ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 6

Глава 5

* КАРТЪР *

През последните години Коул беше пренебрегвал тренировките. Тествах го с няколко внезапни движения и той не можа да реагира навреме. До преди пет години беше бдителни и реагираше моментално и светкавично. Беше се размекнал.
Присвивайки очи, той се завъртя на единия си крак и замахна с другия срещу ми. Аз избегнах удара, но въпреки това реагирах по-късно, отколкото би ми се искало. Избегнах и двете последвали крошета, като блокирах ръцете му и го отблъснах една крачка назад. Трябваше да му отвърна, но не го направих. – Може би аз също се бях размекнал?
– Не… – Усмихнах се самодоволно на собствения си въпрос. – Аз не съм се размекнал. Но ти да…
На лицето на Коул се появи злобна усмивка и той поклати заплашително глава, като се оттегли на няколко крачки за да увеличи разстоянието между нас. Стаята беше тъмна, осветлението беше само от една крушка отгоре върху главите ни. Бяхме без оръжия, нямаше външни хора и нищо, което да ни разсейва. Тренировката беше тежка. Биехме се, за да се усъвършенстваме. Тренирах го по същия начин преди много време. Нарекох го внезапна нощна тренировка. Почти винаги враговете бяха тихи и бързи. Използваха тъмнината, за да се скрият и приближат незабележимо, така че човек трябваше да ги усети още преди да са се добрали до теб. Това беше на, което учих също и моите призраци, както ги наричаше Ема. Да усещат, да бъдат призраци, да се бият като призраци, да изчезват като призраци. Това беше най-добрият начин да се уверя, че ще оцелееш.
– Като в старите времена? – Коул се усмихна, но предпазливо наблюдаваше краката ми.
Не отговорих. Изчаквах го да отмести поглед и когато това се случи, със светкавичен удар с крак го съборих в нокдаун. Той се възстанови още преди да падне и веднага последва двоен ъперкът. Избегнах ударите но също паднах на пода, но успях да го дръпна със себе си. Ритайки го под бедрото, го обърнах настрани и след това с лакътя му направи хващане през врата. Въпреки неговите усилия да се освободи, успях да го задържа в парализираща хватка. От натискът, упражняван върху него, той започна да губи съзнание. Когато усетих, че ще загуби съзнание отпуснах захвата и му позволих да се отдръпне.
– По дяволите! – Отскочи той и възкликна с приглушен глас, опитвайки се да си поеме въздух. Този път му се усмихнах, а той поклати глава и измърмори. – Бях забравил колко си бърз.
Бързината ми май се нуждаеше от още тренировки. Той също се движи доста бързо, Но трябва да сме още по бързи. Тренировката беше добре дошла и за двама ни. – Поклатих глава аз и смених темата.
– Чух за автомобилната катастрофа, Коул. – Той направи гримаса и отговори.
– Ами да, когато колата се блъсна в дървото, това си беше поредното доказателство, че трябва да направя нещо по въпроса. – Той измести поглед настрани. – Те убиха двама мои приятели, Картър. – Погледна ме олюлявайки се назад, аз видях тъгата в очите му. – Познаваш ме, там където бях, нямах много приятели, Картър.
– Имаше ли други?
– Още един…
– Трябва ли да я привлечеш? Семейство Бартел може да се добере до нея? – Той поклати глава, свивайки ръце в юмруци.
– Ами… тя е просто една стара жена. Надали ще има нужда.
Не се привързвай към никого. Ако се сприятелиш, бъди готов да кажеш сбогом по всяко време. В противен случай ще им донесеш смърт. – Това беше един от последните уроци и неща, на които го бях научил, преди да се върна при семейство Маурицио и да им кажа, че Коул ще се крие доста дълго време.
Той се укриваше в продължение на пет години. Трима приятели за пет години. Не се съмнявах, че старата жена е специална за него, и точно за това се надявах, че Бартел няма да я преследват.
Семейство Бартел. Двамата с Коул все още не бяхме обсъждали темата. За момента приоритетна задачата беше да успея да го върна в семейството му. След това щяхме да доразработваме плана, за възмездието. Имаше все още няколко пречки в целия замисъл и за това процеса по изпълнението ще е дълъг.
– Как мина срещата ти със старейшините тази сутрин? – Попита ме той след известна пауза. Аз свих рамене и измърморих.
– Те признават лидерството ти. – Думите ми разсмяха Коул, в смеха му усетих известна доза презрение.
– Видях се с няколко от тях, не помниш ли? Преди да дойдеш и да ме отведеш. – Коул отиде до стената и се наведе да вземе кърпа и шишето си с вода. Избърса тила си и ме погледна в очакване на отговор.
– Не… забравил съм.
– А те, ще те последват ли? – Аз останах на място и не отидох за кърпа, нито за вода. Стоях и го изчаках да се върне. Нашата тренировка не бе завършила все още, затова му направих подканващ жест и отговорих.
– Няма значение какво казвам аз. Сега отново ти си главата на семейството. Те ще те следват, независимо дали ти харесва или не. Така е и така ще бъде. Твоята кръвна линия е истинското лидерство. А и ще им бъдеш от полза.
– Сериозно?
Коул изглеждаше, като че все още беше дете, нуждаещо се от одобрение. Явно имаше нужда от уверение, че не бе забравен. Той е Маурицио, дори и да не бе живял като един от тях през последните няколко години. Беше преследван, точно защото е Маурицио. Но Коул не беше и глупав, той знаеше, че завръщането му може да предизвика съпротива от някои негови роднини, ползващи се от властта му. Наведох глава и кимнах положително.
– Те ще ти се подчинят, Коул. Повечето от тях почитат старите порядки.
– Аа… и ти ме подкрепяш. – Усмихна се той.
– Няма значение дали те подкрепям или не. А и напуснах семейството преди повече от година. – Усмивката му се промени в подигравателна.
– Хайде стига Картър, не ме будалкай.
– Излязох от играта, наистина. – Студено отвърнах аз.
– Заради твоята приятелка?
– Правя бизнес със семейство Бартел също.
– И с нас също, нали така? Чух че това беше сделката. Продължаваш да се обогатяваш и от двете семейства, в замяна приятелката ти няма да бъде преследвана.
– Да. – Кимнах с глава и наведох глава.
– А ако някой наруши сделката? – Погледна ме той предизвикателно.
Те вече го направиха. Започнаха да те преследват, а едно семейство не може да върви срещу другото. Но от друга страна Коул технически живееше извън семейството. Те биха могли да оспорят това, като заявят, че не са нарушили споразумението ни, защото ти в момента си самостоятелен. Сега вървеше игра между двете семейства, всеки гледаше другия, чакайки да види кой ще направи следващия ход. – Посочих с жест към средата на стаята.
– Можем да обсъдим това по-късно. Да продължим със спаринга.
– Значи искаш да продължиш да ми риташ задника? – Коул хвърли водата си на пода, заедно с кърпата и се приближи. Издърпвайки рамене назад, той вдигна ръце, заемайки бойна стойка. Аз се въздържах да се усмихна.
Кога ще се научи, че не се бия по такъв начин! – Но вместо да го кажа, отблъснах ръцете му в страни и с бърз подскок обвих краката си около кръста му, вдигайки се във въздуха. С рязко движение на тялото назад, използвайки захвата с крака около него го захвърлих към далечната стена. Отправих се веднага към него и използвайки това, че бе все още на земята, посегнах към ключа, и изгасих осветлението. Той имаше нужда да усеща атаките ми, но не го направи. Все още не беше в добра форма. И с последвалият един бърз удар от моя страна го нокаутирах.

* ЕМА *

[– И следващата седмица ли няма да те има?]
Телефонът ми из вибрира, беше съобщение от Тереза. Бях в Ню Йорк от една седмица и през цялото това време останах в къщата на Картър. А той прекарваше доста време сутрин и вечер във фитнесът с Коул. Аз разбраха, че тренират на втория ден от престоя ми с тях, когато Коул се появи с черно око и подута челюст. Картър от време на време също се връщаше с подута устна и някоя синина под брадичката, и това беше всичко. И двамата изглеждаха доста мотивирани и тренираха упорито, без да пропускат тренировка.
Картър прекара остатъка от деня вън от дома, докато Коул остана. Аз не питах какво става, но чух веднъж една от вечерите, Коул да пита Картър в кухнята.
– Салба все още ли отказва? – Гласът на Картър беше тих, но когато се приближих, го чух да казва.
