ГЛАВА 9
СТЕЛА
Два дни не бяха точно толкова време, за да пазиш тайна. Добре де, беше нищо. Два дни бяха нищо.
Но аз наистина, наистина мразех да пазя тайни.
След като Хийт ме попита дали мога да пазя тайни, разбира се, излъгах и казах „да“. Искам да кажа… каква беше другата ми възможност? Да го изгоня? Да му откажа секс? Категорично не.
Тази тайна може и да ме измъчва, но щях да я изтърпя само заради оргазмите.
Снощи Хийт беше останал у дома, изтощавайки ме с пръсти, език и пенис. Но тази вечер бяхме разменили леглата си и той ми беше приготвил вечеря в дома си.
Забързах се из спалнята си, бързайки да опаковам чантата си. Тя лежеше в подножието на леглото ми и беше препълнена. Досега бях взела дрехи за утре. Сливово, прозрачно неглиже, което бях купила този следобед в мола. Козметичните ми принадлежности бяха натъпкани в куфарче за път заедно със сешоара, защото косата ми не беше от тези, които се сушат добре на въздух. След това бяха гримовете и четките ми.
Загледах се в чантата и в машата за къдрене в ръката си, като се замислих дали да не я добавя към сместа.
Или пък можех да си взема куфар. В куфара ми всичко щеше да се побере без проблем. Исках да ми е удобно. Но Хийт беше светец досега, не се изплаши от разговорите ми за бъдещето. Ако се появя с куфар, това може да се окаже последната капка.
Това беше типът дилема, която обикновено подминавах с Уенди. Тя ми се обади четири пъти през последните два дни, опитвайки се да навакса. Избягвах я при всяко обаждане. Защото в момента, в който я заговорех, щях да се разпищя. Така че обаждането на най-добрата ми приятелка не беше опция.
Казусът „куфар срещу раница“ трябваше да реша сама.
Избягвах Гай също толкова умишлено, колкото и Уенди. Той се беше появил на обяд днес. Бях се скрила под одеялото на дивана и затаих дъх, докато най-накрая спря да звъни на вратата и си тръгна.
Не можех да ги избягвам вечно. Не можехме да запазим това в тайна завинаги. Нима Хийт не искаше да каже на хората? Защото аз бях готова да го изкрещя от покривите.
Хийт Холидей правеше секс с мен.
Това изречение щеше да звучи страхотно от дробовете ми.
Хийт беше най-добрият целувач на света. Откъде знаех това? Защото той ме целуваше.
Хийт умееше отлично да се гушка. Факт, в който се уверих, след като беше спал в леглото ми.
Хийт. Беше. Мой.
Мой.
Боже, исках да кажа на някого. На всеки. Тогава може би наистина щях да повярвам, че това се случва.
– Ще прекарам нощта в дома на Хийт.
Да го кажа в празната си спалня не беше толкова терапевтично, колкото се надявах. О, добре. Запазването на тайната за още няколко дни щеше да ни даде възможност да почувстваме това. Хийт и аз можехме да решим заедно кога да включим приятелите и семейството си в тази смес.
Още няколко дни и тогава ще можем да кажем на Гай. Когато сме сигурни.
Само че не бях попитала Хийт колко дълго ще бъда тайна. Той не би искал това да продължи твърде дълго, нали? Няма как.
А ако не се получи, ще е най-добре Гай да не знае.
Стомахът ми се сви при идеята за раздяла.
Отново изучих машата за къдрене. Докато имах него, поне щях да имам хубава коса, затова я хвърлих в купчината, а после се заех да натъпча всичко в раницата. Трябваше да седна върху нея, за да затворя ципа, и тя се издуваше по шевовете.
Отвъд прозорците беше тъмно, когато нахлузих палтото си, зимните дни бяха кратки. Натоварих се, чантата напрягаше раменете ми и се втурнах към колата.
Пътуването през града до къщата на Хийт беше бавно, облаците, които цял ден висяха над града, най-накрая се отвориха, за да изсипят прясна снежна покривка, и гумите ми скърцаха по тихите улици, докато се движех по кварталите към Хийт.
Това беше един от най-хубавите райони в Бозман. Хийт беше построил къщата си на голям ъглов парцел, за да си осигури известно разстояние от съседната къща. На три пресечки оттук се намираше началното училище.
Представях си как деца с почти толкова тежки раници като моята се разхождат по тези безопасни тротоари и се срещат с приятелите си по пътя. Точно така беше в моята младост. Ние с Гай излизахме от къщата си първи, като по пътя към училището спирахме да се съберем Хийт, Тобиас и Мадокс. Момчетата вървяха напред, макар че понякога Хийт се отдръпваше и вървеше до мен.
Преди всички тези години, от времето, когато бях съвсем малко момиче, и аз не бях преставала да се надявам, че той ще върви до мен.
Усмихнах се, докато паркирах, взех чантата си и се запътих към вратата. Преди да успея да почукам, той беше там, със секси усмивка на красивото си лице.
– Здравей. – Той посегна към раницата ми и я взе от ръката ми. – Помислих си, че си взела малък куфар.
Устата ми се разтвори.
– Откъде знаеш?
Той се засмя и ми махна да вляза вътре.
– Защото ти не носиш чанта. Носиш си куфарче. Никога не съм те виждал да събираш леки неща. Помниш ли онзи уикенд, когато родителите ти заминаха извън града за годишнината си, а вие останахте при нас? Донесе три чанти за една нощ.
– Не знам как да се опаковам леко.
– Не е нужно да се опаковаш леко. – Той прибра кичур коса зад ухото ми. – Не и за мен. Донеси каквото искаш. Аз ще го вкарам вътре.
Сърцето ми прескочи. Не бях сигурна какво да кажа, затова се издигнах на пръсти, за да допра устата си до неговата, след което влязох вътре.
Къщата миришеше на Хийт, пикантно, мъжко и чисто.
– Дай ми ключовете си. – Той протегна ръка.
Поставих ги в дланта му.
– Защо?
– Ще паркирам колата ти вътре. Да я пазим от снега.
Или да я запазиш в тайна? Отблъснах тази мисъл, раздразнена от себе си, че съм предположила, че любезният му жест е да ни скрие.
– Ето ти ги.
– Веднага ще се върна. – Той остави раницата ми настрана, след което тръгна към вратата. – Чувствай се като у дома си.
– Добре. – Изчаках го да излезе навън и влязох в къщата.
Когато бях тук на Бъдни вечер, бях твърде заета да целувам Хийт, за да се огледам. А на сутринта след това, когато се измъкнах, се задържах до вратата, наблюдавайки за моя Uber.
Както се и очакваше, домът на Хийт беше толкова стилен, колкото и самият той.
Дневната беше изпълнена с мебели от богато дърво и кожа. Кленови шкафове обгръщаха стените на кухнята, заобикаляйки остров от черен гранит. Въглените стени и килимите с въглища допринасяха за мрачното, мъжествено настроение.
Мога да живея тук. Определено.
– Отново изпреварваш себе си. – Захилих се, отивайки към кухнята.
На плота, който беше най-близо до газовия котлон, лежаха дъска за рязане и нож, както и домат и кутия с бейби спанак.
Вратата на гаража избръмча, докато се затваряше в другия край на къщата, след което Хийт влезе в основната стая. Отиде направо при раницата ми, която все още стоеше до входната врата, и ми намигна, докато я носеше по коридора към спалнята си.
Когато се върна, отиде право при мен и взе лицето ми в ръцете си, за да ме целуне.
– Здравей.
– Здравей.
– Благодаря, че дойде.
Усмихнах се.
– Благодаря за поканата.
– Не ми благодари още. Не съм най-добрият готвач.
– Искаш ли да ти помогна?
– Не, ти седни. – Той кимна към барплота на острова. – Вино?
– Разбира се.
Отварянето на бутилката и наливането на чаша за всеки от нас беше единственото нещо, с което Хийт не се затрудни в кухнята.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмея, когато той тръгна да реже доматите и половината от тях се търкулнаха на пода. Мълчах, когато той старателно прочете инструкциите върху кутията с несварени юфка фетучини. Но когато извади пилешките гърди от хладилника и разбра, че са все още замразени, вече не можех да се сдържа и се плъзнах от стола.
– По дяволите. – Той поклати глава. – Извадих ги тази сутрин. Предполагам, че трябваше да го направя още снощи. Какво мислиш за доставката на пица?
– Или можем да импровизираме. – Присъединих се към него до дъската за рязане, като откраднах ножа от ръката му. – Имаш ли гъби или броколи?
– И двете, всъщност. – Той ги извади от хладилника.
– Перфектно. Сложи тенджера с вода на котлона да заври и добави малко сол.
– Да, госпожо. – Хийт ми отправи подигравателен поздрав и след като спасих вечерята, се върнахме на острова с купички кремообразна паста примавера.
Той отхапа с вилица една хапка и изстена.
– Това е страхотно.
Повдигнах рамене.
– Мама е страхотна готвачка. Винаги ми е харесвало да и помагам.
– Ти имаш нейния талант. Това лято ще те поразя с уменията си за печене на скара.
– Това лято? – Ще бъдем ли заедно това лято?
Той срещна погледа ми, заключен с моя, и отговори на неизречения ми въпрос.
– Това лято.
Усмихвах се по време на храненето и докато гледах как Хийт мие чиниите. След това се оттеглихме в хола и се сгушихме на дивана.
– Искаш ли да гледаме нещо? – Попита той.
– Разбира се. Ти избираш.
Той посегна към дистанционното и включи телевизора точно в момента, в който през предния прозорец се появиха проблясъци на фарове.
Замръзнахме, слушайки за дълъг момент, но след това той се изстреля от дивана.
– По дяволите, – каза той, поглеждайки към прозорците.
– Какво? – Изправих се, но не го последвах към стъклото. – Гай ли е?
– Тобиас. – Той прокара ръка през косата си.
– О.
Обърна се и ме погледна с болка.
– Опитвах се да говоря с него.
– Трябва да го направиш. Аз мога да отида.
– Ще имаш ли нещо против просто да се скриеш в спалнята?
Устата ми се разтвори. Трябваше да се скрия? Разбира се, че трябваше да се скрия. Аз бях тайна.
– Е, да. Добре.
Направих крачка, за да тръгна натам, но Хийт ме спря.
– Не забравяй чашата си.
– Добре. – Вдигнах я от крайната масичка, защото не можехме да имаме никакви доказателства, че съм тук. Добре, че той вече беше прибрал чантата ми за нощувка.
– Съжалявам, Стел.
– Всичко е наред – излъгах с твърде много настроение. И преди той да види как лицето ми пада, забързах по коридора и затворих вратата на спалнята.
– Здравей. – Гласът на Хийт се носеше от входната врата, когато той я отвори за Тобиас. – Какво става? Звънях ти.
– Да. – Тобиас тропна с крак, а след това от звука на стъпките им тръгна към кухнята. – Имаш ли още от това вино?
Това беше моето вино, което той пиеше.
Намръщих се и се строполих до леглото, сядайки на ръба. Плюшената завивка беше в същия нюанс на сивото като стените в дневната. Възглавниците бяха пухкави върху таблата, направена от тесни дървени летви, всяка от които бе оцветена в различни цветове като умален вариант на дървен материал от барнъм.
Още една красива, мъжествена стая. Въпреки че се нуждаеше от цвят. Цялата къща имаше нужда от повече цвят.
Боже, чувствах се като глупачка. Да седя тук сама и да си мисля, че няколко рубиненочервени възглавници ще придадат малко чар на стаята на Хийт.
Това тайно нещо трябваше да е за Гай. Защо трябваше да се крием от Тобиас? Защо просто не му кажем, че сме заедно? Освен ако Хийт не се притесняваше, че Тобиас ще се изпусне. Гай и Тобиас не бяха толкова близки, колкото Хийт и брат ми, но всички бяха приятели. Или може би това беше нещо от работата. Може би не се одобряваха вътрешнофирмените връзки.
Вероятно трябваше да попитам Хийт, преди да преспя с него. Съжалявам, но не съжалявам.
– Добре, какво става? – Попита Хийт, Тобиас.
Беше невъзможно да не подслушвам. Но ако Хийт не искаше да слушам, трябваше да ме изпрати в гаража, за да избягам. Нямаше какво да направя, освен да отпивам от виното си, докато гласовете им се носеха из къщата.
– Помниш ли Ева? – Попита Тобиас, Хийт.
– Да.
Настъпи дълга пауза.
– Тя е бременна.
Седнах по изправена.
Хийт се задави и се закашля, за да прочисти гърлото си.
– Какво?
– Тя е бременна. Завързахме се преди няколко месеца. Предполагам, че презервативът се е скъсал, защото тя се появи на Бъдни вечер, за да ми каже, че е бременна.
– Ето защо не беше на партито.
– Да, – промълви Тобиас.
Толкова бях съсредоточена върху Хийт и шампанското си, че не бях осъзнала, че Тобиас липсва на партито.
– И какво сега? – Попита Хийт. – Тя ще задържи ли бебето? Ще се съберете ли отново?
– Тя се мести в Лондон. – Гласът на Тобиас беше плътен, сякаш се мъчеше да изрече думите. – Тя заминава на Нова година.
– Майната му – изсъска Хийт.
Ръката ми се приближи до сърцето, разтривайки болката. Познавах Ева. Бяхме се запознали в колежа, когато тя и Тобиас бяха заедно. На няколкото партита, на които Гай ме беше канил – аз винаги отивах с надеждата да видя Хийт – тя също беше там.
Ева беше красива и умна. Беше една от най-насочените жени, които някога съм срещала. Двете с нея бяхме загубили връзка, след като тя и Тобиас се разделиха – не бях сигурна защо са се разделили, защото винаги са били страхотни заедно. Но малко след дипломирането им чух от Гай, че се е преместила от Монтана.
Предполагам, че в някакъв момент щеше да се върне.
А сега чакаше дете от Тобиас. Уау.
– Не знам какво да правя – призна Тобиас. – Аз просто… Дори не мога да се справя с това.
– Ще го направиш, – обеща Хийт. – Дай му време. Поговори с нея. Вие ще разберете това.
– Ще ми липсва. Ще пропусна всичко, защото тя ще бъде на другия край на света.
– Отиди с нея, – каза Хийт.
Тобиас се подигра.
– Животът ми е тук. Мама. Татко. Ти. По дяволите, дори Мадокс се прибира у дома.
– Ние сме твоето семейство, независимо къде живееш, братко.
Обичта в гласа на Хийт разтопи сърцето ми. Не бях луда да седя тук и да се чувствам така, сякаш се намесвам в личен разговор. Но когато чух Хийт, това ми напомни за всички причини, поради които никой никога не се е съизмервал с него.
Той обичаше семейството си. Обичаше приятелите си.
– Ами работата? – Попита Тобиас. – Татко ще се пенсионира не след дълго. Тогава тя ще бъде наша.
– Няма причина да живееш тук, за да помагаш в управлението на компанията. И без това през повечето дни си в офиса си. Ще накараме Мадокс да ти купи собствен самолет като подарък за бебешкото парти. Бог знае, че той може да си го позволи.
Усмихнах се, като се надявах, че и Тобиас има такава на лицето си.
– Не искам да напускам Монтана – каза Тобиас. – Като си помисля да имам семейство, да отгледам дете. Това е мястото, където това трябва да се случи. Ева . … тя пътува навсякъде. Тя дори няма постоянен адрес.
Още една дълга пауза и разбрах накъде отива този разговор.
Сърцето ми отново се изкриви.
Ако Тобиас искаше да остане тук, или щеше да трябва да убеди Ева да се откаже от живота си, или …
…щеше да се наложи да се бори за детето им. Щеше да се наложи да се бори, за да задържи бебето тук.
– Тя ще ме намрази. – Гласът на Тобиас беше толкова тих, че се напъвах да го чуя. – Ако настоявам да запазя бебето тук, тя ще ме намрази. Но аз не искам детето ми да живее из временни домове. Да се прехвърля от бавачка на бавачка. Не искам да виждам детето си всеки втори уикенд и празник.
– Трябва да поговориш с Ева. – Чу се пляскане, сякаш Хийт беше сложил ръка на рамото на Тобиас. – Знам, че и двамата ще искате най-доброто за детето си. Ще го разберете.
– Да. – Тобиас издиша дълго. – Какво ще кажеш за едно зареждане?
Тапата се измъкна от бутилката и чух неповторимия звук от наливане на чаша.
– Искаш ли да гледаме мач или нещо подобно? – Попита Тобиас. – Не съм готов да се прибера вкъщи. Първо трябва да помисля какво да кажа на Ева.
– О, хм… – Хийт се поколеба. – Разбира се.
Въздъхнах и поднесох собствената си чаша към устните си, изпивайки остатъка от виното си. Когато телевизорът се включи, оставих празната чаша настрана и се свлякох на леглото, загледана в белия таван.
Това беше глупаво. Чувствах се като идиот, който се крие в стаята на Хийт. Но вече беше твърде късно да изляза. Какво щях да кажа?
О, здравей, Тобиас. Съжалявам, че чух за Ева. Поздравления за бебето.
Може би щяхме да се оправдаем, че съм тук, когато Тобиас е пристигнал. Работен въпрос или нещо, свързано с Гай. Но вече беше твърде късно, така че единственият ми избор беше да се скрия тук.
И да чакам.
Минаха тридесет минути. Тобиас остана. После час. После два.
– Стела. – Ръката върху рамото ми ме разтърси.
Вдигнах се, забравяйки за миг къде се намирам. Бях заспала, докато чаках Тобиас да си тръгне.
– Замина ли си?
– Да. Съжалявам.
Надигнах се на лакът и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше след полунощ.
– Искаше да остане за една игра. Не знам дали си чула или не…
– Чух. Съжалявам. Беше ми трудно да не слушам.
– Всичко е наред. Спестява ми да преразказвам всичко. Както и да е… Не исках да го изгоня.
– Разбирам.
– Толкова за вечерята и филма, а? Съжалявам. Трябваше просто да му кажем, че си тук.
– Вероятно е имал нужда да поговори и не би го направил, ако бях тук. – Усмихнах се тъжно. – Да си отида ли?
– Не. Остани. Моля те.
– Добре.
Вината на лицето му облекчи парещата ми гордост.
– Съжалявам.
– Всичко е наред.
Само че не се чувствах добре. Защото той може и да съжалява, но аз имах ужасното усещане, че това няма да има значение.
И че утре сутринта все още ще бъда неговата тайна.
Назад към част 9 Напред към част 11
