УИЛА НАШ (Девни Пери) – Подкупът ЧАСТ 7

ГЛАВА 6
ДЮК

– Коя е тази? – Попита Травис, вперил поглед в Луси, която вървеше зад верижната бариера около игрището.
– Това е Джейд. – Фалшивото име имаше горчив вкус и не беше толкова сладко, колкото това на Луси. Може би ако го използвах достатъчно, нямаше да ме притеснява. – Тя е нова в града.
Той изръмжа и ритна по почти невидимата тебеширена линия до трета.
Пренебрегнах отношението, нещо, което се беше случвало през последните две седмици. Надявах се, че някоя топка ще му помогне да се развесели и ще му напомни, че не съм враг. Един час на игрището обикновено изписваше усмивка на лицето му, когато се срещахме в петък на тренировка, но миналата седмица той беше намръщен през цялото време.
Засега тази седмица се очертаваше да бъде същата.
– Искаш ли да подаваш първи или да подаваш на земята? – Попитах, като подхвърлих топката с лявата си ръка и я хванах с дясната.
– Пич.
– Добре. – Отидох до верижната връзка, където бях поставил бухалката и ръкавицата, и хвърлих поглед на Луси, докато си слагах ръкавицата.
Може би беше глупаво да я поканя да гледа. Травис явно не я одобряваше. Но не исках тя да си тръгне. Днес тя ми беше говорила без задръжки и това беше като разговор с жената, която бях срещнал в Йелоустоун. Все още не бях готов да се откажа от нея, особено защото можеше да не си върна тази версия на Луси.
Тя изглеждаше доволна, седнала на една от пейките на отбора. На това игрище нямаше трибуни, тъй като се използваше като общинско игрище за пролетните лиги по Т-бол и треньорски питч. Родителите докарваха своите столове и одеяла за пикник и гледаха от тревата.
– Играла ли си някога? – Попитах я.
– Малката лига брои ли се?
Засмях се.
– Тук се брои. Искаш ли да играеш? Можеш да се биеш, след като се упражняваме да подаваме.
– Ще ми се смееш ли, ако го издухам?
– Да.
Тя се усмихна.
– Е, поне си честен, шерифе.
Всеки път, когато ме наричаше шериф, откривах нова любов към титлата си. Този неин глас беше като топъл сироп, сладък и лепкав, докато капеше в ухото ми. Не бих имал нищо против да го чуя като шепот, докато я целувах по врата.
Жената беше като магнит.
Когато се натъкнах на нея, просната на тревата, трябваше да се принудя да се държа на краката си. Желанието да се спусна върху нея и да прокарам ръце по тесният клин, прилепнал към тонизираните и бедра и идеално прилепналото и дупе, беше съкрушително.
През последните четири дни си напомнях, че тя е проблем. Нямах нужда от нейната драма, която да забърква простия ми, чистоплътен живот. Тя имаше повече тайни, отколкото Алекс Родригес има хоумръни, но само един поглед към нея и рационалната мисъл излиташе през прозореца. И бях достатъчно възрастен, за да знам, че моят член играеше важна роля тук.
Когато ставаше дума за Луси Рос, бях на нейна милост. Дори бях прибягнал до четенето на това списание – както се очакваше, вътре нямаше нищо интересно, освен снимките.
Никоя жена не ме беше поглъщала по този начин, дори майката на Травис.
Мелани и аз бяхме завършили с катастрофа. Същата съдба вероятно ме очакваше и с Луси, но, по дяволите, тя си беше там, седеше на тази пейка, защото не бях в състояние да я изпратя по собствения и път.
– Ще го направим ли или не? – Изръмжа Травис от питчърската скамейка.
Отвърнах се от Луси и тръгнах към игрището, като го стрелнах с поглед.
– Спокойно, Травис.
– Както и да е, – промълви той, достатъчно силно, за да го чуя, защото знаеше, че ще ме вбеси.
– Внимавай. – Посочих носа му, след което приклекнах в позиция на ловец зад плочата.
Едва бях на мястото си, преди той да се развихри и да изстреля бърза топка в центъра. Жилото на подаването се разпространи през кожата на ръкавицата ми и в дланта ми. Когато беше по-млад, издърпвах ръката си и я разтърсвах. Правих голяма забележка колко много ме боли.
Но в момента бях прекалено раздразнен, за да раздавам похвали.
Нямаше нужда да се изправям, за да изстрелям топката обратно също толкова бързо. Тя се удари в ръкавицата му с рязко пляскане и той изохка. Травис можеше да се ядоса и да хвърли топката колкото си иска, но фактът беше, че аз все още имах по-силната ръка.
След няколко хвърляния Травис се отпусна и влязохме в познат ритъм. Никой от нас не говореше, докато той работеше с бързата си топка. Мускулите ми се отпуснаха и напрежението в раменете ми се стопяваше с всяко подаване. Беше трудно да остана ядосан на момчето. Разочарованието ми от него никога не беше траело дълго, особено когато играехме.
– Хубаво. – Хванах едно подаване и се изправих, давайки почивка на коленете си. – Сега да поработим върху смяната ти.
– Добре. – Той хвана топката, докато я отбивах, и оправи бейзболната си шапка.
Преди да се върна на позиция зад мястото си, погледнах през рамо към Луси.
Тя беше вдигнала лице към небето, позволявайки на слънчевите лъчи да надникнат под периферията на шапката и. Очите и бяха затворени, а устните и образуваха лека усмивка.
Красиво. Толкова красива. Майната им на снимките в списанията. Предпочитам да я гледам на тази пейка с часове.
– Дюк – изсумтя Травис.
Спокойното изражение на Луси се наруши и тя отвори очи, като ги пусна на полето.
Изстрелях и усмивка, след което се върнах на мястото си.
– За какво бързаш, Травис?
– Не разполагам с цял ден.
– Получи ли работа, за която не знам? – Миналата седмица го бяха уволнили от работата му в железарския магазин, защото осем поредни дни не се беше появил навреме.
– Не.
– Тогава се успокой. Хвърли една смяна. – Протегнах ръкавицата си.
Той стисна зъби и хвърли топката, но тя се отклони и се удари във веригата.
Точно пред мястото, където седеше Луси.
Тя трепна, но не изкрещя и не хвърли ръце пред лицето си. Сякаш го беше очаквала.
Изправих се и отидох да взема топката.
– Съжалявам.
– Няма страшно, – тя сниши глас, – но може би трябва да си тръгна.
– Остани. – Не само заради мен, но и защото Травис щеше да се научи да се справя с това в някакъв момент. – Моля те.
Луси кимна.
– Добре.
Запътих се към питчъра и вдигнах топката.
Травис понечи да я изтръгне от ръцете ми, но аз дръпнах ръката си, преди да успее да я докосне.
– Какъв е проблемът? – Попитах.
– Нищо. Пропуснах.
– Не ме занимавай с глупости, Травис. Това беше най-лошото подаване, което си правил от седмици насам. Ти не пропускаш. Хвърли тази топка точно там, където искаше, затова ще попитам отново. Какъв е проблемът?
– Нищо. Просто пропуснах. – Юмруците му се разтвориха от двете му страни и челюстта му се отпусна. В крайна сметка може би щеше да успее да се справи с тази лъжа, но очите му го предадоха. Те се стрелнаха през рамото ми към Луси.
Всеки друг ден щях да го притисна, тук и сега, и да проведа същия разговор, който бях водила с него стотици пъти. Нямаше да се събера отново с майка му. Колкото и силно да го желаеше. Колкото и да се молеше.
Мелани и аз никога няма да сме подходящи един за друг.
– Искаш ли да тренираме? – Подадох му топката.
– Да.
– Тогава се стягай и нека играем.
Той кимна и сведе поглед към пръстта, докато аз се върнах към мястото си.
Това лято Травис и аз тренирахме тук всеки петък. Това беше единствената делнична сутрин, в която той нямаше лятно училище, а и съвпадаше с моя почивен ден. Прекарвахме по няколко часа заедно, преди той да поеме следобедната си смяна в железарския магазин – само че сега го бяха уволнили.
Спортът винаги е бил нашето нещо. Независимо дали играехме, или гледахме мач по телевизията, двамата винаги сме имали общо помежду си. Особено бейзболът.
В началото на пролетния сезон в училището всяка неделя работех с него върху хвърлянето и замаха му. След това по време на сезона играехме в неделя, защото той искаше допълнителни тренировки, докато съотборниците му иначе си вземаха почивен ден.
Каламити беше малък град, но спортните ни програми бяха солидни. Обществото се сплотяваше около децата ни, подкрепяше ги по трибуните и отделяше средства за набиране на средства. И футболният, и баскетболният отбор бяха стигнали до щатското първенство миналата година. А бейзболният отбор непрекъснато се подобряваше благодарение на новия треньор.
Ако Травис се трудеше усърдно през следващите две години, имаше добри шансове да получи стипендия за колеж. Имаше ръката и природния талант. Колкото и да ми липсва да играя с него на това поле, исках този шанс за него. Исках той да отиде в колеж и да направи нещо в живота си.
Беше август и до пролетния бейзболен сезон оставаше почти една година, но нямах търпение училището да започне в края на месеца. Имах нужда децата – особено Травис – да се върнат в класната стая на пълен работен ден. Лятното училище не го предпазваше от проблеми.
Напоследък имах проблеми с група тийнейджъри, на чиито родители не им пукаше, че децата им са навън по цяла нощ. По някакъв начин Травис се беше забъркал с тях и на Мелани изглежда не и пукаше, че го бях хванал преди две съботи в задния ми двор след полунощ.
– Седя. – Така ми беше казал, че прави, когато лампичката за движение се беше включила и аз бях разбил плъзгащата се врата към терасата си с една ръка, с пистолет в другата.
Беше седнал.
Да, седеше с лек мирис на бира в дъха си. Изкушавах се да го поставя под домашен арест.
Когато бях дете, лятото означаваше къмпингуване с приятели и промъкване на няколко бири със себе си. Някои от приятелите ми пушеха цигари или пури. Той не правеше нищо, което и аз не бях правил, но това не го правеше нормално.
Тъй като миналата седмица изглеждаше толкова дяволски увлечен да седи и да се взира в двора ми, щях да го накарам да работи вечер. Накарах го да коси тревата ми и да подрязва храстите. През обедната си почивка миналата събота, преди да спра Луси, бях занесъл вкъщи два галона боя за оградата и една четка за боядисване.
Освен да прекарвам време с него и да му давам задачи, за да го предпазя от неприятности, не знаех какво друго да правя.
Работихме върху смяната му, а след това и върху кривата топка. После го накарах да направи още двайсет бързи топки.
– Добре. Нека поработим върху полето.
Травис изстена и се запъти към късия стоп. Когато бях на неговата възраст, също мразех тренировките по полето.
– Готов ли си да ми покажеш какво умееш? – Попитах Луси, като взех бухалката.
Тя стана от пейката и се отправи към игрището, като взе от мен бухалката и топката, когато ги протегнах.
– Ще ми подадеш ли?
– Не. Просто я подхвърли и я удари. Травис ще я хвърли и ще я върне обратно.
– Ще опитам. Намалете до минимум подмятанията, става ли?
Усмихнах се.
– Не обещавам.
– Ще хвърли ли някоя от тези бързи топки в лицето ми?
Приближих се и погледнах надолу към зелените очи.
– Ако го направи, ще я хвана.
Нямаше как да я оставя да се нарани. И не ме интересуваше дали Травис е на шестнайсет години, щях да прекарам това момче през коляното си, ако се опита.
Погледът на Луси падна върху устата ми.
– Благодаря.
Не я целувай. Изискваше се всякаква сдържаност, за да не плъзна пръсти по луничките на бузата и, да се наведа и…
– Ебаваш ли се с мен? – Травис се появи до мен.
Отдръпнах се от Луси и го прострелях с поглед.
– Внимавай с езика.
– Ти постоянно псуваш.
– Възрастен. – Посочих гърдите си, а след това забих пръст в неговите. – Дете.
– Какво прави тя тук? – Той дръпна брадичката си към Луси.
Преди да успея да му кажа да оправи отношението си, Луси се промъкна между нас с топка и бухалка в ръка и тръгна към игрището.
– Не съм правила това, откакто бях дете. – Тя подхвърли топката във въздуха на два метра и я хвана. След това го направи отново, тествайки движението. Когато я подхвърли за трети път, тя хвана бухалката, докато топката се издигаше, направи крачка назад с единия крак, вдигна другия и замахна право към топката, докато пристъпваше.
Топката се удари в бухалката, преди да прелети покрай втора база и да влезе в левия център.
Челюстта ми падна.
– Какво, по дяволите? – Промълвих в същия момент, в който Травис каза: „Уау.“
Устата му също беше отворена.
Луси се захили, когато топката спря да се търкаля в тревата.
– Късметлийски удар.
– Малка лига, а?
Тя сви рамене.
– Може би съм играла софтбол до петнайсетгодишна възраст.
Засмях се. Всичко в тази жена беше изненада. Не бях много по редовните изненади, но по дяволите, ако не ми харесваше всяка нейна.
– Здравей, аз съм Джейд. – Тя се върна на мястото, където бяхме застанали, и протегна ръка на Травис.
– Травис. – Той стисна ръката и, все още смаян. Той я погледна нагоре-надолу, после към топката в тревата.
Бутнах рамото на Травис и подръпнах брадичката си към аутфилда.
– Иди да вземеш топката. – Прекосих разстоянието между нас, като това нейно магнетично привличане винаги ме привличаше с един-два сантиметра по-близо, отколкото беше необходимо. – Мислиш ли, че можеш да повториш това?
– Вероятно. – Тя ми намигна, след което се върна на игрището.
Очите ми бяха залепени за дупето и при всяка поклащаща се стъпка.
Хванах топката, когато Травис я хвърли от аутфилда, после я подадох на Луси, като оставих пръстите си да докоснат отворената и длан.
Малките докосвания, токовите удари, бяха пристрастяващи и всеки път, когато връщах топката, за да я удари отново, се стараех да повторя целомъдрената ласка.
Луси удряше предимно партерни удари към Травис, който се беше върнал на позицията си между втора и трета. След около двадесетия удар без нито един полъх в сместа, тя издиша дълго и ми подаде бухалката.
– Ще се откажа, докато съм напред. Благодаря ти. Беше забавно.
– Няма за какво. – Оставих ръкавицата настрана и подхвърлих топката, като я ударих далеч в лявото поле, за да накарам Травис да тича и да го занимавам за минута. – Нека да му ударя няколко попфлийта, после ще те закарам до вкъщи.
– О, това е добре. Мога да ходя и пеша. – Тя направи крачка встрани, като махна с ръка, докато вървеше назад. – Ще се виждаме наоколо.
– Луси, – казах името и – сладкото име – достатъчно силно, за да го чуе само тя. – Аз ще те закарам до вкъщи.
Тя повдигна вежди.
– Моля?
Навлязох в нейното пространство, този път толкова близо, че памукът на тениската ми се допря до плата на горнището и. Достатъчно близо, за да чуя как дъхът ѝ секва.
– Това не беше молба.
– Шеф – прошепна тя. – Това е нов вид за теб.
– И?
– Не е съвсем непривлекателен.
Усмихнах се и се измъкнах от пространството и, като се обърнах точно навреме, за да може погледът на Травис да се стесни върху нас двамата.
Той препусна през игрището и хвърли топката на земята.
– Свърших.
– Хайде да поработим малко на външното поле.
– Не, приключих. – Той извърна очи. – Ти и без това си зает.
– Травис. – Скръстих ръце на гърдите си. Предупреждението в тона ми беше ясно. Ако си тръгнеше оттук по този начин, щеше да е в дълбока беля. Не държах много карти, когато ставаше въпрос за изтърпяване на наказания в живота му, но щях да изиграя и малкото, които имах.
Той изпъшка и погледна Луси от ръба на шапката си.
– Довиждане.
– Довиждане, – каза тя.
Без да каже повече думи, той се обърна и се затича през парка.
По дяволите.
– Съжалявам – каза Луси.
– Не е по твоя вина. Той преминава през някои неща. – Въздъхнах и отидох да си взема ръкавицата и бухалката. След това и кимнах да ме последва до пикапа ми, паркиран на улицата.
– На колко години е? – Попита тя, докато пристъпвахме в крачка по тревата.
– Шестнайсет. Иска да е на двадесет и пет. Държи се като на десет. – Дългите крака на Травис се изпънаха, докато пресичаше улицата. – Той е добро момче. Понякога се държи като хлапак, но наистина е добро момче.
– А ти изглеждаш като добър баща.
– Аз не съм му баща.
Краката на Луси спряха.
– Не си?
– Не. Съжалявам, но забравям, че не всички са от Каламити.
– Не, не съм.
Не ми се налагаше да обяснявам на местните жители връзката си с Травис.
– Срещах се с майка му преди години. Разделихме се, когато Травис беше на дванайсет, но аз останах в живота му.
Освен дядо му, аз бях най-близкото нещо, което Травис имаше като баща. Може и да не беше мой по кръв, но аз обичах това дете.
– Сега вече има смисъл – каза Луси и разтвори краката си. – Предполагам, че иска да се събереш отново с майка му.
– До голяма степен. – Не и беше нужно много време, за да разбере какво е отношението на Травис. – Сто пъти му казах, че това няма да се случи, но…
– Децата винаги се надяват.
Кимнах.
– С Мелани се срещахме две години. Накрая осъзнах, че единствената причина да остана е заради Травис. Той се нуждаеше от постоянна величина и тази величина бях аз. И въпреки че вече не съм с майка му, не исках да го загубя. Затова правя всичко възможно да съм в крак с живота му. Да бъда човекът, на когото той може да разчита.
Тя отново спря да върви и се вгледа в профила ми, а очите и бяха пълни с недоверие. Скептицизмът продължи само един удар на сърцето, преди да го отмине и да ми се усмихне топло.
– Той е щастливец, че те има.
– И в двете посоки е.
Стигнахме до пикапа ми и аз изрових ключовете от джоба си, натиснах ключалките и отворих вратата и, но тя не влезе. Тя стоеше на тревата и ме изучаваше.
– Продължаваш да ме гледаш така, – казах аз. – Сякаш се опитваш да ме разбереш.
– Може би се опитвам.
– Аз не съм сложен човек, Луси.
– Не, мисля, че ти си може би най-сложният човек, който съм срещала.
Засмях се.
– Дай му време. Ще видиш, че съм толкова прост, колкото и те.
Тя направи крачка по-близо. Ръката и се вдигна, за да вземе едно листо от тениската ми. Недоумението в погледа и изчезна. Вместо това имаше топлина. Похот. Желание. Сърцето ми застина, когато тя повдигна миглите си и ми се усмихна знойно.
– В Йелоустоун, на паркинга, си помислих, че ще ме целунеш.
По дяволите, харесваше ми, че можеше да премине направо към темата.
– Исках да го направя.
– Защо не го направи?
– Не очаквах да те видя отново.
– Но ето ме тук.
– Ето те. – Вдигнах ръка и прокарах пръсти по голата кожа на рамото и.
– И така?
За да не и се налага да ме кани два пъти. Наведох се, готов да допра устните си до нейните, когато се чу клаксон и аз вдигнах глава, когато покрай мен мина познат джип.
– Здравей, Дюк! – Дан, собственикът на железарския магазин, махна с ръка иззад волана.
– Здравей, Дан! – Вдигнах ръката, която беше върху кожата на Луси.
Дан беше добър човек. Ръководеше успешен бизнес и допринасяше много за нашата общност. Беше наел Травис. И беше уволнил Травис. Веднага след това ми се обади и ми се извини много. Уверих го, че е взел правилното решение, и ако бях на негово място, щях да направя същото.
– Никога нямаш почивен ден, а? – Попита Луси, отдалечавайки се.
– Не и в Каламити. – Отдръпнах се и задържах вратата, докато тя се качваше в пикапа ми.
Когато тя се настани, я захлопнах и си поех дъх, давайки си секунда, за да овладея тялото си. По дяволите, но беше изкушаващо да я закарам до дома си и да съблека тези оскъдни дрехи за бягане от вкусното и тяло.
Тази жена. Луси. Джейд. Лейд. Както и да се наричаше, нямаше значение. Беше ме накарала да се оплета във възли.
И в момента това не изглеждаше толкова лошо.

Назад към част 6                                                                     Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!