ГЛАВА 20
ЛУСИ
– Как можеш да скриеш това от мен? – Попитах Евърли.
Тя разтърка насълзените си очи.
– Съжалявам.
Можех да си спомня за много подобни моменти в живота ни. Двете седяхме на леглото и едната от нас плачеше. Днес и двете бяхме плакали, а леглото беше в моята стая за гости.
Когато Дюк ми се обади, тъкмо бяхме занесли нещата и на горния етаж и я настанявахме. След като и казах, че детектив Маркъм се е свързал с него, тя изля всичко.
Съобщенията. Изстрелите през балкона и. Защитата.
Моят шибан преследвач можеше да убие най-добрата ми приятелка. А аз си живеех щастливо в Каламити, без да обръщам внимание.
– Това е моя грешка. – Сложих ръка на коляното и. – Съжалявам.
– Не, не е. Виждаш ли? Ето защо не ти казах. Защото знаех, че ти ще поемеш вината. Но това не е твоя грешка. Виновен е този гадняр. И знам, че не трябваше да идвам тук, но не бях сигурна къде другаде да отида.
Родителите и все още живееха в квартала, в който бяхме израснали. Ако съществуваше някаква заплаха от смъртна опасност, Евърли нямаше да я довлече до прага им.
– Постъпила си правилно, като си дошла тук. Ние сме заедно в това.
Тя стисна ръката си върху моята.
– Мразя този задник.
– И аз. – Засмях се. – Не мога да повярвам, че си се измъкнала от полицията.
– Уф. – Тя се свлече назад върху възглавниците. – Беше глупаво. Знам, че беше глупаво. По-късно Дюк ще ме нахока за това, нали?
– О, да.
– По-добре да посрещна гнева на гаджето ти, отколкото да остана в онази дупка, където ме сложиха. Бях се побъркала. Човек би си помислил, че имат нещо по-добро от мазе с триканален телевизор, без книги, без нищо, включително прозорци. Майната му на онова място. Харесвам детектив Маркъм, но той няма представа кого преследва, а аз няма да живея в онази пещера до края на живота си. Затова изчаках, докато дежурният полицай отиде до тоалетната, а после излязох през входната врата и се затичах.
Намръщих се.
– Можеше да се нараниш.
– Моля те. Бях в този малък крайградски квартал с бели огради и детски басейни в задните дворове. И – тя седна и скочи от леглото, като отиде при куфара си до гардероба, за да го разкопчае и да извади флакон – имах си спрей за мечки.
– Имам си в гардероба. – Усмихнах се. – Макар че, тъй като Дюк спи с пистолет на нощното шкафче, не мисля, че ще ми е нужен.
Тя се върна до леглото.
– Колко ли е ядосан, че съм дошла? По скалата от зелен пипер до серано.
– Призрачен пипер, Ев. Той някак си ме защитава.
– Което е очарователно – промълви тя. – Просто исках да се махна и това да изчезне. Монтана работи за теб, така че…
– Разбирам. И Дюк също. Но той ще иска да знае всичко, така че не се въздържай, добре?
– Добре. – Тя кимна. – Иска ми се само да имахме представа кой прави това.
– Мислех си за това толкова, толкова дълго време. Детектив Маркъм беше толкова сигурен, че е някой, когото познавам, но аз мисля, че трябва да е някой луд фен.
Можеше да е всеки безименен, безличен човек. Бях изнасяла концерти на толкова много места, бях пяла за море от хора. Един от тях искаше да ме нарани. Един от тях беше стрелял с пистолет по най-добрия ми приятел.
– Но защо? – Попита Евърли. – Какво направихме, за да заслужим това?
– Не си направила нищо, освен да ми бъдеш приятелка.
А какво бях направила аз? Бях приятен човек. Поне се стремях да бъда добър човек. Бях любезна към другите. Ако съм презирала някого, това не е било умишлено.
– Ти също не си направила нищо лошо. – Тя ме дари с тъжна усмивка. – Никой не заслужава да живее в такъв страх.
