Т.О. СМИТ – Моля те, татко ЧАСТ 21

За първи път, откакто бяхме тук, в планината, Джулиана не излезе навън, когато се събуди, както правеше винаги. Чух я да се движи в хижата, но после отново се разнесе тишина.
Нещо не беше наред. Усещах го в стомаха си.
Оставих брадвата настрана и влязох в колибата, за да отида да я проверя. Джулиана лежеше на матрака, със затворени очи, а одеялата бяха прибрани около нея. Коленичих пред нея и внимателно отметнах косата ѝ от лицето.
– Момиченце, погледни ме – нежно и заповядах.
Тя бавно отвори очи и послушно ги впери в лицето ми. Намръщих се, докато прокарвах върховете на пръстите си по бузата ѝ. Очите и бяха пусти, изобщо не искряха с обичайната топлина, която имаше в тях, когато ме гледаше.
Беше се депресирала. Подчинените го правеха от време на време. По дяволите, дори и някои господари го правеха. Това беше нормална част от начина ни на живот.
Събух ботушите си и съблякох ризата си, преди да легна зад нея, придърпвайки я към себе си.
– Татко е тук, бебче – успокоих я, като прокарах ръка по косата ѝ. Мразех, че се чувства по този начин, но щях да направя каквото мога, за да я прекарам през това с ограничените неща, които трябваше да използвам, за да я доведа дотам.
Обикновено избирах да се потопя в гореща вана с нея, а след това, докато се гушкахме, щях да гледам с нея някой кичозен филм на Дисни. Бих я нахранила със сладкиши, като за кой ли път се отказвах от правилата си за здравословно хранене.
Но нямах нито една от тези възможности под ръка.
– Съжалявам – прошепна тя.
Притиснах устни към върха на главата ѝ.
– Не се извинявай, момиченце. Обичам да се грижа за теб – казах. И го правех. Мразех, че го правя днес заради ниското ѝ ниво, но винаги щях да се грижа за нея.
Мълчахме известно време. Аз просто я държах. Тя задряма няколко пъти, но когато се събуждаше, все още беше изключително тиха, отговаряше ми с кимане или поклащане на главата, никога с думи. Тя се връщаше назад и това ме накара да се притесня. Беше постигнала толкова голям напредък.
Но никога не бих я накарала да говори, ако се страхуваше. Прекалената настойчивост в момента можеше да навреди повече, отколкото да помогне на психическото ѝ състояние. Просто си проправих път през ситуацията, като обръщах внимание на езика на тялото ѝ, както правех, когато я срещнах за първи път.
Нахраних я с обяд и вечеря, като и говорех успокояващо, за да я накарам да ми съдейства и да се храни. Тя се държеше като упорито дете, но аз го разбирах, затова запазих търпение към нея, като продължих да бъда твърд, но нежен.
След като я накарах да изяде вечерята си – за щастие цялата – седнах на матрака с нея между краката си и ѝ прочетох една книга, която намерих да лежи на един от рафтовете. Беше някаква романтична книга – вероятно някоя от тези на Емалин, – но Джулиана се интересуваше от нея и бавно, но сигурно книгата я извади от състоянието ѝ. Тя слушаше внимателно, държеше се за всяка моя дума, а бузите ѝ се обагряха в красиво розово, когато стигнах до секс сцените.
През цялата нощ и четях, без да спирам. Тя не заспа, както и аз, но се надявах, че до сутринта ще бъде почти наред.
Това беше всичко, което исках. Можех да се справя с умората, стига моето момиченце отново да е добре.
Около разсъмване книгата свърши. Джулиана беше изпаднала в безпаметност в ръцете ми, а от устните ѝ се разнасяше тихо хъркане. Аз просто продължих да я държа, като леко прокарвах ръка по косата ѝ отново и отново. Гледах изгрева на слънцето, наблюдавах как то се движи по красивото ѝ лице, карайки косата ѝ да блести, а кожата ѝ да сияе.
Придаваше ѝ ефирен вид, който ми се искаше да имам телефон, за да заснема, но знаех, че образът ще остане завинаги в съзнанието ми. Нямаше как да забравя колко зашеметяващо изглеждаше тя в този момент.
Тази моя жена беше шибана богиня, просто още не го знаеше.

~*~*~

Както обикновено ни се случваше сутрин, бях опекъл още един заек на огъня в хижата, докато цепех още дърва, а Джулиана се беше сгушила на верандата и ме наблюдаваше.
Мигновено посегнах към пистолета на гръба си, когато чух щракване на клонче.
– Спокойно – обади се Джаксън от края на гората. Върнах пистолета на мястото му и оставих брадвата настрана, като се обърнах с лице към него. – Имам някои новини.
– Помислих си го, тъй като обикновено чакаш, докато тя заспи – грубо отбелязах, като изобщо не се забавлявах, че се е опитал да се промъкне при мен. Но знаех, че ако Джаксън не искаше да бъде видян или чут, никога нямаше да разбера, че е наблизо.
Той кимна, когато се появи от гората.
– Джеймс ми каза да ти предам тази новина без забавяне. – Изчаках търпеливо да продължи. – Искаш ли да говоря пред нея? – Попита ме той.
Кимнах.
– Ние сме тук, в средата на нищото, за да я пазим. Ако имаш някакви новини, давай и ги изплюй. Тя има право да знае.
Той кимна.
– Джеймс и хората му се приближават – отпуснах се леко. – Но има някои промени. – Стиснах челюстта си. Джулиана дойде да застане до мен. Веднага я обгърнах с ръце, придърпвайки я плътно към себе си. – Андрес е засилил охраната около себе си и хората си.- Майната му. – Джеймс трябва първо да пресече ресурсите на Андрес, преди да успее да го накара да изчезне.
Кимнах веднъж. Джулиана беше напрегната в ръцете ми. Задвижих ръцете си по гърба ѝ, опитвайки се всячески да я успокоя.
– Джеймс искаше да изпрати още мъже тук…
– Не – отвърнах мигновено.
Джаксън се ухили.
– Точно това му казах. Аз съм се погрижил за всичко тук, а ти си с Джулиана двадесет и четири-седем. Тя е добре защитена. Той има нужда от работна ръка. – Кимнах в знак на съгласие. – Той ще изпрати съобщение, щом се свържат с Андрес.
– Благодаря, братко.
Ако Джаксън беше шокиран от това, че го нарекох брат, той не го показа. Но той може и да е брат. Беше израснал с мен и Джеймс – беше най-добрият приятел на Джеймс до онзи шибан ужасен инцидент, в който Джеймс попадна с майка ни и който му коства паметта.
Джаксън беше един от нас. Винаги е бил.
Той се измъкна обратно в гората, като ми кимна леко за движение. Джулиана ме погледна.
– Какво ще стане, ако не могат да стигнат до него? – Тихо ме попита тя.
Поклатих глава.
– Това не е вариант за нас – казах ѝ честно. – Джеймс няма да спре, докато не се справи с проблема.
Тя поклати глава.
– Андрес е могъщ…
Притиснах пръст към устните ѝ, за да я накарам да млъкне. Една бръчка дръпна меките ѝ устни.
– Ние също, момиченце. Повдигнаха ми няколко обвинения в убийство, за да вкарат задника ми в затвора.- Очите ѝ се разшириха невярващо, но в тъмните им дълбини не се виждаше страх.- Трябваше да получа няколко доживотни присъди, но вместо това излежах десет години. И съм предсрочно освободен за още две години. Това е всичко. Защо? Защото Джеймс има толкова много връзки, че това е почти шибано нереално. Той каза, че ще се погрижи за това, и аз му се доверявам. Сега просто ми трябва ти да ми се довериш и да не се съмняваш в семейството ми, момиченце.
Тя изпусна тежък дъх, но кимна с глава.
– Добре – прошепна тя.
Притиснах устни към върха на главата ѝ.
– Върви и седни обратно – нежно наредих аз. – Все още имам малко работа тук.
Тя притисна целувка към челюстта ми, преди да се изплъзне от ръцете ми и да седне отново на верандата. Хвърлих ѝ усмивка, преди да взема брадвата си и да започна да я размахвам отново, надявайки се и молейки се брат ми да остане в безопасност по време на цялата тази глупост.
Щях да разкъсам този свят, ако нещо се случи с него.

~*~*~

Назад към част 20                                                                   Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *