ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 24

ГЛАВА 23

* КАРТЪР *

Чух стъпките му. Нямаше по-подходящ момент от този, когато предателят се разкрива сам. Оръжието ми беше вече готово, погледът му беше шокиращ и пълен с ужас, когато видя деветмилиметровият пистолет в ръката ми. Но вече нямаше значение, секунда след като го зърнах вече бе мъртъв.
Застанах над тялото му и стрелях още два пъти, в това време Питър и Майкъл светкавично влязоха в стаята заобикаляйки ме, хората на Джийн нямаха никакъв шанс. Държаха под око Коул и Ема, и дори не успяха да реагират. В следващият момент бяха вече мъртви, кръвта им се разля по пода и се смеси с кръвта на моя ментор.
– Картър! – Ема скочи и се затича към мен.
Хванах я и я вдигнах във въздуха. Това беше четвърти случай в който мислех, че съм я загубил. Бях смразен до мозъка на костите си. Този път опасността беше прекалено близо, той имаше достатъчно време, за да може да я убие и аз да нямам възможност да направя нищо. Трепетът ме прониза до мозъка на костите. – Никога… никога повече няма да я пусна да си иде. – Зарових глава в извивката на врата ѝ и се притиснах към нея прошепвайки в ухото ѝ.
– Омъжи се за мен. – Тя се напрегна, после спря да ридае и прошепна.
– Да…
Слава Богу… – след това се прегърнахме още по-силно.
– Картър.
Майкъл се изправи до нас, докато Питър все още проверяваше труповете в стаята. Знаех какво иска Майкъл, но все пак го направих неохотно. – Мамка му… колко пъти още ще трябва да я спасявам, да я държа в обятията си няколко мига и след това веднага да трябва да я оставя отново? – Но аз му кимнах одобрително и пуснах Ема с неохота.
– Картър?
Тя изглеждаше уплашена и решителна едновременно. Аз не мислех, че мога да обичам тази жена дори повече, отколкото вече я обичах, но усетих как всичко дълбоко в мен се премести на ново, което дори не подозирах, че съществува. Майкъл докосна ръката ѝ. Тя му се намръщи.
– Картър?
– Трябва да тръгнеш с него, Ема… – казах ѝ аз.
В този момент от към задната част на къщата проехтяха още два изстрела. Трябваше да тръгвам. – Сега е време да убивам, не да обичам. – Кимнах на Майкъл.
– Отведи я… бързо. – Тя се изтръгна от хватката му и извика.
– Какво, по дяволите, правиш? – Аз не мисля да ходя никъде.
– Ема… тръгни с Майкъл. Трябва да огледаме къщата и да разберем кой е тук още. Върви с него, отвън чака кола, там ще бъдеш на сигурно място. – Тя отвори уста, а аз знаех, че тя ще продължи спора, затова обгърнах лицето й в ръцете си. Тогава протестите й отшумяха моментално. – Не мога да се разсейвам. Моля те… върви с него. За да знам, че си в безопасност. – Прошепнах аз, притискайки челото си към нейното.
– Страхувам се за теб… – прошепна тя в отговор.
– Знам. Но ще съм в безопасност. – Погледнах Майкъл подканящо. – Отведи я, моментално.
– Кар… – опита се тя да протестира.
Тогава Майкъл вместо да я хване за ръката, той приклекна леко и я преметна през рамо си. В следващият момент той изчезна, като дух без следа. Усетих облекчение, защото знаех, че ще я заведе у дома. – Тя е в безопасност. Ема е в безопасност, на сигурно място. – Трябваше да продължа да си го повтарям, за да се успокоявам сам. Тогава погледнах надолу към лежащият на пода Коул. Все още беше в безсъзнание, когато чух нов изстрел. Побързах да изляза от стаята, отправяйки се в посока на изстрелите. Щяхме да се върнем и да го вземем по късно, когато приключим. Сега имах нужда единствено от Питър и точната си ръка.

* ЕМА *

– Къде ме водиш? Майкъл… по дяволите. Майкъл… – бях бясна. – По дяволите… що за глупост е това… – През цялото време ме криеха и ме караха да си тръгвам. Защо да не мога да се бия и аз, заедно с тях. Писна ми от това отношение, третират ме като безпомощна кукла. Искам да се бия, искам да съм тук, за да защитя моят мъж. – Вече нещата не се заключваха само в това, че Картър защитаваше мен. Сега вече всичко бе двустранно. Ние вече станахме истинска двойка.
Майкъл ме захвърли на седалката в колата, чакаща отстрани на пътя в близост до имението. Веднага щом се качи потегли натискайки газта до краен предел, от което гумите засвириха и ние изчезнахме оставяйки огромен облак прах и пушек, който обгърна постепенно спрялата зад нас камионетка явно приготвена и чакаща Картър и Питър.
Коул… по дяволите. – Аз се сети за него и подскочих на седалката си.
– Трябва да се върнем… Майкъл, спри. Обърни колата… трябва да се върнем.
– Не… – Майкъл продължи да кара.
– Коул… Майкъл… по дяволите. Трябва да се върнем за него. Трябва да го заведем в болница.
– Картър ще се погрижи за него… – тонът му беше груб. – Картър, и Питър ще се оправят и сами. Те могат да се грижат за себе си. По скоро трябва да се тревожиш за нас.
– Не…
– Ема, не само Картър може да се грижи за теб… – кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаха волана, а челюстта му се напрегна. – Ние също ще се погрижим за теб… още повече сега, когато сме като семейство. Така че… успокой се. Сега най-важното е да идем там където ще бъдеш в безопасност. Разбрано?
Волята ми за борба ме напусна веднага. Знаех, че им пука и се грижат за мен, но чувайки това сега, очите ми се напълниха със сълзи. Толкова много исках да се върна, но когато чух това, не можех да направя нищо повече. Облегнах се на седалката си, скръстих ръце пред гърдите си и му казах.
– Ъъъ… и аз също се притеснявам за вас, момчета. Нали знаете…
– Да… знаем Ема. – Той ме погледна с крайчеца на окото си. – Ние го знаем.
Не можах да отговоря, гърлото ми се сви на буца. Аз също обичах тези момчета. И наистина ги смятах за част от моето семейство. – Той използва тази дума и беше прав. -Погледнах надолу към коленете си, но не можех да спра да мисля за това. – Преди малко повече от година имах Мелъри, Аманда и Бен. Но дори тогава не бяхме с тях истинско семейство, въпреки че си мислех, че сме. Винаги сме били губещи и ощетени. Но от тогава до сега се случиха толкова много неща. Създадохме семейна близост между Аманда, Тереза, Ноа и мен. След това се появи моята истинска сестра, а сега Питър, Дрейк и Майкъл. – От гърдите ми се откъсна тежка дълбока въздишка. – В крайна сметка не бяхме само аз и Картър. Имаме всички тези хора, които ни обичат и се грижат за нас.
– Какво има Ема?
– Нищо… просто, всичко това… – махнах с ръка около колата, посочвайки по този начин всичко в живота ни. – Те се опитват да ни убият, вие момчета… за всичко, което се случи заради Мелъри преди година. Аз имам семейство… все невероятни неща. – Аз съм идиотка. – Заведи ме в дома на Ноа… – казах му аз. Ръката му стисна волана.
– Не.
– Майкъл, моля те. Изоставих ги без да им дам никакво обяснение. Трябва да им кажа, да знаят че съм добре.
– Не си в безопасност там, Ема.
– Кой ще се опълчи на Картър сега? Чух, Джийн да казва, че е избил цялото семейство Бартел. А сега, когато и самият Джийн е мъртъв… никой не е останал. Моля те? Трябва да оправя нещата с Аманда и Тереза. – Трябваше да… трябва да обясня. – Надявах се да ме разберат. Той въздъхна.
