Глава 21
АЙРИС
поръчки
Седнах зад волана на „Бронко“ пред пощата и си поех дъх. Пръстите ми се плъзнаха по ъгъла на плика в скута ми, забелязвайки спретнатия почерк на Уайлдър. Адресът му в ъгъла. Адресът на родителите ѝ на лицевата му страна. Червената, бялата и синята марка.
Нямах представа какво им е написал – не бих попитала, не и за това. Ако ми кажеше, щях да го изслушам. Но в противен случай бях тук само за да помогна. И той ме беше попитал дали ше занеса това писмо в пощата с последните кутии на Ейми, за да ги изпратя на семейството ѝ.
Сваляйки прозореца, плъзнах писмото в процепа на пощенската кутия. То падна на дъното със свистене. Кутиите вече бяха вътре, предназначени за Юта.
Бях прекарала по-голямата част от последните три дни, помагайки на Уайлдър със задачата да разчисти този гардероб.
Той работеше всеки ден в училището до средата на деня. Докато го нямаше, аз вършех поръчки и подреждах къщата за посещението на родителите му. А след като се прибереше, подреждахме кутия по кутия.
Гардеробът в спалнята му за гости беше празен. Изглеждаше огромен без редиците кутии.
Уайлдър беше подходил обмислено и методично към вещите. Той изучаваше всеки предмет за няколко мига, независимо дали ставаше дума за пуловер, снимка или дреболия, като възпроизвеждаше стари спомени или го запаметяваше за последен път. След това ми ги даваше да ги подредя в една от четирите купчини.
Повечето от дрехите бяха предадени на местната организация Goodwill. Документите и учебниците ѝ от колежа, разни боклуци и два чифта износени обувки отидоха на боклука. Имаше малка колекция от снимки, които Уайлдър беше решил да запази.
Но най-голямата купчина беше заела почти цялото пространство на леглото ми. Това бяха вещите за родителите на Ейми. Имаше сувенири от времето на гимназията и колежа. Няколко ризи, които тя е носила често и които той е смятал, че може да им потрябват. Снимки. Плюшено мече. Годишници.
Работата ми беше да се справя с купчините, след като бяха сортирани. Аз изпълнявах задачите, за да изнеса предметите до боклука или до местната благотворителна организация, за да не се налага той да ги изнася. Ако всичко, което можех да направя за него, беше да тичам из града, щях да бъда най-добрият куриер в Монтана.
Тези поръчки за днес бяха изпълнени. Или в по-голямата си част. Дори си бях направила селфи, което да публикувам в Инстаграм днес. На снимката бях тук, зад волана на „Бронко“, с нов чифт слънчеви очила и любимата ми сламена шапка. Гримът днес беше минимален, а устните ми бяха в бледорозов цвят.
Нямаше усмивка. Не ми се искаше да се усмихвам, дори в този прекрасен ден.
Първа улица беше претъпкана и тротоарите гъмжаха от щастливи туристи. Юнското слънце грееше в безоблачно синьо небе. Но едно странно, потискащо чувство ме измъчваше, докато тръгвах към дома.
Това бяха тежки три дни, и то не само за Уайлдър. Не беше лесно да се преглеждат вещите на Ейми. За жена, която никога не бях виждала, трябваше да се боря със сълзите повече пъти, отколкото мога да преброя.
Не беше справедливо тя да загине при този инцидент. Не беше честно някой да реши да пие и да седне зад волана, а Ейми да плати цената. Не беше честно Уайлдър да живее с такава вина за смъртта ѝ.
Беше убедил себе си, че той е виновен за смъртта на Ейми, а не пияното копеле, което се беше блъснало в колата ѝ.
Не беше честно.
Не само ме болеше за неговата болка, но и за болката на Ейми.
Спях до съпруга ѝ. Целувах го всяка сутрин и всяка вечер тялото му беше под ръцете ми. И може би дори бях взела парче от сърцето му, което някога е принадлежало на нея.
Как беше възможно да предам жена, която никога не бях срещала?
Преглеждането на вещите ѝ, толкова силното настояване Уайлдър да говори за Ейми, се беше обърнало срещу мен. Сега, когато я познавах – не добре, но достатъчно – се чувствах така, сякаш съм забила нож в гърба на приятелка, като съм взела съпруга ѝ.
Ейми и аз нямаше да имаме много общо. Колкото повече кашони подреждахме, толкова повече виждах онези разлики, за които Уайлдър спомена.
Те наистина бяха противоположности. На повече от една снимка, на която Ейми се смееше и усмихваше на парти, Уайлдър беше до нея и се преструваше. Усмивките му не бяха стигнали до очите му. Широкото му тяло беше толкова сковано.
Ако можеше да го види на стара снимка, как го беше пропуснала в реалния живот?
Може би тя не е видяла страданието му. Може би го е видяла, но го е пренебрегнала. А може би просто се е надявала той да остане.
Уайлдър Абът не беше човек, който се отказва лесно.
Леденото чувство ми правеше компания по пътя към дома му. Очаквах да имам няколко часа насаме, преди той да се върне от работа, но когато къщата се видя, се появи и пикапа на Уайлдър.
Паркирах до него и се насочих към вратата. Тя се отвори в мига, в който краката ми се удариха в първия камък на терасата.
Уайлдър прекрачи прага с ръце, подпрени на бедрата. Гневната гримаса на лицето му спря стъпките ми.
– Хм… здравей?
– Стаята ти е чиста.
– Да – отвърнах. – Родителите ти идват в града.
Тази сутрин, след като той тръгна за училище, опаковах последната кутия на Ейми. След това претърсих стаята и банята, за да се уверя, че са безупречни за родителите му. И тъй като всяка вечер бяхме заети с гардероба, Уайлдър нямаше време да почисти къщата. Така че се заех с това.
Пътуването до града беше последната ми задача за деня.
Е, не съвсем.
Все още трябваше да се регистрирам в хотела.
– Къде са куфарите ти?
– В „Бронко“.
Той се намръщи още повече. Без да каже и дума, той изтрополи от къщата и профуча покрай мен. Задната врата на „Бронко“-то се отвори и след това се чу скърцането на ботушите му по чакъла, когато той отново мина покрай мен, с по един куфар във всяка ръка.
– Ей, върни ги обратно. Този уикенд отивам в хотела. – В Бозман. Подробност, която засега запазих за себе си, защото знаех, че той ще направи точно това. Но в Каламити нямаше никакви свободни места.
Уайлдър ме пренебрегна и влезе вътре.
Последвах го, бързайки да го хвана, преди да е направил бъркотия в тази чиста спалня за гости. На килима имаше линии на прахосмукачката и ако майка му или баща му забелязваха такива неща, то аз исках да са недокоснати.
Но Уайлдър не тръгна по коридора към моята стая. Той се отклони по коридора към своята.
– Не. Не. Спри веднага, Уайлдър.
Той продължи да върви.
– Върни ги.
Дългите му крачки, почти два пъти по-дълги от моите, означаваха, че ще трябва да тичам, за да не изоставам. А аз не го гонех като дете.
– Уайлдър.
Нищо.
– Някои дни да разговарям с теб е като да говорим с тухлена стена.
Това ми спечели усмивка над рамото му.
– Не е смешно.
Той се отправи към спалнята си и когато стигнах до вратата, тъкмо изчезваше в гардероба.
– Нали разбираш, че по-късно просто ще ги върна в колата.
Щракването на ципа изпълни пространството. Едно чекмедже се отвори. И пльок.
Докато стигна до вратата на гардероба, още един загреб от дрехите ми се приземи в празното чекмедже.
– Уайлдър – изругах аз. – Какво правиш?
– На какво прилича?
Още една шепа ризи беше изхвърлена в това чекмедже. Неговото чекмедже за чорапи.
– Чакай. Къде са ти чорапите?
Уайлдър почука с кокалче по горното чекмедже. Там се намираха боксерките му. Или те се бяха преместили някъде другаде, или той беше направил място.
Беше направил място, за да мога да имам едно чекмедже.
И не само едно. Той отвори долното чекмедже, дръпна го, за да хвърли още мои дрехи. Не си направи труда да държи нищо сгънато.
– Родителите ти…
– Ще дойдат след час. Татко се обади, докато пътувах към вкъщи.
– Щях да остана в хотел. Да ти дам време да се видиш с тях.
Уайлдър се намръщи и прибра празния куфар. След като го затвори, той го вдигна на рафтовете в горната част на гардероба, като го прибра плътно.
Този рафт беше толкова висок, че щеше да се наложи да вземе стол или табуретка, за да го достигне.
Той се пресегна за следващия куфар, но аз изстрелях ръка.
– Спри.
Той се изправи и скръсти ръце на гърдите си.
– Няма хотел.
– Но…
– Не. Хотел.
Въздъхнах, умората от последните няколко дни тежеше на костите ми, затова се облегнах на рамката на вратата.
– Срещал ли си се с друга? След Ейми?
– Не. – Погледът му се стесни. – Защо?
– Имало ли е, хм… други жени? – Уф. Мислех за този въпрос от дни. И все още не бях сигурна дали искам отговорът да е „да“ или „не“.
Да, защото не ми харесваше идеята, че той е изкарал почти десет години сам.
Не, защото идеята за друга жена, която да докосва тялото му, покриваше зрението ми с червено.
Той ми кимна с едно-единствено кимване.
Не. Определено не. Не исках да мисля за него с друга, освен с мен.
Преборих се с желанието да се намръщя.
– Родителите ти срещали ли са някоя от тези жени?
– Не.
– Тогава те ще очакват да останете сами. Не искам да нарушавам времето ти с тях или да ги карам да се чувстват неудобно. – Или да им давам идеи, че ще остана, когато нямах представа дали това изобщо е възможно.
Колкото и да имахме нужда да проведем този разговор, сега не беше моментът. Все още не се бях изкъпала днес, а ако трябваше да се срещна с родителите му днес, нямаше да го направя с ръце, ухаещи на белина, и с бял потник, изрязан толкова късо, че се виждаше лентата на черния ми спортен сутиен.
– Искаш ли да разопаковаме куфара? – Той посочи куфара на пода. – Или аз да направя това?
– Аз ще го направя – промълвих аз. – Но ще трябва да почака до по-късно. Трябва да си взема душ и да се преоблека.
Той се усмихна.
– След това ще взема другия ти куфар.
– Не се дръж толкова самодоволно.
С тих кикот той се приближи до мен и се наведе, като целуна слепоочието ми. След това тръгна към вратата.
Но преди да си тръгне, извиках към гърба му:
– Няма да правя секс с теб, докато родителите ти са тук.
Той се подигра.
– Самодоволно копеле.
И двамата знаехме, че няма да му откажа, независимо дали родителите му са под един покрив с нас, или не.
Съблякох дрехите си и ги хвърлих в кошчето за пране. След това отидох до душа, като дадох на водата минута да се загрее, преди да вляза под струята.
Тъкмо бях намокрила косата си, когато Уайлдър влезе в банята, а големите му ръце бяха пълни с моите тоалетни принадлежности. Гримът беше поставен на плота заедно с четките ми и торбичка с продукти за грижа за кожата. Той отвори стъклената врата на душа и ми подаде шампоана, балсама, продукта за измиване на тялото и самобръсначката.
Беше ми отнело един час да опаковам. Това време и енергия той бе изразходвал за по-малко от пет минути. Затова не благодарих, когато ми подхвърли пухчето за душ.
Погледът на Уайлдър се плъзна по голото ми тяло. Той стоеше на вратата и гледаше невъзмутимо с онзи блясък, който бях виждала вечер след вечер. Блясъкът, който казваше, че по-късно ще прояви творчество.
Обърнах се, за да скрия изчервяването си.
– Изпускаш цялата пара.
– Искаш ли да вляза и да те стопля?
– Иди си. – Опитах се – и не успях – да скрия усмивката си. – Ако влезеш тук, никога няма да съм готова навреме.
Той се забави, а погледът му беше по-топъл от водата, докато накрая вратата се затвори и аз се гмурнах под струята, за да измия косата си с шампоан.
Пръстите ми се разтрепериха, докато бързах да извърша рутинните си действия, да изсуша и накъдря косата си. Гримът ми беше семпъл, с бледорозово червило и няколко движения на спиралата. След това прерових бъркотията в новите си чекмеджета, като избрах най-обикновения и скромен тоалет, който можех да събера.
Това беше облеклото, което бих носила в дома на родителите си. Нещо, което може би Ейми би носила.
По дяволите, не трябваше да съм тук. Не бях готова да се срещна с родителите на Уайлдър и да отговарям на въпроси коя съм и защо съм тук. Или още по-лошо, да видя неодобрението в очите им, когато разберат, че съм негова любовница.
Дали щяха да намразят това, че съм тук? Дали щяха да почувстват, че крада мястото на Ейми? Дали щяха да искат той да е с някоя друга? Стомахът ми се беше свил, докато напръсках китките си с парфюм.
Когато се появих, Уайлдър беше в кухнята и отвиваше капачката на бутилка бира.
– Искаш ли… – Той направи двоен поглед, когато ме забеляза, после остави бутилката и се подпря с ръце на плота. – Какво, по дяволите, носиш?
– Наричат това дрехи. – Извъртях очи. – Те са доста популярни сред човешката раса.
Той поклати глава и се отдръпна от плота. Когато спря пред мен, той подпря ръце на бедрата си. Но вместо да обясни, той просто стоеше с характерната за Уайлдър Абът гримаса и стисната челюст.
– Какво? – Попитах накрая. – Престани. Държиш се странно.
– Опитвам се да реша как да кажа това.
– Можеш ли да решиш по-бързо? Родителите ти ще дойдат всеки момент, а аз и без това съм достатъчно нервна, без да ми се натрапваш.
– Ти си нервна?
– Да. Това са родителите ти.
– Защо се притесняваш?
– Защото искам да ме харесат. Ти не би ли се притеснил, ако се запознаеш с моите родители?
– Аз вече се запознах с твоите родители.
– Не е това въпросът и ти го знаеш. Какво се опитваш да решиш да ми кажеш?
– Мразя облеклото ти.
Челюстта ми падна. А с нея и погледът ми, докато разглеждах дрехите си.
Бях избрала чифт сиви панталони на райета с широки крачоли. Обикновено ги носех с изрязана риза, за да покажа малко кожа. Но вместо това съчетах панталона с вталена черна риза, чиито ръкави бяха толкова дълги, че стигаха до кокалчетата на пръстите ми. Беше риза, която си бях купила с единствената цел да я нося на семейни тържества, когато посещавам Маунт Плезънт.
Може би това не беше нормалното ми облекло. Нямаше нито една татуировка на показ. Но не беше като да съм излязла, облечена в чувал за боклук.
– Е, грешиш – казах му аз. – Изглеждам добре.
Очите му омекнаха и се набръчкаха отстрани.
– Изглеждаш прекрасно. Винаги си красива.
– Тогава защо критикуваш облеклото ми?
– Защото си се облякла за родителите ми. А не за себе си. – Ръката на Уайлдър се приближи до бузата ми, а палецът му погали кожата ми. Беше леко докосване, за да не размаже грима ми.
– Искам да ме харесат.
– Просто бъди себе си. Просто бъди Айрис. И те ще го направят. – Той ме прегърна, като на практика ме притисна към гърдите си. – Никога не съм си и помислял да кажа на Ейми, че ненавиждам някоя дреха.
Странно, но ми хареса, че се чувстваше достатъчно комфортно с мен, за да бъде искрен.
Бях свикнала с критиките. Непознати хора в социалните мрежи ми казваха, че мразят дрехите ми всеки ден. И Уайлдър не го казваше, за да бъде злобен или груб. Искаше само честност между нас. Честност, каквато не беше имал с Ейми.
С мен той винаги можеше да изкаже своите истински, сурови истини.
Въздъхнах и се сгуших в гърдите му.
– Мразя тази.
– Искаш ли да ти помогна да я свалиш?
– Не. – Засмях се. След бърза целувка по сърцето му се върнах в гардероба, като смених ризата със сатенена, дантелена камизолка. Подредих любимите си гривни на двете си китки и натоварих всеки пръст с по един пръстен. След това се върнах във всекидневната, точно когато отвън се хлопна вратата на кола.
Погледът на Уайлдър ме проследи от главата до петите. Когато застанах до него, той прокара пръст по тънката каишка на горнището ми.
– Ето я.
Намалих дъха си, за да се укрепя.
После отидохме до вратата.
И аз се запознах с родителите му.
Назад към част 21 Напред към част 23