–…. значение. Напредваме според плана. Ти ще бъдеш посветен в неделя.
– А ти? – Отвърна Коул.
– Аз?
– Тук ли ще останеш? – Настоя Коул отново. Картър отговори с приглушен, така че не успях да го чуя, а Коул не отговори.
Почувствах се виновна, че ги следях и се промъкнах тихо обратно в стаята. И се шмугнах бързо под завивките. Когато Картър след миг влезе в стаята, той ме погледна, разтърси глава и затвори вратата след себе си.
– Какво? – Попитах аз.
– Получи ли отговора, който търсеше? – Строго ме погледна той
– За какво говориш?
Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му, но той въздъхна и хвърли папката, която държеше на леглото. С едно движение през главата си дръпна и съблече тениската си, а аз зяпнах. Лицето му бе останало относително чистo след последният спаринг, но не и гърдите му. Картър избягваше да се къпе с мен или да се съблича в мое присъствие вече цяла седмица и сега разбрах защо. Целият му гръден кош беше покрит с порезни рани и охлузвания. Имаше също белези и по ребрата.
– Боже мой. – Втурнах се към него, към ръба на леглото, докосвайки един от разрезите. – Картър… – Той сведе поглед, оглеждайки гърдите си и измърмори.
– Това са предимно повърхностни рани. – Той се наведе и ме целуна по главата. – Не е нужно да се тревожиш за мен, Ема. – И тръгна към банята, а аз го последвах. Влезе и пусна душа, аз седнах на ръба на гърнето.
– Затова ли не се събличаше в мое присъствие цялата тази седмица!? – Попитах аз, повишавайки глас над шума на водата. – Затова значи лягаше в леглото късно през нощта, след тренировките във фитнеса с Коул. Оставяше светлините загасени, за да не ме събуди, а сутрин когато се събудех него вече го нямаше. А след сутрешната им тренировка отново приемаше душ и се преобличаше, докато аз работих в офиса.
Картър влезе в банята, но остави вратата отворена и изви глава, така че да ме вижда. Очите му намериха моите и каза смирено.
– Не беше нарочно, Ема. – Аз сложих ръце под краката си и се взрях в очите му.
– Прегледаха ли ти раните, за нещо счупено? Нито едно от тези порязвания не е възпалено, нали? – Оглеждайки едно от тях по-специално. Около него се бе образувал червен кръг.
– Добре съм… – очите му се плъзнаха по тялото ми, задържайки се където ризата ми се издуваше, разкривайки част от гърдите ми. – достатъчно добре съм, за да се присъединиш към мен под душа. – Усмихнах се, но останах на мястото си.
– Може би по-късно… – на леглото, аз ще съм отгоре, така че да не страдаш… твърде много.
Очите му потъмняха и бегла усмивка пробяга по лицето му, той се мушна под водата, която намокри косата му, а след това струите потекоха по мускулестото му тяло. Изчаках го докато той се изкъпа и след това се подсуши, преди да отидем в спалня. Когато той отиде в гардеробната, аз разгледах папката, която преди малко Картър хвърли на леглото. Вдигнах я и попитах.
– Какво е това… – и започнах да прелиствам документа. Но онемях, когато видях първата страница. Беше снимка от детството ми. – Картър, какво е?
Картър бе приключил с обличането на тениската и спортните панталони, които така обгръщаха фигурата му, че тридесет секунди по-рано щях да се разсея при вида му. А той ми отговори нежно.
– Охранителите ми казаха за този човек…
Отново чух гласът на непознатия в главата ми. – Госпожице Нейтанс! – На снимката бях на шест месеца. Познах снимката, защото Ей-Джей ми беше дал подобна. Но след като я разгледах добре осъзнах, че обстановката беше различна. В тази снимка, на заден план имаше дърво и цветя, а на моята обичайната бяла стена. Но бях аз. Същите тъмни очи и светло руса коса. Някои от кичурите се навиваха от върха на главата ми, а бузите ми бяха пухкави и червени. На тази снимка бях щастлива. Посочвайки снимката, измърморих.
– Ей-Джей и аз никога не говорехме за родителите ни. Той не обичаше да говори за тях, затова никога не го питах. Опитах няколко пъти, но той се разстройваше много.
Картър седна пред мен и взе снимката, разглеждайки я каза.
– На мен също никога не ми е разказвал за тях.