– Имаш десет минути. Влизаме и излизаме… това е цялото време, което имаш за обяснения. Десет минути… разбрано?
Десет минути са всичко, което ми е нужно. – На лицето ми се появи широка усмивка.
– Благодаря ти, Майкъл.
Усмивката остана, докато не стигнахме до къщата на Ноа. Вмъкнахме се в къщата през задната врата, но след момент вратата на всекидневната се отвори и Брайън застана пред нас. Когато разбра, че това съм аз, той изчезна за секунда. И като по команда Аманда и Тереза се появиха на вратата. Застанаха една до друга и погледнаха право към мен. Ръцете на Аманда бяха на бедрата ѝ, а Тереза скръсти своите пред гърдите си. Изглеждаха доста ядосани. Ноа застана зад тях, очите му се стрелкаха от мен към Тереза и Аманда, и той се намръщи. Но все пак той изглеждаше по-буден от мен. Майкъл стоеше зад мен и мълчеше.
– Няма да ме улесните, нали? – Попитах ги аз. Лицата им останаха непроменени, сякаш бяха направени от камък. – Грешен старт, явно. – Прочистих гърлото си започнах отново.
– Ъъъ… добре де, добре. Първо, съжалявам… съжалявам, че си тръгнах. И съжалявам, че не се сбогувах и не обясних защо си тръгвам. – Господи… – Майкъл ми каза, че имам десет минути, преди да трябва да ме отведе някъде на по-безопасно място. И ако не го послушам вероятно ще ме изведе отново на рамото си, ако се наложи. Което значи, че трябва да го направим бързо. Но все пак искам да знаете, че аз го накарах да минем оттук. – Издишах. – А не знам как мога да оправя нещата за толкова кратко време. – Сплетох ръце. – Мислех, че постъпвам правилно. Не мога да бъда до вас момичета, животът ми сега е с Картър и поради тази причина е твърде вероятно да ви засегне негативно. Ако не бях със сестра ми, в нощта, когато я отвлякоха, щях да съм с вас момичета. И тогава нещо лошо можеше да ви се случи. – Гърдите ми се свиха на топка. – Аманда… аз не мога да те поставя пред избор. Ти си влюбена и щастлива и аз не мога да… не мога да общувам повече с теб, защото ако случайно нещо се изпусна и ти споделя, тогава ще бъдеш въвлечена в неприятности, макари и неволно не мога да си позволя да пострадаш заради мен. Ще трябва да пазите тайни от гаджетата си момичета… а какво ще се случи кога се обвържете завинаги и имате съпрузи? – Очите на Аманда се разшириха.
– Какви ги говориш? – Брайън изскочи зад гърба на Тереза клатейки глава неодобрително.
По дяволите… – хмм… аз…
– Какво имаш предвид Ема?
– Имах предвид Аманда, ако вие двамата се ожените. Тогава какво? Той ще е твое семейство вече. Няма да съм аз… и…
– Както и да е… – Тереза завъртя очи и разтвори ръце. – Ела тук да те прегърна. И знаем защо си тръгна, не сме глупаци, но не го прави пак.
– Какво?
– Никога… – повтори Аманда също.
Бяха ли сериозни?
– Просто така? Без да се тревожите? – Тереза отново ми кимна.
– Хайде стига. Ние не сме пълни тъпанари, знаем защо си тръгна. Браян е ченге. Ние те разбрахме, но ти си нашето семейство. Каквото и да се случи, ще се справим.
Сълзите ми течаха като реки . Задържах дъха си и се опитах да се сдържа. – Без повече сълзи. Уморих се да плача вече.
– Ема… – измърмори Майкъл зад мен. – Време е да тръгваме. Отново. – Тереза и Аманда не протестираха, явно разбраха намека и пристъпиха напред.
Тримата стояхме прегърнати минута.
– Обичам ви, момичета… – казах им, докато главите ни бяха долепени заедно. Тереза каза подсмърчайки.
– Аз съм хленчещ идиот… дори дойдох в Ню Йорк заради теб. Винаги съм се тревожила за теб, а сега плача пак заради теб. Обичам те Ема. Всички те обичаме.
– Да… – лицето на Аманда беше тъжно и очите ѝ пълни със сълзи. – Без повече такива раздели. Отивайте и правете каквото е нужно, за да свършите с това и след това се приберете у дома. Разбрано?
– Ще наредим нещата… някак си. – Казах аз.
– Някак си ще се уреди всичко… – потвърди Аманда, изтривайки сълзите от лицето ми. – Загубихме вече една сестра. Не искам да загубя друга.
За секунда затворих очи и си спомних за Мелъри. – Време е да тръгвам. Почти усещам настоятелното нетърпение на Майкъл зад себе си. Но не искам да ги пускам… искам да съм с тях.
– Добре… стига с тези сантиментални, момичешки сълзи, които сме заронили. – Изсумтя Тереза и се отдръпна прекъсвайки прегръдката. Но когато Аманда отстъпи също, Тереза отново ме прегърна и ми прошушна в ухото.
– Разбийте им задниците на тези негодници и се прибирайте по-скоро. Ние знаем, че трябва да направите това, което е нужно.
– Ще се върна… – обещах, прегръщайки я отново.
– Пази се… – каза Аманда.
– Ще го направя… – казах ѝ аз.
Когато се отдръпнах и се обърнах, Майкъл вече вървеше по коридора. Той задържа отворена задната врата, а аз се обърнах за последно и махнах на всички преди да изляза. Не се обърнах повече и тръгнах надолу по стълбите, следвайки по петите Майкъл. Мълчаливо и в унисон, се придвижваме към долния етаж. Аз не бях тази същата Ема, която бях преди. Когато стигнахме до задната врата на сградата, отстъпих встрани, а Майкъл протегна ръка подавайки ми пистолет. Аз го взех с готовност, той отвори вратата държейки своя пистолет в готовност, като се увери, че зад вратата всичко е чисто, аз пристъпих напред. Когато се убедихме, че е безопасно, рамо до рамо изтичахме до колата.

* КАРТЪР *

Къщата беше празна. Когато проверихме и последната стая, Питър затвори вратата и измърмори.
– След като убих онзи последния човек, явно останалите хора на Джийн отдавна вече ги няма.
– Отзад ли са били, казваш? – Той кимна с мрачен поглед, когато се върнахме в библиотеката.
– Те явно планираха нова атака. Трима от тях бяха тук, но когато нахлух тук и започнах да стрелям, те избягаха. Със сигурност вече са далеч от тук и са предупредили останалите… старейшини. – Той спря, когато прекрачихме през отворената врата. Коул беше все още вътре, беше се облегнал на дивана. Очите му бяха затворени и той разтриваше челото си. Когато разбра, че сме вътре той изстена, без да отваря очи.
– Ще имам адско главоболие, нали?
– Това се случва, когато позволиш на Джийн да те изненада. – Казах му аз. Той ми хвърли бърз поглед.
– Сериозно? – Аз повдигнах рамене.
– Той беше опитен човек. Ти си момченце в сравнение с него.
– Супер… благодаря ти. Току-що избягах от смъртта, а от теб само бъзици, какво друго да се очаква.
Питър и аз си разменихме бегли усмивки. Коул имаше голям късмет, че остана жив. Знаехме го. – Щяхме да ги застреляме всички, бях сигурен в това но Ема беше в стаята с Джийн. Не трябваше да питам за да разбера, че Джийн е направил нещо, за да изравни шансовете… може би е държал пистолет опрян в главата ѝ, или нещо подобно. Но аз не можех да рискувам. А и чух достатъчно, за да разбера, че е полудял. – Протегнах ръка.
– Дай… да видим главата ти, а след това ще планираме нашата следваща стъпка.
– Следващата ни стъпка? – Коул хвана ръката ми и аз го дръпнах за да стане. Той ми изпрати предпазлив поглед. – Искам да знам всичко?
Приключих с всички… трябваше да го направя.
– Ще изясним всичко.
– Не всички старейшини са били с него. Само малка част от тях.
– Ще разберем кой е бил. И ще се погрижим за тях.
– И след това?
Знаех какво всъщност ме пита той, какво ще се случи с него и семейството. Ще намеря предателите. Ще ги избия и най-накрая ще сложа край на всичко това. – Но казах само.
– Ще говорим за това по-късно.
Не исках да говоря повече за това и той уважи мълчанието ми. Качихме се на камионетката, за да се приберем. Бесен бях, че разпитът ми бе продължи толкова дълго. – Ема беше сама… – тази мисъл се въртеше в главата ми. – Не им оставих никакви разпореждания в случай, че тя бъде освободена от полицейския участък по рано от мен… груба грешка. Ченгетата в участъка нямаха достатъчно доказателства, за да ни арестуват, но това не означаваше, че не се опитваха да намерят нещо. Беше самозащита… и Ема, и Андреа свидетелстваха в подкрепа на тази версия. Адвокатът ми ги зарина с купища правни условия, термини и закони, които ги принудиха да отстъпят. Искаха да ми лепнат нещо, но без доказателства, които да опровергаят казаното от Ема и Андреа, ръцете им бяха вързани. Когато не успях да се свържа с Ема, след като най-накрая ме пуснаха от участъка, се обадих на Дрейк, който каза, че са я отвели в къщата на Ноа, за да не е сама докато детективите са ги разпитвали тях двамата. Тогава се обадих на Ноа, който ми каза какво трябваше да знам. Някой я е взел от неговата къща и не са били моите хора. Направо отидох в къщата на Маурицио и влизайки през вратата, получих отговори и самият предател. – Изминахме няколко пресечки, преди да попитам Коул.
– Той не каза ли кой е с него?
– Каза, че били малка група. Не каза кои са били, но аз останах с впечатлението, че не всички старейшини са го подкрепяли. Аз не съм сигурен, дали те са знаели какво е бил намислил той.
– Но ние не бяхме… и това е целият проблем.
– Слушай, Картър… – продължи Коул.
Поклатих глава. – Твърде много борба… твърде много кръв.
– Уморен съм, Коул. Не искам да продължавам тази война. Ако те не са били част от това, тогава… – всички тези старейшини. Семействата им. Болка като тази, не бях чувствал, откакто убиха Ей-Джей, и беше се загнездила дълбоко вътре в мен. – Те бяха моето семейство, Коул… – след Ей-Джей. Когато Ема беше в приемни семейства. Преди тя да влезе в живота ми. – Подкрепиха ме да ѝ помогна да се измъкне от Дънван. – Само мисълта, че са искали да я отнемат от мен… след като ми помогнаха да я спася. Не я разбирам…
– Джийн беше опрял пистолет в главата ѝ. – Изрече Коул и замлъкна. Аз бях чул изповедта му и знаех за какво говори.
– Трябва да се уверим кой е бил с него и кой не… – заковах неговият поглед. – Ние трябва да ги избием всичките, Коул. – Той направи гримаса, тихо изруга и размаха ръце над главата си. После изстена и положи главата си обратно на облегалката. – Трябва да сме единен отбор. Ти и аз, Коул. Иначе няма да проработи.
– Ние. – Той ме погледна, докато Питър продължаваше да кара. За момент ме огледа изпитателно, но после кимна и видях облекчение в очите му. Раменете му се отпуснаха, главата му падна и всичко изглеждаше така сякаш напрежението го нямаше вече.
– Благодаря ти… – каза той бързо. Секунда по-късно той се засмя.
– Тя го ухапа, Картър.
– Какво? – Опулих се аз в недоумение.
– Ема… затова той тръгна да излиза. Тя го ухапа толкова силно, че имаше негова кръв навсякъде.
Аз се ухилих.
– Разбира се, научила е урока. Тя е боец… моят боец.

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *