Глава 45
Касия се загледа в осемте петдесетдоларови банкноти, които беше разстлала на матрака. Четиристотин долара. Наемът, който планираше да плати на първи януари за стаята си в имението.
Само че Айви нямаше да получи нито цент. Касия щеше да използва тези пари, за да финансира още няколко нощи в тази хотелска стая.
Гадна хотелска стая за нейния гаден живот.
Удър. Удър. Удър. Двойката в съседната стая заслужаваше награда за издръжливост.
– Не отново. – Тя затвори очи и изстена.
Съседите и бяха правили секс с часове. И с всеки удар Касия не искаше нищо друго, освен да си тръгне. Може би, ако имаше къде другаде да отиде, но днешната стая беше платена изцяло и тя не искаше да прахосва средства.
Снощи почти не беше спала. След като напусна имението вчера, тя шофираше безцелно, без да знае какво да мисли. Сцената от имението се бе повторила в съзнанието и безброй пъти. Емоциите и се люшкаха във всички посоки. Гняв. Шок. Болка.
Разочарование.
Беше просто толкова разочарована. Най-вече от себе си.
Касия си мислеше, че Едуин ще застане на нейна страна и няма да повярва на глупостите на сестра си. Не.
Беше предположила, че Айви е забравила да превръща живота и в ад. Не.
Надяваше се да завърши годината си в Астън, докато живее в имението. Не. Не. Не.
Такова шибано разочарование.
Къде щеше да отиде? Парите пред нея щяха да я задържат в тази стая до края на седмицата. Част от причините, поради които беше избрала този хотел, се дължаха на ниската цена за нощувка, обявена на неоновия надпис отвън.
Само че дори това да беше най-евтиният и вариант в момента, след като похарчи парите си, средствата и щяха да са още по-малко, а до края на годината оставаше още един семестър. Щеше да и е трудно да плати депозита за нов наем. При това, ако изобщо успееше да си намери стая за следващия семестър.
Удър. Удър.
Тя стисна зъби и притисна ръце към слепоочията си.
Между съседите и миризмата на мухъл в тази стая главоболието на Касия ставаше непоносимо. Снощи беше спала върху леглото, напълно облечена. Не се доверяваше на чаршафите. Не беше яла много и през последния ден. Закуската, обядът и вечерята бяха дошли от автомата на хотела.
Всичко, което искаше, беше една от вкусните гозби на Франсис, горещ душ и одеяло, под което да спи и от което да няма въшки. Касия се беше опитала да заспи по-рано този следобед, но в момента, в който затвори очи, си представи лицето на Джош. Беше чула лъжите на Айви. Беше видяла съмненията на Едуин.
Касия извади телефона си от джоба и се вгледа в черния екран. Беше го изключила вчера, когато бързаше към колата си. Беше го оставила изключен, докато шофираше. И когато най-накрая се бе настанила точно на това място – кръстосала крака на леглото, с гръб, притиснат към тънките възглавници – тя го бе включила.
Едуин и бе оставил съобщение след съобщение. Беше я засипал с текстови съобщения. В гласовите съобщения звучеше притеснено. Миналата вечер тя беше толкова изкушена да му се обади, че изключи телефона си, преди да се разплаче насън.
Трябваше ли да му се обади? Какво изобщо щеше да каже? Докато не разбере това, тя беше в безизходица.
Чук. Туп. Туп.
– Заседнала със сексуално динамо в съседната стая – промълви тя. Раницата и се свлече в краката на леглото, а учебниците се разпиляха.
Беше прекарала по-голямата част от деня в учене. Дори и животът и да беше в разруха, тя отказваше да съсипе бъдещето си. Дипломата беше нейният билет към свободата. Билет за нов живот. Чичо и беше дръпнал много конци, за да я вкара в Астън, и тя не искаше да пропилее този шанс.
Ами ако се обади на чичо Хенри? Той беше направил всичко, което тя беше поискала от него. Беше запазил самоличността и в тайна. Беше и позволил да дойде в неговия университет и беше запазил дистанция. И когато Джош се беше свързал с него, Хенри не му беше казал за местонахождението на Касия.
Можеше ли тя да остане при чичо си за няколко месеца?
– Последна възможност. Ще му се обадя, ако не успея да намеря нещо друго.
Зад нея ударите спряха. Тя се напрегна в очакване да започне отново. Но тишината остана.
– О, слава Богу, – въздъхна тя. После се извърна, за да заговори на стената. – Моля те, свърши с чукането. Умолявам те.
Касия разтвори крака и се изправи от леглото, като събра парите си и ги прибра в портфейла. После посегна към дистанционното. Може би щеше да намери нещо безсмислено, което да гледа, преди да заспи.
Тъкмо натисна бутона за включване, когато на вратата и се почука. Тя изтръпна. Или съседската двойка беше дошла, за да я покани да се присъедини към голите им ескапади, или сериен убиец се канеше да превърне кораловата и коса в своя лична перука.
Почукването се повтори, този път по-скоро като блъскане.
– По дяволите, – изсъска тя и сърцето и заби, докато на пръсти прекосяваше стаята и затаи дъх, докато надничаше през прозореца.
Не е сериен убиец. Не и съседите и.
Как я е намерил?
– Отвори вратата, Касия.
Тя преглътна, след това освободи верижката и завъртя бравата, като се отдръпна, за да пусне димящия Едуин да нахлуе вътре.
– Къде е проклетият ти телефон? – Той отиде до леглото и го вдигна. – Когато се обаждам, ти отговаряш, пич.
Касия го гледаше с немигащи очи, като го попиваше. Никога не го беше виждала такъв, дори след инцидента със Заин.
О, той беше ядосан. И изглеждаше като дявол. Лилавите кръгове под кръвясалите му очи приличаха повече на синини, отколкото на тъмни кръгове. Косата му стърчеше под всякакъв ъгъл и беше със същите дрехи, с които беше облечен вчера – чифт дънки и черен суитчър. Дори не носеше палто.
Беше пълна бъркотия.
Зашеметяваща бъркотия.
Едуин сви ръце на тесните си бедра, взирайки се в нея за дълъг миг, а гърдите му се издигаха.
Чук. Туп.
Съседите и отново се бяха върнали към действието.
Едуин погледна към тавана, ноздрите му се размърдаха. След това се премести до леглото, удряйки с юмрук по стената.
Ударите спряха. След това се чу приглушен женски смях. После туп, туп, туп.
– По дяволите. – Едуин се втурна в действие, вдигна раницата на Касия, натъпка всичко вътре, преди да я закопчае. След това се прехвърли към куфара и на масата, като напъха вътре няколкото мръсни предмета, които беше сгънала до него. След като закопча ципа, той тръгна към банята и след малко се върна с куфарчето с тоалетни принадлежности в едната си ръка.
И всичко това, докато тя стоеше замръзнала, със зяпнала уста.
– Какво друго? – Попита той, като сканираше стаята. Когато тя не отговори, той се приближи с една крачка. – Касия, какво още?
– Как ме намери?
– Наистина? – Той я погледна присвито, после постави тоалетните принадлежности на леглото и скръсти ръце на гърдите си. – Това е твоят въпрос? Христе. Обичам те, Ред, но ако не си събереш нещата, за да се измъкнем от този хотел, ще ми писне. Бъгажа. Сега.
Изчакай. Току-що каза ли, че я обича?
– Касия! Хайде да вървим! – Изръмжа той. – Видях хлебарка в коридора с размерите на обувката ми. Тръгваме си. Сега. Облечи си палтото.
Тя се втурна в действие, бързайки да нахлузи палтото си и да преметне раницата си през рамо. После се втурна към банята, за да се увери, че е взел всичко. Когато се върна в основната стая, той държеше куфара и в едната си ръка, а ключовете за колата – в другата.
Без да каже и дума, той разтвори вратата и се втурна по коридора.
Касия огледа стаята за последен път. Надяваше се, че никога повече няма да стъпи в тази сграда. После се затича, за да последва Едуин.
Настигна го на стълбището, виещо се към втория етаж, където той избута изхода и тръгна право към нейната Хонда.
– Къде е колата ти? – Попита тя.
Това не беше от хотелите, в които се оставя Бентли, паркирано на паркинга за дълго.
– Откараха я вкъщи.
– Кой?
– Казва се Сал. – Едуин свали раницата от ръката ѝ и я хвърли в багажника до куфара и. След това затръшна капака. – Той е частният детектив на Айви.
– О. – Значи така я беше намерил. Сал вероятно знаеше много за Касия, нали?
– Да. О. – Устата на Едуин се сви в тънка линия. – Влизай. – Той заобиколи Civic-а до вратата от страната на шофьора.
– Можех просто да последвам…
Той затвори вратата, преди тя да успее да довърши думите си. Явно Едуин не искаше да я остави сама. Затова тя отиде до пътническата седалка и се вмъкна вътре. Въздухът беше студен и дъхът и се разнесе, когато той завъртя ключа. Но той не се разбърза да напусне хотела. Вместо това пусна размразителя, за да размрази предното стъкло.
– Добре ли си? – Попита той.
Тя вдигна рамо.
– Не.