– Сериозно? – Той кимна и ми върна снимката. Затаих дъх от погледа му. – Не беше… той рядко ме гледаше така, а очите му бяха пълни със съжаление и тъга.
– Това не е твоята снимка, Ема. – Каза той и наведе глава. Аз се намръщих.
– Какво? – Картър се протегна, обърна и ми показа другата страна. Беше написано 1988 година. – Какво? Не е възможно, аз съм родена през 1986 година. Няма никакъв смисъл във това.
– Ема, чуй ме…
Извадих другите снимки – старата ми къща, усмихната жената, която ме държи – не, проверих два пъти снимките. – Бях аз, но беше посочена 1989 година. – Аз продължих още и още снимки. Всичко за моето детство. Поклатих глава. – Това не се е случвало в живота ми. Ей-Джей имаше подобни снимки с мен, но бях с други дрехи. На неговите снимките бяхме само аз и той, в други времена, на други места. Не… не може да е вярно всичко това.
Тогава стигнах до една от снимките и замръзнах. – На нея беше жена на възраст може би около двадесет годишна, а до нея стоеше мъжът, който ме викаше с чуждо име, два пъти вече, докато влизах в колата, или поне ми се струва, че е същият човек. Не го огледах добре, когато извика „Госпожице Нейтанс“, пред заведението и също когато си тръгвахме от стрелбището, там охранителят го скри от погледа ми.
Обърнах снимка пред Картър и попитах.
– Кой е този човек?
– Този човек се опитва да говори с теб.
На гърба на снимката беше написано „Андреа Нейтанс и Кевин Торн. – Не може да бъде, но… – обърнах снимката и погледнах отново жената. Тя имаше моите очи, моите бузи, моите устни. Тя имаше моето лице и дори стоеше като мен, с леко наклонена глава и повдигната брадичка. Но косата ѝ беше по-светла от моята, а очите ѝ бяха топли и приятелски настроени.
Моите бяха тъжни. Това беше нещото, което забелязах, когато разгледах снимките. –Бях тъжна, докато… – погледнах Картър. – доскоро бях самотна. Такава бях аз. А тази жена не беше сама, но имаше моето лице… – почувствах как стомахът ми се сви, тогава попитах Картър.
– Коя е тя? – Той не отговори на този въпрос. Вместо това каза.
– Кевин Торн е адвокат и е наел частен детектив за да те намери.
Не ме интересува кой е Кевин Торн. – Вдигнах снимката по-високо.
– Коя е тя, Картър? – Очите му се задържаха върху снимката, погледът му изразяваше разбиране и съпричастие. Но аз не исках да го виждам съчувствие. Исках отговори и повторих.
– Картър, коя е тя?
– Свързах се с частния детектив. Той ни даде тези снимки.
Но те не са мои.
– Коя е тя?
– Детективът каза, че господин Торн се е свързал с него преди много време. Той е поискал от него да те намери. Каза също, че е нямало никакви следи, никакви документи и не е могъл да те намери. Не могъл да разбере нищо, докато…
До Картър. Докато лицето ми не започна да се появява заедно с него в медиите.
– … така той успял да разбере къде работиш, както и някои други неща. Така Кевин Торн е знаел къде да те е чака, пред барът „При Джо“, и също пред стрелбището. – Той се поколеба за момент. – Ема, моите собствени хора провериха всичко. Взех от косата ти и я изпратих за ДНК тест. Проверихме всичко.
– Картър… – това беше меко предупреждение, стиснах нервно зъби. – Ако не получа отговори скоро… очите ми светнаха. – Не се опитвай да разбъркваш мозъка ми. Коя е тази жена по дяволите?
– Сестра ти…
Имам сестра… те са проверили всичко и Картър го каза. Имах сестра. Но аз не бих могла… – Чувствах се вцепенена.
– Коя е тя? Картър, ти сигурен ли си? – Имах сестра… – Той кимна.
– Сега всичко съвпадаше. – Ръката му обхвана бузата ми. – Срещнах теб и Ей-Джей, когато беше малък. Ей-Джей не ходеше на училище, а аз никога не се усъмних в това. По дяволите, не бях в позиция да питам за това. Собственият ми баща не го интересуваше колко време не съм го виждал и дали ходя или не на училище. но Ей-Джей те изпрати на училище. Сега си го спомням, като че беше вчера… денят, в който двамата спорихте за това. Ти искаше да си остане вкъщи и да играеш. И той искаше да ходиш на училище. В онзи ден той те нарече Ели.
