Глава 2
– Мис Елора. – Джеф почука на вратата на кабинета и.
Тя вдигна поглед от лаптопа си, когато той се спря на прага.
– Да?
– Имате доставка. – Кимна бързо и изчезна, изчезвайки там, където изчезваше Джеф. Той избягваше всички, но особено избягваше Елора.
Тя оценяваше това у Джеф. И харесваше Франсис по същата причина. И двамата се стремяха да се слеят със стените, а ако се пресечеха, я отминаваха.
Елора затвори лаптопа си, като не искаше да рискува някой да види имейлите и. Да, Джеф се държеше настрана и рядко влизаше в стаите и, но тя все още не му се доверяваше. В края на краищата той работеше за Айви. А Елора отдавна се беше научила да не се доверява на най-добрата си приятелка.
Тя тръгна по коридорите, без да бърза, докато си проправяше път към фоайето. Знаеше какво я чака на вратата.
Доставчикът носеше шапка и държеше ваза с бели рози. Шапка? През август? Температурата беше трицифрена. Любимият цветарски магазин на баща и сигурно е бил отчаян, щом са наели този идиот.
– Здравей. – Той дръпна брадичката си и дори не се опита да прикрие втренчения си поглед, докато я оглеждаше. Вероятно беше на нейната възраст, около двайсетте. Самонадеяната усмивка, която се разстилаше на устата му, беше също толкова нелепа, колкото и шапката му.
– Това трябва да е за теб.
Елора спря на три метра от него и кимна към масата до стената.
Той примигна.
Тя му отвърна с мигане.
– А, точно така. Те са тежки. – Той побърза да постави вазата. – Така че…
Тя отиде до масата, вдигна букета и без да каже нито дума, се оттегли в кабинета си. Тъпакът с шапката можеше да се изпрати навън.
Нейната част на къщата беше напълно спокойна. Не бяха много хората, които се радваха на тишината. Намираха я за неудобна. Но тя се наслаждаваше на тишината. Ако имаше какво да каже, го казваше. В противен случай се задоволяваше да си държи устата затворена и да гледа как слабите се гърчат. Също така обичаше да кара хората да се извиват от време на време.
След като постави розите на бюрото си, тя откъсна картичката от цветята и извади бележката от плика.
ОБИЧАМ ТЕ
ТАТКО
Той говореше с кресливи главни букви, за разлика от Елора, която предпочиташе едносрични отговори, когато това беше възможно.
Ароматът на розите я примами, докато носът и не докосна копринените листенца. Божурите, които беше изпратил миналата седмица, бяха увехнали, така че тя ги беше изхвърлила вчера. По някакъв начин татко винаги знаеше колко дълго ще издържат цветята и. Или може би шестото му чувство беше, че знаеше кога дъщеря му има нужда от свежа аранжировка, която да озари деня и.
След още едно дълго вдишване тя се върна на стола си и отново отвори лаптопа си, сканирайки имейла, който беше писала цял час. Пръстът и беше над тъчпада, готов да натисне бутона за изпращане.
В зависимост от резултата имаше вероятност да се наложи да размени ролите си с баща си и да изпрати нещо, което да разведри деня му за разнообразие. Цветята нямаше да са достатъчни. Може би щеше да му помогне да изпие бутилка от любимия му сингъл малц „Макалан“.
Пръстът и докосна бутона за изпращане. Звукът беше като от удара на чукче. След това се чу свистене, когато имейлът се пръсна в киберпространството.
Боже, бих могла да пия.
Може би тази нейна теория е нищо. Може би параноята и беше достигнала нови граници. Може би майка и я беше прецакала толкова дълбоко, че тя подозираше, че всички я лъжат.
А може би беше просто прагматична.
Почти всеки човек в живота и беше лъжец и измамник.
Елора затвори лаптопа и стисна очи. Беше готово. Сега и оставаше само да чака следователят да си свърши работата.
Тя се изстреля от стола си и излезе от кабинета, като се оттегли в апартамента си и затвори вратата. Подметките и потънаха в плюшения килим, докато минаваше през дневната, след което се свлече на края на леглото си.
Училището започваше в понеделник. Това лято не беше нищо друго освен поредица от безкрайни дни, в които нямаше какво да прави, освен да се остави на страховете си да я погълнат изцяло. Понеделник и се струваше цяла вечност.
Ако имаше смелост, щеше да изпрати имейла още преди месеци. Цяло лято и отне да събере смелост.
Тя извади телефона си от джоба и изпрати на татко бърз благодарствен текст за цветята, след което отвори Инстаграм. Най-голямата снимка във фийда и беше на брат и, който играе баскетбол. Елора се усмихна за пръв път през деня.
Лукас беше на тринайсет години и осемгодишната им разлика във възрастта означаваше, че тя е отчасти сестра и отчасти родител. Може би друго момиче щеше да се възмути, че е тази, която се грижи за него след училище, но тя обожаваше брат си. Не беше никак трудно да помага на Лукас с домашните му, защото майка им беше твърде напушена, за да функционира, а баща им често работеше до късно.
Те разчитаха един на друг. Лукас беше най-добрият и най-важният човек в живота и. Ако не беше майка и, може би щеше да живее вкъщи в колежа, само за да е близо до брат си.
Тя натисна сърцето върху снимката му, след което затвори приложението. Не и пукаше да вижда снимки на други хора. Е, имаше един човек, но той не вярваше в социалните мрежи. Идеята той да си направи селфи беше достатъчна, за да разсмее дори Елора Малдонадо.
Вратата на спалнята и се отвори и Айви влезе вътре.
– Видя ли я?
– Почукай – отсече Елора.
Айви щракна с китката си.
– Следващия път.
Лъжа. Тя никога нямаше да почука. Това беше къщата на Айви. А Елора беше просто гост, макар че живееше тук от три години.
Ако Елора не обичаше толкова много апартамента си, щеше да се изнесе само за да види реакцията на Айви.
Имението Кларънс беше в семейството на Айви от пет поколения и денят, в който Айви беше приета в Астън, беше денят, в който тя го беше обявила за свое. Двете бяха приятелки още от детската градина в Астън Преп. В първи курс Елора обмисляше да се запише в женско дружество, но Айви я убеди да живее в имението.
Това беше най-доброто решение.
Айви създаваше точно толкова драма, колкото и женското дружество, а Елора щеше да се задуши, ако живееше с толкова много жени.
Да бъдеш съквартирантка с Айви беше рисковано, но тя беше позната величина. А Елора беше Малдонадо. Баща и отдавна я беше научил да прегръща враговете си.
Не че Айви беше непременно неин враг. Но гранатите са създадени, за да се взривяват. Винаги имаше вероятност щифтът да се разклати и да избухне. Децимация.
Айви Кларънс направи красива бомба.
– Е? – Айви отиде до пейката до прозореца и погледна навън към градината. – Видя ли я?
– Касия. Тя си има име.
– Както и да е.
– Да, срещнах я. Харесва ми косата и. – И Елора хареса обещанието за духа на Касия.
– Този корал е интересен нюанс. – Повечето щяха да си помислят, че това е обида. Но те не познаваха Айви. Нейните комплименти винаги бяха маскирани като критика.
– Защо не оставиш тази на мира? Можем да се насладим на една спокойна последна година.
Айви се подигра.
– Това не е забавно. Освен това мисля, че Касия може да е различна от останалите. Предполагам, че ще разберем.
Блясъкът в очите на Айви предизвикваше у Елора лека тръпка. Като когато светлините в театъра притъмняват преди завладяващо представление. Но след три години на една и съща игра този дяволит поглед само я уморяваше.
Три години гледаше как Айви изпитва и измъчва временните им съквартиранти, но това вече я беше състарило. Може би защото краят винаги беше един и същ.
Най-голямото удоволствие на Айви идваше от това да притиска хората. От това да види докъде ще я оставят да ги бутне. Обикновено това ставаше през входната врата.
– Приятелки ли сме, защото търпя глупостите ти? – Попита Елора.
– Да. – Айви заговори без колебание.
Може би Касия щеше да е различна. Този следобед Елора беше видяла искра в лешниковите очи на жената. Стомана, каквато никой от предшествениците и не бе притежавал.
– Мисля, че ще издържи един месец. – Айви си играеше с кичур от лъскавата си руса коса. – Искаш ли да се обзаложим?
– Не.
Устните и се изтъниха.
– Днес си раздразнителна.
Елора повдигна вежди.
– Добре, ти си раздразнителна всеки ден, – поправи се Айви. – Но особено днес.
Защото Елора имаше по-важни неща, които да погълнат живота и, отколкото да тормози най-новата им съквартирантка.
– Какво ще правиш тази вечер? – Попита Айви, като оглеждаше ноктите си. Беше сменила градинското зелено от миналата седмица с морска пяна. Зеленият цвят, независимо от нюанса, беше характерният за Айви. Тя несъмнено беше съсипала този цвят за мнозина.
– Нищо – отвърна Елора. – Искам да си остана вкъщи.
– Чудесно. Ще отидем в клуба. Тръгваме в девет. – Толкова бързо, колкото беше влязла в стаята, Айви изчезна.
Тогава Елора си позволи да се усмихне.
Айви обичаше да контролира ситуацията. Тя създаваше правилата и определяше темпото. Беше почти прекалено лесно да я манипулираш. Да я накараш да мисли, че отиването в клуба тази вечер всъщност е било нейна идея.
До девет часа оставаха часове, но когато Елора отиваше в клуба, тя винаги изглеждаше по най-добрия начин. Имаше своите причини. Така че, когато тъмнината се спусна зад прозорците и Айви се върна в стаята си – отново без да почука – Елора стоеше пред огледалото си, а часовете за разкрасяване бяха добре прекарани.
– Изглеждаш… – Погледът на Айви се спря на облеклото на Елора. – Бежовото наистина не е твоят цвят.
На езика на Айви това означаваше, че тя изглежда секси. Твърде горещо.
– Страхуваш се, че ще ме погледнат първа, когато влезем през вратата на клуба?
Айви се усмихна.
– Да.
– Смири се с това.
– Достатъчно честно. Можеш да погледнеш първа. – Айви прокара ръка по корсажа на изумрудената си минирокля от сатен. Зеленото наистина беше нейният цвят. – Аз ще взема останалото.
Добре за мен. Елора не желаеше да привлича вниманието на масите. Не, тя беше облечена така, че да привлече специфичен поглед.
Горната част на корсета и беше само с няколко нюанса по-тъмна от кожата и. Обгръщаше торса ѝ и подчертаваше малките и гърди. Беше го съчетала с черна кожена пола тип „молив“ и любимите си токчета Jimmy Choo.
Взе чантата си от леглото и я прибра под мишница, след което мина покрай Айви. Докато минаваха през фоайето, двете се разминаваха в крачка. Отвън, на улицата, чакаше градската кола на Айви, а шофьорът стоеше стоически до отворената задна врата.
Айви го поздрави с кимване, преди да се плъзне на задната седалка. Елора направи същото. Този шофьор беше нов от миналата седмица. Джейсън? Джаксън? Ако издържеше до есента, тя щеше да попита за името му.
Макар че Айви беше изключително лоялна към Джеф и Франсис, шофьорите и бяха излишни. Ако караха прекалено бързо или завиваха безразсъдно, тя ги уволняваше на мига.
Елора не можеше да я вини. След всичко, което се беше случило с приятеля и, тя разбираше мотивите на Айви.
Шофьорът – Ярон? – не попита за дестинацията им, а просто се качи зад волана и потегли от имението.
Елора погледна към прозорците на втория етаж.
– Не си поканила Касия?
– Поканих. Тя отказа. – Раздразнението в гласа на Айви беше толкова ясно, колкото и предното стъкло на градския автомобил.
Още една точка за Касия. Хората рядко отказваха на Айви.
Обикновено през първата седмица от престоя на новия съквартирант тя се правеше на мила и бъбрива. След това обръщаше ключа и разкриваше истинското си лице. Може би затова Елора беше предупредила Касия. Защото и беше омръзнало това включване и изключване.
Айви беше прогонила шест жени от първи курс насам. На Елора не и беше тъжно да види някоя от тях да си тръгва, особено първата, но къщата им вече имаше репутация. Всеки, който е бил достатъчно дълго в Астън, знаеше да подминава обявите на Айви.
Но Касия беше свежа кръв. Тя щеше да се научи скоро.
Айви изглади полата на роклята си и нагласи тънките презрамки. Деколтето се спускаше ниско и разкриваше много плът. Полата беше асиметрична и се издигаше високо на едното бедро, почти до ханша и.
По-рано Елора и се беше подигравала, но истината беше, че Айви се обръщаше с главата надолу. Не само русата коса, сините очи и красивото лице привличаха вниманието. Беше и енергията и. Всичко в Айви излъчваше богатство и власт. А под зашеметяващата външност се криеше недостижимото.
Айви беше недостъпна. Недосегаема. И се грижеше светът също да го знае.
Пътуването до клуба беше тихо, с изключение на свистенето на гумите на колата по асфалта. Когато пристигнаха, шофьорът спря до входа, на място, запазено за ексклузивни клиенти. Той се втурна от колата, за да им отвори вратата, и им подаде ръка, докато излизаха.
До външната стена на клуба вече се беше образувала опашка. Оскъдно облечени жени прехвърляха тежестта си от пета на пета, докато чакаха. Може би имаха шанс да влязат тази вечер, тъй като вероятно бяха тук от един час. Но с увеличаването на опашката шансовете им намаляваха.
Мъжете на опашката се лъжеха, ако си мислеха, че ще бъдат допуснати. И все пак те идваха, почти всяка вечер, и чакаха въпреки това.
Измяната беше най-ексклузивният клуб в района. Повечето от хората вътре бяха свързани с елита на Астън. Да влезеш, без да чакаш, означаваше, че имаш лична връзка.
Елора не се нуждаеше от Айви, за да влезе, но остави съквартирантката си да я поведе към кадифените въжета. Никой не попита за имената им. Никой не поиска личните им карти. Те просто минаха покрай облечените в черни костюми отбивачи и не забавиха ход, докато вратите се отваряха.
Лицата се обърнаха към тях, когато влязоха в затъмнения клуб, сякаш към тях беше насочен прожектор. Тълпата, скупчена зад входа, се разотиде, за да ги пропусне.
Клубът „Измяна“ представляваше едно голямо помещение, разделено на няколко по-малки пространства. Потъналият дансинг, обграден от стоманен парапет, заемаше центъра на клуба. Диджей се беше разположил на тавана с изглед към движещите се тела. Барът се простираше по дължината на най-близката стена.
Седемте бармани, всеки от които облечен в черно, все още не се затрудняваха да изпълняват поръчки, но към полунощ щяха да бъдат затрупани. Зад тях до тавана се простираха огледални рафтове, гъмжащи от бутилки с алкохол.
Клубът беше забулен в приглушена светлина, чийто цвят беше оцветен от сините, лилавите и белите стробоскопични светлини над дансинга. Басът заби, вибрациите се впиха в кожата на Елора и разтрепериха костите и.
Свободно стоящи маси запълваха свободните пространства и макар да беше рано, почти всички бяха заети. Хората, както стоящи, така и седящи, се взираха, когато Айви и Елора минаваха покрай тях. Разговорите спираха.
Елора погледна покрай тях. През тях.
Преди години бе обичала „Измяната“, но напоследък той бе изгубил блясъка си. Сега имаше само една причина да идва в клуба.
И тя не беше, за да успокои Айви.
– Здравей. – Ръката на един мъж се изстреля и хвана лакътя и.
Тя се спря, като погледна ръката си и пръстите му. След това го изгледа с поглед, който можеше да разтопи плътта.
Този поглед беше достатъчен, за да се отдръпне и да вдигне ръце.
– Извинявай, аз… помислих, че си някой друг.
Тя беше на две крачки от него, когато го чу да вика:
– Кучка.
Защо това я жегна?
Не за първи път я наричаше кучка. И нямаше да е последният. Но тя не искаше да позволи на обидата да се прояви. Носеше студеното си изражение като броня.
Елора последва Айви право през тълпата, а хората се отдръпваха от пътя им. Измяната не само обслужваше елита, но и го разделяше. Три нива ВИП салони заемаха далечната стена.
Първият беше за онези, които бяха платили за наем на място за ергенско парти или специално събитие. Те бяха в центъра на вниманието само за времето на събитието. Вторият етаж беше за знаменитости и за тези, които имаха най-дебелите портфейли. След това имаше трето ниво – пространството, запазено за самия собственик.
Айви тръгна към стълбището, което щеше да ги отведе до третото ниво.
Отбивачът на входа се изправи по-високо, докато се приближаваха, и оправи реверите на сакото си.
– Мис Кларънс.
Тя го игнорира.
Елора не беше единствената охранявана жена, която живееше в имението Кларънс.
Те влязоха в частния салон, като разгледаха пространството. Тази вечер беше по-оживено, отколкото през последните месеци. Диваните и масите бяха пълни с хора, които се смееха, флиртуваха и клюкарстваха. Повечето от тях бяха по-възрастни, всеки от тях имаше лична връзка със собственика, а тя разпозна няколко лица. Една сервитьорка с къса пола носеше поднос, пълен с напитки от частния бар на салона.
И в центъра на всичко това беше той.
Седеше на най-големия диван с чаша кехлибарена течност в ръка, докато оглеждаше клуба си.
Крал на трона си.
Заин.
Айви го забеляза и се промъкна през тълпата, заемайки място откъм страната му. Тя пусна целомъдрена целувка по зачервената му буза, след което вдигна ръка, за да даде знак на сервитьорката.
Елора отиде до бара.
– Шампанско.
– Разбира се. – Барманът посегна към кристална чаша.
С чашата в ръка тя отпи дълга глътка, оставяйки мехурчетата да се разпаднат на езика и. Това беше причината да дойде тук. Не заради музиката. Не заради тълпата. Не заради танците.
Тя дойде заради него.
Какво щеше да каже Айви, ако знаеше, че Елора чука по-големия и брат?
Назад към част 1 Напред към част 3