Приближих се, за да я обгърна с ръце и да облегна буза на рамото и.
– Радвам се, че си тук.
– Не трябваше да идвам. – Тя въздъхна. – Изложих те на опасност.
– Не, радвам се, че трябваше да го направиш. Тук е по-безопасно, отколкото в Нашвил. – С Дюк беше по-безопасно. – Да слезем долу и…
На вратата се позвъни.
Задъхах се и цялото ми тяло изтръпна, когато Евърли изкрещя и скочи от леглото. Притиснах с ръка препускащото си сърце и се изправих. След това принудих разклатените си колене да се придвижат към вратата.
– Къде отиваш? – изсъска Ев.
Сложих пръст на устните си, преди да изляза на пръсти от стаята и да се спусна по коридора, като приклекнах на върха на стълбите до парапета.
Топлината на Евърли се удари в рамото ми, докато тя се притискаше към мен.
Затаих дъх, като се опитвах да разбера кой е тук през малкото, тясно прозорче на входната врата.
Имаше вероятност да става дума за доставка. Това беше най-честата причина някой да позвъни на вратата ми. Не съм имала посетители или съседи, които да се отбиват при мен. Можеше да е Кериган, която проверяваше къщата. Но паникьосаният глас на Дюк и сблъсъкът на Евърли със смъртта ме накараха да се стресна.
– Не виждам никого – прошепнах аз и направих първата крачка.
Евърли се хвана за лакътя ми, опитвайки се да ме повлече назад.
– Само ще проверя.
– Не.
Разклатих ръката ѝ и поех тихо по стълбите, като очите ми бяха залепени за онзи прозорец, в случай че посетителят ми надникне вътре.
И той го направи. Със скръстени ръце, за да предпази очите си от проникващата през него слънчева светлина, той се притисна към стъклото, за да зърне входа.
И в момента, в който видях лицето му, тялото ми се отпусна.
Травис.
– Всичко е наред. Това е момчето, което Дюк е излязъл да търси. – Изправих се на крака и се обърнах, като се засмях на спрея в ръката и. – Прибери спрея за мечки.
– Сигурна ли си?
– Да. Ще го изплашиш, ако го носиш със себе си.
– Добре. – Тя се завъртя и го запрати обратно към спалнята. След това забърза надолу по стълбите, на няколко метра зад мен, докато обръщах ключа в ключалка и се мръщех на Травис.
– Ти трябва да си на училище.
– Съжалявам. – Раменете му увиснаха. – Дюк тук ли е? Наистина трябва да говоря с него, но телефонът ми се развали.
– Не, не е. Но можеш да му се обадиш от моя. – Отворих вратата по-широко и му махнах да влезе. – Влизай.
Травис не помръдна през вратата. Вместо това погледна през дясното си рамо към столовете, които се намираха пред прозореца на верандата в хола ми. Дръпна брадичката си към отворената врата.
Сърцето ми се заби в гърлото. Кой беше там с него?
Започнах да затварям вратата, когато той изруга и промълви:
– Савана, не бъди глупава.
Савана? Надникнах зад ъгъла. Едно момиче беше приседнало до един стол и се криеше. Изглеждаше точно като момичето от картината в галерията.
Когато ме видя, очите и се разшириха. Бяха виолетовосини като портрета, направен от баща и, но с червени краища от това, което изглеждаше като часове плач.
Лицето и беше деликатно и меко от младостта. Беше красива, дори с линиите на стрес, издълбани в хубавите и черти, и с рамене, свити до ушите.
Един ден Савана щеше да се превърне в зашеметяваща жена. Имаше необходимата костна структура. Дългата и руса коса беше прошарена с бели ивици от лятото. По някакъв начин тя ми напомняше за мен на тази възраст.
С изключение на болката, която сякаш носеше в тези живи очи.
– Това е Джейд – каза Травис, като посочи към мен. – Това е Савана.
– Здравей. – Помахах и с пръст и се усмихнах най-нежно, както можех. – Искаш ли да влезеш?
Тя се отдръпна от дъските на верандата, изправи се и вдигна брадичка.
– Както искаш.
От уплашена до упорство за две секунди. Тийнейджъри. Преместих се от пътя, за да може тя да последва Травис вътре.
– Дюк е навън и те търси – казах му аз. – Майка ти отиде в участъка и попита дали ще помогне да те намерят, когато са и се обадили от училището.
– По дяволите.
– Да. – Затворих и заключих вратата, след което им кимнах да ме последват в кухнята, където бях оставила телефона си.
Евърли застана в крачка до мен и се наведе близо, за да прошепне.
– Мислиш ли, че е бременна?
Блъснах я с лакът отстрани.
– Какво? – Измърмори тя.
Поклатих глава и се засмях, защото никой друг освен Евърли не можеше да ме накара да се усмихна в тази ситуация.
Травис беше точно зад нас, а Савана остана по петите му, сякаш не искаше да е на повече от метър от него.
Добре, може би Евърли имаше нещо предвид. Дали с тези двамата се случваше нещо повече от приятелство? Това би обяснило много неща.
– В какви проблеми сме? – Попита Травис, когато стигнахме до кухнята.
Облегнах лакти на острова.
– Зависи от това какво се случва.
Савана сведе глава.
– Това е моя грешка.
Моля те, не бъди на шестнайсет и бременна.
– Не, виновен е онзи задник- изпъшка Травис. – Той не трябваше да те преследва.
Изправих се.
– Някой те е преследвал?
– Доведеният ми баща е епичен шибан неудачник – каза Савана.
Беше странно да чуя такъв език от човек с такова ангелско лице, но в тона и имаше яд. Чиста отрова, насочена към доведения и баща.
– Нарани ли те? – Попитах.
– Не.
– Удари те.
Савана погледна през кухненския прозорец, а чертите и се втвърдиха.
– Не ме заболя.
Това беше лъжа. Скъса ми се сърцето, когато видях как една млада жена се опитва толкова силно да бъде силна. Тя беше просто едно дете.
– Плачеше на паркинга, когато стигнах до училището – каза Травис.
– Замълчи, Травис.
– Не. Няма да млъкна. Трябва да кажеш на някого.
– Всичко е наред – каза тя през стиснати зъби.
– Затова ли се отказа от училище? – Попитах Травис.
Той кимна.
– Доведеният и баща е истински идиот. Той бие майка и, а после удя Савана.
– Вярно ли е това? – Попитах я.
– Да. – Тя обърна сините си очи към мен. – Не исках да оставам наоколо, затова си тръгнах.
– Къде отиде?
– При баща ми.
– Каза ли му за това? – Защото Хъкс трябваше да се обади на Дюк, а не да крие дъщеря си.
– Той не знаеше, че съм там – промърмори тя, като сведе поглед към острова, където проследи невидим кръг с пръст. – Той остава до късно да работи в студиото си. Използвах ключа си и се промъкнах, за да пренощувам в свободната му спалня. Той все още спеше, когато се измъкнах тази сутрин.
Защо да не каже на баща си? Нямах време да се задълбочавам в сложността на тези отношения между баща и дъщеря. Не и когато Дюк беше излязъл да търси Травис.
– Защо дойде тук? – Попитах Травис.
– Ние… използваме плевнята ти като място за престой.
– Моята плевня? – Посочих гърдите си, после погледнах през прозореца към сградата в далечината. Не бях се осмелявала да тръгна натам от първата ми разходка из имота. – Тази?
– Да. Преди да се преместиш, няколко от нас се отбиваха в старата плевня. Откакто е доста изоставена.
Ами, по дяволите. Травис беше тук през целия ден.
– Колко често ходиш там?
Той сви рамене.
– Няколко пъти седмично.
Как не бях забелязала?
– Как… Знаеш ли какво, това няма значение. – Ще се занимаем с плевнята по-късно. – Нека просто…
– Коя си ти? – Прекъсна ме Савана, а думите и бяха насочени към Евърли. Беше толкова рязка и изискваща, че примигнах и затворих уста.
– Аз съм Евърли. Най-добрата приятелка на Луси.
– Коя е Луси? – Попита Травис, като погледна между двете ни.
Мамка му.
– Джейд, – поправи го Евърли. – Понякога я наричам Луси? Това е второто и име?
Това беше въпрос, а не твърдение.
Евърли отвърна лицето си от Травис и ми направи преувеличена гримаса, като изрече:
– Упс.
Затворих очи и въздъхнах. Трябваше да превъртим днешния ден и да започнем отначало.
Тийнейджърите не вярваха на лъжата и – никой, освен едно малко дете, не би повярвал. Очите на Травис се преместиха между нас двете, а изражението му стана подозрително. Раменете на Савана се изправиха, докато погледът и се стесняваше върху лицето ми.
– Мисля, че е по-добре да се обадим на Дюк. – Свалих телефона си от плота, но още преди да успея да отключа екрана, откъм гърба ни се чу друг глас.
– Добре, добре, добре. Ако това не е любимата ми певица. Търсих те.
Задъхах се и очите ми се насочиха към натрапника.
Тя стоеше на входа на кухнята и държеше черен пистолет до себе си.
Това ли беше моят преследвач? Жена? Примигнах, опитвайки се да разпозная лицето и. Очите и имаха приглушен лешников цвят. Кафявата и коса беше дълга до раменете. Изглеждаше като средностатистическа, хубава жена на моята възраст.
Не. Не е възможно.
Не беше луда фенка. Детектив Маркъм беше прав. Познавах я. Но как се казваше? Джулия? Джесика? Дженифър? Тя беше една от беквокалистките ми по време на второто ми – или третото ми – турне.
Тогава не бяхме говорили много и тя не беше останала с нас за дълго. Може би две седмици. След това напусна и фирмата я замени с нова.
Така винаги е ставало с моите беквокалистки. От фирмата настояваха някои от техните таланти да пеят на моите турнета. Това беше начинът на Скот да ги прослуша. Ако те се отличаваха и имаха смелостта да преминат от резервен към преден изпълнител, компанията ускоряваше издаването на първия им албум.
Тази жена беше една от многото, които се редуваха и излизаха. Никога повече не бях чувала за нея, така че сигурно не е получила своя албум.
Но от друга страна… Бях чувала за нея, нали?
Чрез писма. СМС-и. Имейли.
Тя беше тази, която измъчваше мен и Евърли.
Защо?
Оставих този въпрос за по-късно. Протегнах ръка през острова за телефона си.
– Недей. – Очите на жената се свиха и тя цъкна с език. После вдигна пистолета, насочвайки цевта към носа ми. – Ще го взема.
Пистолетът не се отмести от лицето ми, докато тя влизаше в кухнята, дори когато минаваше покрай Савана, Травис и Евърли. Тя измъкна телефона ми, отиде до мивката и го пусна в канала, като включи водата за дълга секунда. Въпреки това пистолетът не се разклати в ръката и, дори когато погледът и се редуваше между мен и мивката.
– Заключих вратата – прошепнах аз. Бях сигурна, че съм заключила вратата.
Жената се изсмя.
– Моля те. От години отключвам ключалките ви.
Дрънченето, скърцането и писъкът на метал, който се влачи по стъклото, изпълниха стаята, докато тя включваше машината за изхвърляне на боклук.
Майната му. Там отиде телефонът ми.
Очите ми се стрелнаха към Евърли, чието лице беше съвсем бяло. Телефонът и беше горе, на леглото, където бяхме говорили. Вероятно до кутията и със спрей срещу мечки.
Машината за изхвърляне на боклук спря и в стаята настъпи зловеща тишина.
Затаих дъх в очакване от пистолета да излети куршум или от устата и да изригнат думи.
Когато заговори, очаквах гласът и да звучи като нокти върху тебешир. Но той беше мек. Дори успокояващ.
– Не ме помниш, нали?
Преглътнах.
– Не.
– Пизда. – Тя се ухили и сладкото в тона и се замени с грозно и горчиво. – Разбира се, че не.
Какво бях направила на тази жена? Колко ужасна бях?
Как можех да не си спомням?
Всички турнета се смесиха в едно. Пътувахме из страната град след град. Никога нямаше почивка. Никаква почивка. В момента, в който шоуто свършеше и се качвахме в автобуса, припадах за няколко часа, само за да се събудя и да работя върху песните за следващия албум.
Единствените хора, на които позволявах да пътуват в автобуса ми, бяха шофьорът, Меган и Ханк – когато той искаше да се държи като мой мениджър и да се присъедини към мен. Всички останали членове на екипа пътуваха отделно.
Така че, ако бях направила нещо ужасно на тази жена, достатъчно, за да заслужи жестокото си наказание, то трябваше да е било по време на концерт.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Не си спомням името ти.
– Дженифър. Дженифър Джоунс. – Тя хвърли поглед към децата, които се бяха скупчили на едно място. – Вероятно си мислите, че сте готини, нали? Да си приятел с известна певица. Бъдете внимателни. Ако тя сметне, че сте заплаха, ще съсипе живота ви.
Какво? За какво, по дяволите, говореше тя? Не бях съсипала живота и. Дори не я познавах.
Направих крачка встрани от острова. Далеч от Евърли и децата.
– Моля те, остави пистолета. Можем да поговорим за това. Каквото и да съм направила, съжалявам. Много съжалявам. Позволи ми да го поправя.
Тя доближи пистолета до слепоочието си, като използва метала, за да си почеше сърбежа, докато се преструваше, че обмисля ситуацията.
Тази кучка беше шибана луда.
Отдръпнах се на два сантиметра и пистолетът отново ме проследи. Вдигнах ръце.
– Децата нямат нищо общо с това. Моля те, пусни ги.
– Не мисля така, скъпа.
Скъпа. В гърлото ми се появи жлъчка.
„Изглеждаш добре днес, скъпа.“ – Това бъде надписът, на снимката на която съм облечена в анцуг и с разрошена коса.
„Напълняваш, скъпа.“ – Надписът на снимка, на която се храня.
„Спи спокойно, скъпа.“ – Снимка, на която се прозявам, докато се качвам в автобуса за турне.
– Защо? – Прошепнах. – Не разбирам.
– Не лъжи. Знаеш какво си направила.
– Не знам. Моля те, кажи ми. Какво направих?
Погледът на лицето и стана убийствен, а пистолетът започна да трепери в ръцете и.
– Признай си. Беше толкова застрашена от таланта ми. Кажи им, че си се страхувала, че ще ти открадна славата. Аз съм по-добрият певец. Ти го знаеш. Аз го знам. Но ти беше в светлината на прожекторите и не искаше да я отстъпиш на някой по-добър. Защото ако аз пеех, светът щеше да те види такава, каквато си в действителност. Фалшива блондинка с посредствен глас, която си клати циците на сцената за аплодисменти.
Свих се. Какво, по дяволите? Тя ме мразеше. Не, отвращаваше се от мен.
– Аз не… Не знам за какво говориш.
– Лъжеш! – Изкрещя тя, като си спечели въздишка и аз се стреснах.
От устните на Савана се изтръгна ридание. Евърли се беше приближила до децата и хвана ръката на момичето, като я държеше здраво в прегръдката си. Травис, това смело момче, се опитваше да се изтласка пред тях двете. Но Евърли се държеше на мястото си, действайки като техен щит.
– Съжалявам. – Брадичката ми започна да трепери. В сърцето ми се настани дълбока безнадеждност. Единственото, което можех да направя, беше да се уверя, че гневът на Дженифър остава фокусиран върху мен. – Не знам за какво говориш.
– Ти ме уволни.
– Не, не съм го направила. Кълна се. Компанията не ми позволяваше да избирам резервни певци. – В противен случай Евърли щеше да е с мен на всяко турне.
Но това все пак беше моя грешка. Толкова бях погълната от собствената си кариера, че не виждах какво се случва на собственото ми проклето турне.
Някой беше уволнил това момиче. Предполагам, че Скот. И това копеле беше обвинило мен.
– Такава си лъжкиня. – Поклати глава Дженифър. – Точно като Меган. Ще ти затворя устата, както направих с нея.
По гръбнака ми се спусна лед.
– Какво имаш предвид? Меган се самоуби.
Дженифър се усмихна.
– Наистина ли?
Не. Стомахът ми се срина. Тази луда кучка беше убила асистентката ми. Как, не бях сигурна. Но нямаше как да сбъркам злия блясък в очите и. Гордостта в действията и.
Тя беше убила Меган. И щеше да убие Евърли.
– Защо? Защо Меган? – Попитах. Ако успея да отвлека вниманието на Дженифър, може би Евърли и децата ще успеят да избягат.
– Нейното място е в затвора – каза Дженифър. – Тя е присвоила над петдесет хиляди долара от бивш свой служител. Нещо, което те така и не разбраха. Но аз намерих парите. Видях я да харчи пари и да ги крие в къщата си. Под матрака и на всички възможни места. Хората си мислят, че могат да пазят тайни, когато никой не ги гледа. Но аз винаги наблюдавам.
Нима Меган беше откраднала и от мен? Това нямаше значение. Нищо от това нямаше значение. Единственото нещо, за което се притеснявах, беше да измъкна останалите оттук.
Преглътнах трудно.
– Какво искаш?
– Искам живота ти. И щях да го имам, ако не беше ти. Така че, тъй като не мога да бъда Луси Рос, вместо това ще отърва света от Луси Рос.
Винаги се беше стигало дотук. Винаги. Може би причината, поради която бях избягала от Нашвил, беше, че дълбоко в себе си знаех, че смъртните заплахи не бяха на шега. Винаги е ставало дума за живота ми.
– Моля те – прошепнах аз. – Остави ги да си тръгнат. Тогава можеш да правиш с мен каквото си поискаш.
– Не, – възрази Евърли. – Луси, не.
Погледнах я, а очите ми я молеха да изведе децата оттук.
Тя поклати глава и очите и се напълниха със сълзи. Може би знаеше какво съм се канела да направя. Може би просто беше ужасена.
Моля.
Една сълза се спусна по красивото и лице, докато тя кимаше.
После погледнах към Травис.
Той щеше да се превърне в добър човек. Независимо от неприятностите, които причиняваше напоследък, той щеше да стане мъж като Дюк.
Моят Дюк.
Нямаше да успея да му кажа отново, че го обичам. Нямаше да мога да заспя в прегръдките му. Нямаше да успея да напиша песен, която да обхване чудото, което представляваше Дюк Евънс.
Но тук имаше само една възможност.
Нямаше да позволя на тази кучка да навреди на Травис или на Савана. Те имаха да живеят целия си живот. И Евърли нямаше да свърши като Меган.
Изправих се пред Дженифър, а във вените ми протичаше решителност. Заедно с непокорство и собствена омраза. Тази кучка можеше да сложи край на мен, но нямаше да нарани тези, които обичах.
Тя забеляза промяната в изражението ми и за кратка секунда противната и гримаса проблесна с недоверие.
Подарих и фалшива усмивка.
– Майната ти, Дженифър.
Устните и се свиха и тя насочи пистолета към челото ми.
Кухнята избухна в хаос.
– Бягайте! – Изкрещя Евърли, тласкайки децата към всекидневната. Савана държеше ръката на Травис и докато се движеше, извика и го повлече със себе си.
Тръгнах към Дженифър, ръцете ми се протегнаха към пистолета, точно когато светкавица улови ъгъла на окото ми и трясък изпълни ушите ми.
Щях да се справя с Дженифър, като и двете се свлечем на пода.
Само че в този момент на пътя ми се изпречи голямо тяло. Тяло, което принадлежеше на мъжа, когото обичах. Дюк беше нахлул през задната врата на малката ми ферма и се беше хвърлил пред мен.
Точно навреме, за да улови куршум.
Назад към част 20 Напред към част 22
