все още имаше надежда. Пулсът ми се забави. Все още имаше шанс да се преборим.
– Ако я убия, Картър ще търси кръв. Той няма да има към кого да се обърне, освен към своето семейство. Той е този, който е благодарение на нас. Ние сме неговото семейство и той ще се върне да ни води. Тя, във всеки случай, е единственото нещо, което го държи на далеч от нас. – Тогава той насочи пистолета към главата ми. – Той ще се върне, Коул… защото Бартел ще му вземат всичко. – продължи Джийн. – Ти… – той пристъпи по-близо и дулото на пистолета докосна главата ми. – И неговата жена…
Бори се, Ема!
Изведнъж станах от стола си. В същия момент Джийн се поколеба, за секунда, това и чаках. Претаркулих се в стола, блъскайки своята глава. След това настана хаос. Коул се втурна право към охранителите. Те хукнаха към нас, но той ги забави, вече беше на крака и се би с всички. Понасяше удари, блокираше ги, биеше ги.
Пистолет, пистолет Ема… вземи пистолета, Ема.
Джийн беше опитен и избегна. Едва не падна на пода, но се удържа. Но аз го зашеметих и пистолетът падна от ръката му. Това и чаках. Видях го на масата и се устремих към него. Трябваше да го взема, почти го докоснах, но някой ме дръпна назад.
– Не… – изкрещях аз. Бях толкова близо, почти го взех.
Джийн ме дръпна назад и ме хвана за краката. Той ме притисна към гърдите си, посегна към пистолета си. Опитах се да го ритна, но ръката му ме стисна за гърлото здраво. Въздъхнах, усещайки прилив на болка в гърдите си. Той вдигна пистолета, изправи се обратно и разхлаби малко хватката си, но все още не можех да дишам. Болката не изчезна, стана по-лошо дори. Погледът ми беше замъглен, когато приклекнах пред него. Той отново ме придърпа към себе си, държейки ме права.
Чуха се тъпи удари, звукът беше от удрянето на тяло в стената в другия край на стаята. Двама от мъжете бяха убити, а Коул продължаваше все още да се бие с останалите. Усетих дулото на пистолета, притиснато до ухото ми.
– Ще я застрелям… – предупреди Джийн. Тези три думи ме ужасиха. Те също парализираха Коул. Той спря да се бори и отпусна ръце. Охранителите не изгубиха нито секунда. Хванаха го, а един от тях го зашемети като го удари с пистолета си. Коул падна на пода в безсъзнание. Сега бях само аз. Опитах се да събера цялата си енергия но нищо не се случи. Едва можех да вдигна глава. Джийн продължаваше да ме държи за гърлото, краката ми висяха над пода.
– По дяволите… – изкиска се той в ухото ми. – Не мислех, че ще бъде толкова адски трудно. – Той замълча, затаи дъх. Явно се канеше да приключва. Трябваше да се бия. Наклоних глава и го захапах за ръката, стиснах толкова силно колкото можах, докато усетих вкусът на кръвта му. Изблик на задоволство пламна в мен, когато той ме пусна на пода и започна да вие от болка.
– По дяволите! Мръсница! Кучка! – Той ме ритна отстрани и аз се превих от болка.
– Шефе… – пристъпи един от гардовете. – Ние ще го направим…
– Да?
– Вие вървете да се почистите. Ние ще отнесем телата до колата.
– Да, добре… – Джийн звучеше изтощен. – Благодаря ти, Мичъл.
Аз стоях на пода и просто наблюдавах как той тръгна към вратата. Охранителят, който стоеше над мен, вдига пистолета си и се прицели. Друг от гардовете застана над Коул и също се прицели. А аз просто стоях безучастно и гледах. Тогава Джийн отвори вратата и замръзна.
– Та…
Бам!
Тялото му падна на пода, разкривайки фигурата на Картър, застанал там на вратата с пистолет в ръка.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *