ГЛАВА 12
ТОБИАС
Моливът в ръката ми се счупи наполовина. Това беше третият такъв тази сутрин. Графитната линия на скицата ми го правеше неизползваем, затова го смачках в юмрук и го хвърлих към кошчето за боклук.
– По дяволите. – Изблъсках се от стола си и излязох от офиса. Какъв беше смисълът да работя? Не можех да се концентрирам, а бях толкова напрегнат, че офисните ми принадлежности плащаха цената за това.
Проверих отново телефона си. Ева я нямаше от два часа. Сигурно беше на летището, за да се качи на полета си. Добре ли беше? Тази сутрин изглеждаше уморена, ядосана и… наранена.
Ето защо никога не съм искал да се карам с нея. Защото това ме караше да се чувствам така, сякаш излизам от кожата си.
Изтеглих името и в телефона си, пръстите ми се наведоха над клавиатурата, за да и изпратя съобщение. Но какво трябваше да кажа? Съжалявам? Да, бях опитал това тази сутрин.
Пътувай безопасно.
Написах го. Изтрих го.
Липсваш ми.
Напиши. Изтрий.
Остани.
Изтрий.
Беше твърде късно. След кавгата ни почти я бях избутал през вратата. Освен това, ако тя искаше да остане, това трябваше да е нейно решение.
Може би беше добре, че нямаше да се виждаме няколко месеца. Може би дотогава чувствата ни нямаше да са толкова сурови. Тя щеше да се е установила в Лондон и може би щеше да има по-добра представа колко време ще отнеме тази работа.
Аз просто трябваше да изчакам.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Месеци? Няма как да стане. Само за един час се бях преобърнал наопаки. Как щях да издържа месеци?
Тази сутрин къщата, моето убежище, беше празна. Скоро ароматът и щеше да изчезне. Щях да забравя как изглеждаше, когато тя седеше на острова. Щеше да ми липсва, че е до мен на дивана за филмите на Hallmark.
Наистина ли това беше дом, щом сърцето ми беше на път за Лондон?
Ухото ми бе привлечено от тропота на стъпки по стълбището, последван от звънеца на вратата. Ева ли беше? Беше ли се върнала? Запътих се към вратата и я отворих.
– Здравей. – Мадокс вдигна брадичката си.
Раменете ми паднаха.
– Здравей.
– Надяваш се да съм някой друг?
– Ева. – Махнах му да влезе. – Тя замина тази сутрин.
– За Лондон? – Попита той, разкопчавайки палтото си.
– Да. – Прибрах ръцете си в джобовете, а после ги освободих. Прокарах длан по бузата си, после през косата си. Ако не помръдна, имах чувството, че ще експлодирам. – Какво става?
– Просто дойдох да те проверя.
Примигнах.
– Защо?
Мадокс се ухили.
– Защото съм ти брат. И по всичко личи, че съм дошъл точно навреме. Ако продължаваш да си търкаш брадата така, няма да ти се налага да се притесняваш за бръсненето.
– А? О. – Пуснах ръката си от челюстта. Тя влезе в джоба ми и веднага се върна обратно.
– Говори с мен. – Мадокс плесна с ръка по рамото ми и ме дръпна към всекидневната. Той ме насочи към стола, а сам седна на ръба на дивана. – Говорите ли за бебето?
– Да. – Седях цели пет секунди, преди да се изправя на крака. – Снощи се скарахме. Казах и, че смятам, че бебето трябва да живее тук с мен, тъй като тя пътува навсякъде.
Мадокс се напрегна.
– Как мина това?
– Не добре.
– Какво каза тя, когато я попита дали не би обмислила да остане в Монтана?
– Не съм я питал.
– Какво? Защо не? – Той ме погледна така, сякаш ми бяха пораснали две глави.
– Защото е сложно.
Той се облегна по-дълбоко на дивана, като преметна ръка през облегалката.
– Имам време за сложни неща.
Издишах дълго.
– Не искам тя да остане, защото съм я помолил. Искам тя да остане, защото иска да остане. Защото иска мен.
– Това е справедливо.
Обиколих камината, а сърцето ми се сви в гърлото. Тя искаше ли ме? Може би преди вчера щеше да го направи? Но след вчерашната вечер…
– Тя е единствената – признах. – Винаги е била.
– Не мислиш ли, че тя изпитва същото?
– Не знам, – прошепнах аз. – Някога – да. Но после я помолих да се омъжи за мен и… не сме женени.
Устата на Мадокс се отвори.
– Чакай. Ти и предложи? Кога?
– При дипломирането.
– Никой не ми каза това.
– Защото не казах на никого. Ти си първият човек, на когото съм казал. Беше… унизително.
– Мога да си представя. Но ние щяхме да разберем. Щяхме да бъдем там.
– Знам, – промълвих аз. – Мисля, че част от причината да не кажа на никого беше, че защитавах Ева. Не искам никой да я мрази. Особено мама.
Мадокс се наведе напред, като подпря лакти на коленете си.
– Значи не си я помолил да остане, защото се притесняваш, че тя отново ще ти откаже.
Потупах носа си.
– Ще бъде добре. Ще разберем това. Работих върху някои скици за твоето жилище. Искаш ли да ги видиш?
– Не. – Подигра се той. – Не ми пука за къщата. Ти не си добре, Тобиас.
Не, не бях.
Гърдите ми бяха прекалено стегнати. Крайниците ми бяха слаби.
– Не знам какво да правя. Искам да бъда до нея. За бебето.
– Трябва да и кажеш как се чувстваш. Ако искаш тя да остане, помоли я. Може би тя ще те изненада.
Може би ще го направи. В общи линии тя беше казала това снощи, нали? Или просто бях чул това, което исках да чуя? Разговорът ни се превръщаше в мъглявина, а нарастващото пулсиране зад слепоочията ми не помагаше.
– Ами ако не го направи?
– Тогава ти знаеш, – каза той. – Можеш да я оставиш да си отиде.
Дали някога щях да пусна Ева да си отиде?
– Ами, в момента съм някак прецакан. Тя е на път за Лондон.
– И?
Погледнах го отстрани.
– И какво? Аз работя тук. Домът ми е тук. Щом получа почивка в графика си, ще планирам пътуване или нещо подобно.
– Или можеш да отидеш днес. – Мадокс се изправи и заобиколи масичката за кафе, за да застане пред мен. – Семейството е на първо място, Тобиас. Приеми го от човек, който се е борил с тази концепция. Ще съжаляваш за всичко останало.
– Аз избирам семейството. Мама. Татко. Хийт. Сега се местиш у дома.
– Ние винаги ще бъдем семейство. Но не сме твоето семейство. Твоето. Това, което ти създаваш. Обичам мама и татко. Теб и Хийт. Но моето семейство е Вайълет. И за дъщеря ми няма нищо, което не бих направил.
Моето семейство. Имаше само един човек, с когото исках да го изградя.
– По дяволите.
– Да.
– Трябва да отида на летището.
– Хайде да вървим. – Той се запъти към вратата, сваляйки якето си от куката.
Изтичах, за да взема ключовете и портфейла си от кухненския плот, като претърсвах трескаво къщата. Какво още ми трябваше? Дрехи? Тоалетни принадлежности?
– Паспорт – нареди Мадокс, сякаш можеше да чете мислите ми.
– Добре. – Тръгнах към сейфа в гардероба си и набрах кода. С паспорта в ръка оставих останалото. В Лондон имаше магазини. Можех да си взема неща от първа необходимост като четка за зъби и сапун за престоя.
Минах покрай скрина, мислейки си, че мога да пъхна поне чифт чисти боксерки и чорапи в джоба на палтото си. Отворих горното чекмедже и замръзнах. Имаше само едно нещо, което ми трябваше.
Пръстен. Може би го бях пазил през всичките тези години, защото дълбоко в себе си се надявах на втори шанс да го сложа на пръста на Ева.
Навлякох палтото и сложих кутийката в джоба, който беше най-близо до сърцето ми. Мадокс вече беше в джипа си, когато излязох на студа. В момента, в който седнах на мястото си, той се измъкна от алеята и тръгна по пътя.
– Самолетът ми е в хангара – каза той. – Знаеш ли маршрута на полета и? Кога ще кацне в Лондон?
– Не. Предполагам, че първо ще замине за Сиатъл. – Трескаво превключвах между приложенията на авиокомпаниите, проверявайки възможностите си. – Има полет дотам след час. След това има три часа престой.
Днес имаше само два полета от Сиатъл до Лондон. Надявах се да избера правилния. Надявах се, че тя щеше да отиде първо в Сиатъл, а не в Денвър или Солт Лейк.
– Моят пилот ще те закара до Хийтроу. Ще трябва да спрете само за гориво.
– Но ако успея да я настигна, тогава ще се кача на нейния полет до Лондон. – Дори и да ми беше ядосана, щяхме да бъдем в един и същи самолет. – Нека видя какво мога да направя, когато стигнем до летището.
Той кимна и натисна педала на газта.
Паркирахме в зоната за товарене, като на Мадокс не му пукаше дали ще го теглят. Той се залепи до мен, докато тичах при една служителка и я молех да ми намери полет до Лондон.
Ноктите и бяха дълги и тракаха по клавиатурата, докато пишеше. После по лицето и се разля бавна усмивка.
– Вие сте на следващия полет до Сиатъл. След това съм ви записала на връзката до Лондон. Има едно свободно място. Не е евтино.
Подадох и кредитната си карта.
– Резервирай.
– Обади се, ако заседнеш – каза Мадокс. – Ще изпратя моя пилот да те вземе.
– Благодаря.
Той се усмихна.
– Иди да я вземеш.
– Ще го направя. – Сърцето ми се разтуптя. Това се случваше. Оставях всичко зад гърба си, за да преследвам моята жена.
И с всяка клетка в тялото си знаех, че това е правилният избор.
Брат ми махна с ръка и тръгна към вратата, но аз го спрях, преди да стигне твърде далеч.
– Мадокс?
Той се обърна.
– Да?
– Радвам се, че си у дома.
– И аз. – Още едно махване и той се промуши през хората, преди да изчезне навън.
Служителката ми подаде билетите и аз се измъкнах от гишето, като поех по стълбите към охраната вземайки по две наведнъж. Свалих колана си и се опитах да събуя обувките си. След това зачаках на опашката, като пренасях тежестта си между краката, докато четиримата души преди мен преминаваха през скенера с бързината на охлюв.
Хайде. Бързах да стигна до изхода си и… да почакам.
Адреналинът течеше във вените ми, а темпото беше мъчение. Но най-накрая вече марширувах през терминала.
Сканирах дисплеите, за да се уверя, че се движа към правилното място. Минах покрай празно място за сядане и видях само един човек срещу стъклото. Краката и бяха прибрани в стола, докато гледаше навън и през пистата. Червеното и палто обгръщаше слабата и фигура.
Стъпките ми се забавиха.
Познавах това червено палто.
– Какво, по дяволите… – Промених посоката, като се насочих право към прозореца. Това реално ли беше? – Ева?
Тя се дръпна и се насочи към гласа ми. Лешниковите и очи бяха пълни със сълзи.
– Тобиас?
– Мислех, че полетът ти е в десет.
– Беше. – Тя избърса яростно бузите си и седна по-изправена. – Изпуснах го.
Затова ли плачеше?
– Има още един след час.
– О, ще се опитам… изчакай. Откъде знаеш това? Какво правиш тук?
Седнах на стола до нейния.
– Вземам полета за Сиатъл след час. След това с прекачване до Лондон.
– Какво?
– Защо изпусна полета си?
Тя вдигна рамо.
– Заседнала съм.
Взех дясната и ръка в моята, като свих пръстите ни заедно. След това потупах палеца си по показалеца и.
– Едно. Две. Три. Четири.
Тя подсмръкна.
– Обявявам война на палците.
– Разклати се. – Палците ни се докоснаха. – Победителят задава първия въпрос.
Тя дори не оказа съпротива и палецът ми моментално хвана нейния.
– Защо си заседнала?
– Защото не съм сигурна дали не правя огромна грешка.
– Започни отново. – Направихме още един дуел с палци, като тя отново ме остави да спечеля.
– Искаш ли да отидеш в Лондон?
– Не. Да. – Очите и се напълниха. – Не знам.
– Какво ще кажеш, ако дойда с теб?
Брадичката и трепна.
– Наистина?
– Наистина. Ако дойда с теб в Лондон, ще искаш ли да отидеш?
– Да. Но… какво тогава?
– Не знам, бейби. – Пуснах ръката и, за да очертая лицето и. – Не знам. Но можем да започнем с това пътуване. После следващото. Това, което знам, е, че не мога да те оставя да си тръгнеш. Така че, ако това означава, че отивам с теб, тогава съм тук.
– Тобиас, аз… – Тя поклати глава. – Какво искаш да кажеш?
– Обичам те.
Падна още една сълза.
– Аз също те обичам.
Притиснах устните си към нейните, преглъщайки стон. Сълзите и продължаваха да падат, капеха върху лицето ми, но докато я целувах, тя започна да се смее, прилепвайки се към мен, както и аз към нея, докато едно гърлено изреваване от страна на агента на портала не ни раздели.
– Наистина ли ще дойдеш с мен в Лондон?
– Няма да те помоля да останеш, – казах аз. – Не защото не искам да останеш, а защото смятам, че ще го направиш. Би останала заради мен и бебето, въпреки че не си готова. Искаш Лондон. Така че Лондон е това, което ще направим.
– Бих останала.
Да, би останала. Но аз нямаше да я накарам да избира. Нямаше да бъда мъжът, който задушава мечтите ѝ и поставя ултиматуми. Тя заслужаваше нещо по-добро.
– Какво ще кажеш за още едно приключение? Да се справим с Лондон. След това ще решим какво следва. Заедно.
– Сигурен ли си? Ами твоят дом? Семейството ти?
Прибрах кичур коса зад ухото и.
– Гледам семейството си. Гледам дома си.
– Отдавна не съм имала дом, истински дом.
– Сега имаш. – Целунах я по челото, после отново взех ръката и. – Палците се борят да видят кой ще получи билета ми за първа класа.
Тя ми се усмихна злобно. Този път нямаше да ме остави да спечеля.
– Започваш.
Назад към част 12 Напред към част 14