Можеха ли да се върнат назад във времето до вчерашната сутрин? Тя щеше да отиде с него в библиотеката. Може би щеше да пропусне изцяло Джош, ако беше отишла само с Едуин.
Едуин въздъхна, гневът му се разсея. Той се пресегна, плъзна ръка към тила и, намествайки я под косата и. После палецът му погали гърлото и.
– Никога повече не ми прави това. Моля те. Имаш нужда от пространство, добре. Ще ти го дам. Но никога повече не се крий от мен.
Очите и бяха залети със сълзи.
– Съжалявам.
– Ако нещо се случи с теб . . . – Той я придърпа по-близо, притискайки челото си към нейното. – Обещай, Ред. Никога не бягай от мен.
Това беше, което тя правеше от месеци. Бягаше.
Точно като майка си.
Беше време да спре.
– Добре.
Едуин я целуна по челото, устните му бяха топли въпреки студения зимен въздух навън. Те останаха там, меки и спокойни, докато той я пусна и включи колата на заден ход.
На стъклото имаше само два размразени кръга, но Едуин все пак подкара, като се сниши, докато стъклото се изчисти. Докато стигнат близо до Астън, студът вече беше напуснал костите и. Тя се върна в момента, в който Едуин зави по познатия път.
– Няма да се върна в имението – каза му тя.
– Не, няма да се върнеш.
През прозореца се виждаше имението Кларънс. Красиво. Сияещо. Зло.
– Тогава къде ме водиш?
– Моето място. – Той не забави ход, докато минаваше покрай желязната порта.
Четири кратки пресечки по-късно той зави по тясна алея, също блокирана от порта. Той свали прозореца на хондата, въведе кода и когато портата се отвори, ги насочи покрай редица живи плетове към двор, обсипан с вечнозелени растения.
Пред тях имаше две гаражни клетки. Той паркира хондата пред лявата врата.
Когато и каза, че е купил жилище наблизо, тя очакваше апартамент или къща. Но това беше… огромно. Разбира се, Едуин Кларънс нямаше да живее в дюкян като всеки нормален студент.
Триетажната къща се простираше високо над гаражите. Външните светлини осветяваха двора и боядисаната в червено врата. Тухлената фасада беше покрита с безлистни лози, които пълзяха по целия път от основите до покрива.
– Остани тук. – Едуин слезе от колата и отиде до гаража, като отвори клавиатурата, която тя не беше забелязала. Той набра код, вратата на гаража се вдигна, а миг по-късно вкара хондата вътре и я паркира до бентлито.
Без да каже нито дума, той отвори багажника и започна да пренася вещите и през безупречния гараж до вратата, която се отваряше към къщата.
– Идваш ли? – Обади се той.
Касия побърза да го последва и влезе вътре.
Къщата се простираше дълго, сякаш беше на дължината на целия квартал. Вероятно беше така. Едуин мина покрай зоната за сядане, като пусна раницата на кръглата маса, преди да поеме по стълбите срещу далечната стена.
От външния вид Касия очакваше вътре да е в по-традиционен стил, подобен на този в имението, с корнизи и сложно издълбани акценти в облицовките и вратите. Отвън тази къща споделяше този исторически облик с останалите имоти в този район. Но вътре всичко беше изчистено и модерно.
Кабели и стоманени стълбове образуваха парапета на стълбището. Подовете от твърда дървесина бяха в сиво. Стените бяха боядисани в сурово бяло.
Едуин се изкачи покрай втория етаж, заобиколи една площадка и продължи направо към третото ниво. И когато той включи светлината, челюстта и падна.
Това беше спалнята му. Етажът беше отворен и се простираше по цялата дължина на сградата. В отсрещния край имаше прозорци от пода до тавана, а гредите минаваха от едната до другата страна.
Масивното му легло стоеше в центъра на стаята. Сивите завивки бяха грижливо застлани с купчина възглавници, опряни до таблата. Две врати бяха в скоби до леглото, вероятно водещи към гардероб и баня. Рафтове за книги обрамчваха широк център за развлечения.
Беше по-голяма от всяка спалня, която някога бе виждала, включително и от всички в имението. Но не леглото, рафтовете или картините, окачени по стените, привлякоха вниманието на Касия.
Това беше купчината куфари в центъра на стаята.
Нейните куфари.
– Това са моите вещи.
– Да. – Едуин пусна куфара и на пода. – Нямах време да направя място в гардероба. Бях прекалено зает да обикалям навсякъде, опитвайки се да те намеря.
Тя примигна.
– Това са моите неща.
– Да, и след като поговорим, можеш да ги разопаковаш. – Той прокара ръка през косата си. – Ако съм пропуснал нещо, ще отида да го взема утре.
– Ти ме премести от имението.
– Искаше ли да живееш там?
– Не.
– И аз така мислех. – В тона на Едуин все още се промъкваше раздразнението му. Или може би просто беше недоспал.
– Ти повярва на Айви. – Тя обгърна с ръце кръста си. Колкото и да и се искаше да си вземе душ и да се качи в леглото до него, трябваше да поговорят. За вчерашния ден. За Айви. За Джош.
За всичко.
– Затова ли не отговаряше на обажданията ми? Защото си мислеше, че съм избрал страната на Айви, а не твоята?
– Да. – Тя вдигна брадичката си с надеждата да изглежда уверена, докато всъщност съмненията и я изяждаха жива. Ами ако Айви беше казала истината?
– Вярвам на сестра си. – Едуин отиде до леглото и се свлече на ръба му. – Няма да се извинявам за това, че и вярвам. Макар че съжалявам, ако се чувстваш така, сякаш не те подкрепям. Защото не е така. Винаги ще го правя.
– Наистина ли и вярваш?
Той кимна.
– Знам, че е направила някои неща, които не е трябвало да прави. Не я защитавам. Но аз познавам Айви. Ако го беше направила, щеше да си го признае. Това е нейният стил. Тя обича да си приписва заслуги. Тя си е признала, че те е разследвала.
Касия се напрегна.
– Тя нямаше право.
– Съгласен съм. – Той кимна. – Въпреки че ми обеща, че не е чела доклада на следователя.
– Джош каза, че една от съквартирантките ми му се е обадил. Силно се съмнявам, че е била Елора. Така че как иначе щеше да знае къде да ме намери? Ако не е била сестра ти, тогава кой?
– Майкъл.
– Какво? Майкъл? – Касия поклати глава. – Това е безсмислено. Защо Майкъл би направил нещо, за да ме нарани? Той е мой приятел.
– Не, не е. Вероятно го е направил, за да те прецака. Може би за да вклини клин между нас. Може би за да вбеси Айви. Кой, по дяволите, знае? Но не е била Айви и тя е почти сигурна, че е бил Майкъл.
– Или казва това, за да отклони вината си.
– Не мога… – Едуин стисна върха на носа си. – Вярваш ли ми?
Касия можеше да излъже и да му каже „не“, дори само за да докаже на себе си, че е успяла да запази стените, които толкова упорито бе градила. Но лъжата беше безсмислена. Въпреки усилията и да опази сърцето си, Едуин го държеше в ръцете си.
– Да, – прошепна тя.
– Тогава, моля те, повярвай ми. Не знам точно защо го е направил, но Майкъл е точно като бившата ми. Той манипулира и лъже.
– Както и сестра ти.
Той кимна.
– Да, и тя лъже. Но аз никога не бих те наранила. И не бих позволил на сестра ми да те нарани.
– Ами ако грешиш? Ами ако Айви е направила това?
Едуин прикова погледа си към нейния.
– Тогава тя е мъртва за мен.
Може би тя все още не вярваше, че Айви е невинна. Но вярваше в абсолютната искреност в гласа на Едуин.
– Съжалявам, че избягах, – каза тя. – Онази битка с Айви. Виждайки Джош. Не знаех какво друго да направя.
– Следващия път попитай мен. – Едуин се изправи и прекоси стаята, влизайки право в нейното пространство. След това обгърна ръцете ѝ и я притисна силно. – Просто говори с мен.
– Добре. – Тя обгърна с ръце кръста му, потъвайки в прегръдката му.
В продължение на няколко минути те се притискаха един към друг, докато не се разтопиха от оставащото разочарование.
– Смърдя като онази хотелска стая – промърмори тя.
Едуин я хвана за ръка и я поведе към банята, като включи душа и ѝ даде малко време насаме. Когато се върна в спалнята, увита в дебела бяла кърпа, от банята се издигаше пара.
Тя намери Едуин в гардероба, който правеше място за дрехите и.
Касия не искаше да претендира за празните закачалки и чекмеджета. Все още не. Първо трябваше да поговорят.
Затова тя си навлече чисти бикини и една от тениските на Едуин, докато той си взимаше душ. После се настаниха в леглото му, на топло под завивките. Касия прегърна възглавницата си, докато лежеше настрани с лице към него.
Колкото и да беше уморена, нямаше да заспи. Не и докато не му каже истината.
– Не съм виждала Джош, откакто напуснах Хюз.
– Хюз. Това е мястото, където си ходила на училище преди? – Попита той.
– Да. Там съм израснала. Баща ми беше професор там.
– А Джош?
– Джош е бившият. – Тя преглътна трудно. – И бе любовник на баща ми.
Назад към част 44 Напред към част 46