– Ели… на колко години съм била? – Картър поклати глава замислено.
– Не знам… ти не помниш ли? – Сега беше мой ред да поклатя глава.
– Спомените ми са объркани. Спомням си как идваше за да спиш на диван ни. Спомням си също колко се вълнувах, когато беше там и колко притеснена бях, ако не дойдеше. Дори не ме интересуваше, дали говориш с мен, когато беше там. Важното за мен бе, че ти беше с нас и беше вътре на сигурно място. Това си спомням. Също мразех, когато си тръгваше. Но да ме е наречал Ели, не мога да си спомня. Ти имаш ли още информация? – Попитах аз. – Може би можем да се свържем с този Кевин? – Но не настоях повече за това. Сякаш вече не бях сигурна, че го искам. Картър кимна, наблюдавайки ме внимателно и попита.
– Това ли искаш?
– Аз… – щях да кажа да, но сега, когато ми се отдаде възможност да разбера, не бях сигурна дали го искам.
– Можеш да не бързаш, Ема.
Ей-Джей ме е наричал Ели. – Попитах със свито гърло.
– Само този път ли ме нарече Ели?
– Не знам. Това е единственият път, който си спомням. – Той се намръщи и замълча. – Наричаше те Ели котенцето, няколко пъти. Мисля, че така те нарекох веднъж също и аз.
– Ти също си ме наричал така? – Той кимна.
– Мислех, че е някакъв прякор, но ми се стори погрешно. Затова спрях и след това те наричах само Ема.
О… Ели. Ели котенцето. А сега и тази жена, Андреа. Какво още бе скрил Ей-Джей от мен.
– Той ме обичаше… – промърморих, без да искам да мисля защо бях отделена от тези хора. – Той беше добър брат.
– Да… – Картър покри ръката ми със своята. – Той умря за теб, Ема.
– Той ме хранеше. Купуваше ми дрехи, може би не най-добрите, но имахме дрехи. Имахме дом. Ходех на училище. Той беше добър брат. Позволяваше ми да гледам телевизия, без значение дали той гледаше нещо друго в това време. Ами… – усмихнах се натъжена аз . – … през повечето време ми позволяваше. Той никога не е водил приятелки вкъщи. – Картър се засмя.
– Да… имаше ги, но да, винаги им казваше, че не може да отидат в къщата му. Те винаги отиваха в техните домове. Той те обичаше, Ема. Не се съмнявай в това.
Очите ми се върнаха към снимките. Тя имаше моя усмивка, с блясък в очите.
– Тя обича ли този мъж?
– Не знам, Ема. Частният детектив не каза. Ти искаш да знаеш нещо повече?
Исках ли!? Трябва ли да отварям тази врата въобще!? – Замислих се аз, но въпреки, че не бях сигурна отговорих.
– Не мисля, че мога да живея без да разбера, Картър.
– Добре. – Той се изправи и ме целуна по челото. – Ще уведомя моите момчета за това, за да могат да изяснят всичко. Те ще разберат всичко. – Аз кимнах.
Имам сестра… Андреа.
Бях напълно вцепенена. Тази информация се появи от нищото и аз не се чувствах готова, за да го приеме и осмисля. Картър тръгна към вратата, но аз го хванах за ръката.
Изпитвах отчаяние, което не исках да призная.
– Къде отиваш? – Попитах с дрезгав глас. Той погледна надолу, очите му бяха топли и пълни с любов. Приближавайки се до вратата, той я заключи и изгаси основното осветление и включи приглушена едва мъждукаща светлина. И се върна към мен, вместо да ме остави като се опасявах, че ще направи. Атмосферата в стаята се промени драматично. Мигновено стана топло, интимно и уютно. Безопасно убежище. Върна се в леглото но вместо да се мушне под завивките, той коленичи и плъзна едната си ръка под краката ми. Другата му ръка обгърна гърба ми и той ме вдигна, но само за да ме сложи в средата на леглото.
Имам сестра…
Картър ме дръпна в обятията си и докато се настанявах, гласът на Ей-Джей изплува в ума ми.
– Хей, Ели котенце.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *