УИЛА НАШ – Братята Холидей Книга 2 ЧАСТ 5

ГЛАВА 4
ХИЙТ

Целувката със Стела не беше най-умното решение, което бях взимал. Искам да кажа… че беше страхотен ход, защото устните и бяха най-сладките, които някога съм опитвал.
Но това беше Стела.
Бях прекарал уикенда в препускане от възторг към съжаление и все още не бях решил какво да правя. Да се преструвам, че не се е случило? Да и кажа, че е било грешка? Да я поканя на среща?
Да се обадя, че съм болен, за да не се изправя пред нея днес?
– По дяволите. – Потрих с ръка челюстта си и се загледах в офис сградата през предното стъкло на пикапа.
Стела вече беше вътре. Колата и беше паркирана на пет метра от моята. Вероятно беше дошла по-рано, надявайки се да избегне неловката среща в стаята за почивка. Или може би си събираше нещата.
Татко щеше да ме наръга, ако прогонех Стела. Той всеки ден се хвалеше, че я е откраднал от бившата и компания. Как тя щяла да бъде новата ни суперзвезда. Не грешеше.
А аз я бях поставил в неудобна ситуация.
По някакъв начин трябваше да го оправя. Дължах и извинение, само че не съжалявах. Дори и малко.
Друг пикап се намести на мястото до моя и аз погледнах към брат ми, за да видя как паркира и излиза. Времето беше изтекло. Нямаше да има повече протакане. Затова се присъединих към него на заснежения тротоар.
– Добро утро.
– Добро утро. Как мина уикендът ти?
– Неуспешен. – Технически погледнато, това не беше лъжа, тъй като бях целунал Стела в петък. Съботата и неделята бяха прекарани предимно в гледане в стената на хола ми, измъчвайки се за една жена. Оспорване на целувката. Тревожейки се за това колко много искам да го направя отново. – Ти?
– По-голямата част от него прекарах тук, като се размотавах. Не искам да работя цяла седмица, особено след като Мадокс дойде утре.
– Надявам се и аз да си взема малко отпуск. Трябва да видим дали може да си вземе един ден за ски. Отдавна тримата не сме правили нищо заедно. – Всъщност години.
Мадокс се беше преместил в Калифорния, за да учи в колеж, и в крайна сметка беше останал, след като беше създал мегауспешната си стрийминг мрежа. Компанията му „Мадкаст“ – и бившата му съпруга – го задържаха близо до Лос Анджелис през последните години. Но той се прибираше за празниците с дъщеря си и последния път, когато разговаряхме, беше обявил, че се мести у дома. Накрая.
След развода беше получил еднолично попечителство над дъщеря си Вайълет и Мадокс искаше да я отгледа по-близо до семейството си, в същия град, в който бяхме израснали. Все още не беше наясно с графика си, но щеше да е добре да си е у дома.
– Бих могъл да карам ски – каза Тобиас, като потропваше с обувките си по килимчето отвътре на вратата. – Добро утро, Гретхен.
– Добро утро, момчета.
За Гретхен винаги сме били момчета. Винаги щяхме да бъдем момчета, като се има предвид, че тя ни гонеше като малки. Гретхен беше основна фигура в Холидей Хоумс, тъй като работеше тук по-дълго от всеки друг член на персонала, с изключение на татко.
– Добро утро, Гретхен – казах аз, като гледах напред, докато вървях по коридора. Не си позволих да погледна нагоре към кабинета на Стела.
Тобиас изчезна в кабинета си и аз затворих вратата.
Днес щях да я държа затворена. Щях да остана на стола си, да избутам много работа, за да не ми се налага да работя, докато Мадокс е вкъщи. И по този начин щях да остана на моя етаж, докато Стела работеше на своя.
Хвърлих очи към тавана, след като свалих палтото си и го закачих на куката до вратата.
Стела беше изтръпнала, когато я бях целунал. Но тя не ме беше целунала в отговор. Беше стояла там, замръзнала, или от шока, или от ниските декемврийски температури. Когато се отдръпнах от вкусната и уста, очите и бяха широко отворени, а бузите и – зачервени. И преди да успея да кажа нещо, тя ме отблъсна с леко движение, насочи се към колата си и изчезна.
Защо не ме беше целунала обратно?
Този въпрос ме тормозеше. Той ме притесняваше най-много. Беше се влюбила в мен, когато бяхме по-млади, но може би беше израснала това. Може би съм закъснял.
Седнах на бюрото си. Отворих компютъра си. Загледах се в тавана.
– Стела. – Наистина обичах името и – не беше нещо, което планирах да призная, както в петък.
Къде беше главата и? Дали целувката и беше харесала? Мразеше ли я?
– По дяволите. – Днес нямаше да има работа. Не и докато не изчистя съзнанието си. Затова си поех дълго дъх и тръгнах към втория етаж.
Беше на бюрото си, подпряла се с единия си лакът на масата и подпряла брадичка на ръката си. Другата беше неподвижна върху мишката. Взираше се в екрана на компютъра, без да мига. Толкова беше потънала в мисли, че не ме беше чула да минавам по коридора.
– Чук, чук.
Тя подскочи от гласа ми, мишката излетя от ръката ѝ и се преметна през бюрото. „Хи-хи.“
– Мога ли да вляза?
– Разбира се. – Тя преглътна тежко, изправи се и избърса дланите си в дънките. Дългата и руса коса днес беше пусната, кичурите се бяха накъдрили на свободни вълни. Беше облечена с дебел пуловер, който загрозяваше стройните и форми. – Какво става?
Затворих вратата след себе си, после отидох до един стол.
– Мога ли?
– Моля. – Тя също седна, като седеше толкова изправена, че се притесних да не падне от ръба на стола си.
– За петък.
– Не е нужно да говорим за това.
– Дължа ти извинение. – Думите имаха горчив вкус.
– Добре. – Тя прехапа долната си устна, притеснявайки я между зъбите си, докато погледът и падаше към бюрото.
– Пресякох една граница. Работим заедно и не искам да си мислиш, че се възползвам от това.
Тя поклати глава, а между веждите и се образува бръчка.
– Не го правя.
– Това няма да се повтори. – Дори и да исках да я целуна отново с всяка клетка на съществото си.
– Да, по-добре е… да запазим професионализма.
– Точно така. – Ебати професионализма. – Как мина уикендът ти?
Малък разговор? Наистина, ваканция? Мразех светските разговори почти толкова, колкото мразех да говоря за времето.
– Добре. – Тя сви рамене. – Скучно. А ти?
– Същото.
Настъпи тишина, тежка и гъста. Тя гледаше навсякъде, но не и към мен. Към стената. Клавиатурата си. Чаша за кафе с дръжка, изобразяваща дъга.
Извинението ми беше там. Бях направил това, което трябваше да направя. Тогава защо все още бях на този стол?
– Наистина е студено днес.
По дяволите.
– Така е. – Погледът на Стела се стрелна към моя, после се отдръпна. – Супер студено.
Напусни. Изправи се. Излез по дяволите от тази стая.
– Ще отидеш ли на партито?
– Не съм го планирала. Щях да отида на църковната служба на Бъдни вечер с родителите ми, но после вчера дойде Гай и ме помоли да му бъда придружителка.
– А. – Не бях говорила с Гай от петък.
Беше се обадил веднъж в събота, но аз го игнорирах. Най-вече защото бях ядосан, че е злепоставил Стела. И отчасти защото не бях сигурен дали мога да се изправя пред него, знаейки, че съм прекрачила границата.
Обичах най-добрия си приятел, но той можеше да бъде гадняр. Какво, по дяволите, си е мислел, като каза тази глупост на Стела?
Тя беше невероятна и да, бях се влюбил в нея. Голяма работа. Много момичета в гимназията се бяха влюбвали в мен.
С Гай щях да се справя по-късно. Той щеше да бъде на ежегодното коледно парти на родителите ми в събота.
Това ми даваше цяла седмица, за да разбера всичко.
– Простила си му, че се държа като задник в петък? – Попитах.
– Не. Донякъде. – Стела вдигна рамо. – Той не мислеше, че това ще ме притесни.
Това бяха глупости. Гай го беше казал, защото нямаше филтър. Обикновено директните му изявления предизвикваха смях, но този път беше отишъл твърде далеч.
– Той е доста разстроен заради раздялата си с Мел – каза тя.
– Това не му дава повод да се държи като гадняр.
– Знам. – Тя въздъхна. – Не бива да го защитавам, но той е мой брат. Почти е Коледа и аз избирам битките си. Не искам да се карам с него, а ти знаеш колко е упорит.
Да, знаех. Ако Гай не виждаше, че това, което е направил, е грешно, той щеше да държи на злобата и да изпада в истерия. Беше… изтощително. Аз също се научих да избирам своите битки.
– Мислиш ли, че ще има добро присъствие на партито, тъй като е на Бъдни вечер? – Попита Стела.
– Според последното преброяване на RSVP на мама, повечето хора ще дойдат. – Ежегодната вечеря на мама и татко винаги беше хит сред приятелите им.
– Защо е на Бъдни вечер? – Попита Стела.
– Бакстър резервираха салано за обичайния ни уикенд за сватба. Булката я беше резервирала преди две години, но въпреки това мама беше вбесена. Заплаши, че ще премести мястото за останалото време, така че хотелът сключи доста изгодна сделка, за да го има на Бъдни вечер.
– Радвам се, че се получи.
– И аз.
Мълчанието се върна и аз прехапах езика си, за да убия разговора. След това се принудих да стана от стола.
– Ще те оставя да се върнеш на работа.
– Хубав ден.
– И на теб. – Вдигнах ръка, за да и махна, и излязох от кабинета и.
Една крачка в коридора и изпуснах аромата на парфюма и. Но продължих, връщайки се на бюрото си и исках да изхвърля Стела от съзнанието си. Но работех ли? Не. Седях на стола си и мислех за красотата на втория етаж.
Тя искаше да запази това професионално. Това означаваше ли, че съжалява за целувката? Означаваше ли това, че не ми е отвърнала на целувката заради работата си? Или защото вече не я привличах?
По дяволите, исках отговори. Само че това не беше мястото, където да ги обсъждаме. В името на професионализма нямаше да си позволя да се кача отново на горния етаж.
Концентрацията ми беше нарушена. Може би просто трябваше да си събера лаптопа и да си тръгна. Можех да работя от вкъщи през седмицата. Или да работя от дома на мама и татко. Или… да си взема отпуск. Имаше много работа за вършене, но татко винаги ни е насърчавал да си почиваме, когато е необходимо.
Днес почивката изглеждаше необходима.
– Ваканция, – заявих и затворих лаптопа си. Щях да прекарам известно време далеч от Стела. Да си оправя главата.
Взех решение, опаковах необходимото и взех палтото си.
– Знаеш ли изобщо какво правиш, по дяволите? – Мъжки глас се носеше по коридора, преди да съм излязъл от кабинета си.
Оставих нещата си настрана и се втурнах навън, мислейки, че ще видя как Гретхен поставя някого на мястото му. Но въпросът не беше насочен към Гретхен. Беше отправен към Стела.
– Господин Дженсън, извинявам се. – Гласът на Стела остана спокоен и стабилен. – Разбирам, че това е разочароващо, но ако искате зеброва дървесина за подовете, ще имаме значително забавяне в завършването на проекта ви.
– Просто го поръчайте. Изпратете го експресно. Не ме интересува. Не виждам причина, поради която да отнеме повече време. Все още не сте поръчали белия дъб, нали? Така че просто го сменете.
Стигнах до фоайето и улових погледа на Гретхен. Тя кимна към мястото, където Стела и господин Дженсън стояха от другата страна на пространството.
Стела държеше в ръката си чаша с кафе. Джо Дженсън все още носеше палтото си. Предполагах, че Стела е слязла да си налее кафе и Джо я е хванал в коридора.
– За съжаление, не мога просто да го разменя, господин Дженсън – каза Стела. – Зебровото дърво е екзотичен вид и получаването на необходимото количество ще отнеме повече време, отколкото на белия дъб. Местният двор поддържа запаси от бял дъб. Те нямат зеброво дърво.
– Сигурна ли сте? Питахте ли ги? – Той се наведе напред, за да говори в лицето и.
Това движение направо ме вбеси. Да, той беше клиент, но нямаше причина да се опитва да я сплашва.
Не че опитът му се получи.
Стела се изправи по-високо и се усмихна фалшиво.
– Не, прав си. Не съм ги питала. Но ще се обадя още сега. Ако си сигурен, че това е, което искаш, до следобед ще ти изпратя заповед за промяна и нов график на проекта.
– Да, точно това искам. – Той се отдръпна, стиснал устни. Тогава Джо ме забеляза и мина точно покрай Стела, като едва не блъсна рамото си в нейното. Беше усмихнат, докато прекосяваше фоайето, а ръката му беше протегната. – Хийт. Как върви? Имаш ли минутка?
– Здравей, Джо. Честит празник. И за теб, разбира се. – Кимнах към най-близката конферентна зала. – Седни. Ще се срещнем там.
– Фантастично. – Той разкопча палтото си, докато минаваше покрай мен.
Джо щеше да ме помоли да се заема с проекта му. Не беше нужно да стъпвам в конферентната зала, за да знам точно какво щеше да включва този разговор. Но Джо щеше да бъде разочарован.
Раменете на Стела паднаха, докато се обръщаше и тръгваше към стълбите, а погледът и беше залепен за пода. Тя също знаеше какво щеше да ме попита Джо.
Час по-късно изведох Джо от конферентната зала. Той не беше съвсем щастлив, че съм отказал да поема строежа му сам, но след дълъг разговор разбра, че ако иска проектът да бъде направен както трябва, има нужда от Стела.
– Благодаря, Хийт.
– Разбира се. – Кимнах и го придружих до фоайето. – Ще се видим на партито в събота?
– Не бих го пропуснал. – Той махна на Гретхен, след което избута вратата.
Гретхен го гледаше как си тръгва, проследявайки стъпките му, докато не се качи в кадилака си, след което поклати глава.
– Никога не съм харесвала Джо. Днешният ден само затвърди мнението ми. Начинът, по който влезе тук и на практика се нахвърли върху Стела. Дори не и каза „здравей“.
– Той е… труден.
– Подценяване – промълви Гретхен.
Планът ми да си тръгна и да избегна Стела беше разбит, затова се отправих към стълбите.
Тя седеше зад бюрото си, а пръстите и се движеха яростно по клавиатурата, докато се взираше в монитора си. Щракването, щракването, щракването беше толкова силно, че не си направих труда да почукам.
– Здравей.
– Здравей. – Очите и се стрелнаха към моите, но пръстите и не спряха. – Зебровото дърво ще отнеме още шест месеца, за да пристигне. Има обратна поръчка и то от месеци. За поръчка с такъв размер и с таксата за складиране на специална дървесина на дърводобивния завод се надявам Джо да е приготвил чековата си книжка, защото това ще му струва скъпо.
Заобиколих ъгъла на бюрото ѝ и се подпрях на ръба, докато пръстите и продължаваха да атакуват клавишите.
– Хей.
Тя набра още няколко думи, после спря и погледна нагоре.
– Поиска ли някой друг да ръководи проекта му?
– Да.
Ръцете и паднаха в скута и, брадичката и се прибра в гърдите.
– Помислих си за това. Първата задача от баща ти също.
– Казах му, че не.
Лицето и се завъртя към моето.
– Наистина?
– Той е рязък и арогантен.
– Не забравяй, че не е снизходителен.
– Той е всичко това, Стел. Но е и логичен. Иска да свърши тази работа и осъзнава, че за да се случи това, трябва да вземе определени решения. Ти му каза „не“, което не е нещо, което той е чувал досега с този проект. Но ти отстояваше себе си. Той уважава това. Каза ми същото точно преди да си тръгне.
– Баща ти ме изпитва с това, нали?
Засмях се.
– Да.
– Благодаря ти, че не ме издърпа от него. С Джо може и да не завършим това като приятели, но аз ще свърша добра работа.
– Знам, че ще го направиш.
– Просто продължавай да се търкаляш с ритниците, нали?
– Ем… какво? – Повторих това изречение в главата си. Да се търкалая с ритници? – Искаш да кажеш, че се справяш с ударите. Така се казва.
– Може би, но това е глупава поговорка. Ако някой ме ритне, гарантирано ще падна на пода. А после, ако продължават да се опитват да ме ритат, просто ще се търкулна.
Примигнах.
– Да се търкаляш с ударите е израз от бокса. Търкаляш се с удара, за да намалиш силата на удара.
– Но аз не съм боксьор. Така че търкалянето с ритници има повече смисъл.
– Дали?
– Да.
Изучавах красивото и лице.
– Не.
– Ами… – Тя сви рамене. – Не сме съгласни да се съгласим.
Тази жена. По някакъв начин глупостите и имаха смисъл.
Когато лешниковите и очи се втренчиха в моите, осъзнах колко близки сме били. Почти толкова близки, колкото бяхме в петък, преди да я целуна.
Всичко, което трябваше да направя, беше да се наведа. А тя трябваше да се премести с шест сантиметра.
Стела Мартен беше изкусителна като опакован подарък под коледната елха.
Но тя не ме беше целунала в отговор.
Затова се преместих, станах от бюрото ѝ и го поставих между нас.
– Съжалявам. За Джо. И за петък.
Тя кимна, а раменете и се свиха сами.
– Всичко е наред.
Не беше наред. Защото единственото, за което мислех, беше да го направя отново.
– Аз, хм… По-добре да тръгвам.
Трябваше да започна ваканцията си. Много необходима ваканция.
– Довиждане, Стел.
С крака, насочени към вратата, тъкмо се канех да изляза на безопасно място в коридора, когато тя извика името ми.
– Хийт?
Обърнах се, като сложих ръка на рамката на вратата. Може би, ако се държах достатъчно здраво, тя щеше да ме задържи от тази страна на стаята.
– Да?
– Защо ме целуна?
Отговорих на въпроса и със свой собствен.
– Все още ли си влюбена в мен?
Защото, ако това беше приключило, ако беше нещо, което тя беше оставила да си отиде заедно с юношеството си, тогава щях да спра с това. По някакъв начин щях да спра да мисля за нея.
– Ние работим заедно. – Отговорът и беше като нож в сърцето. – Ти си най-добрият приятел на Гай.
– Точно така. – Преглътнах разочарованието си. – Трябва да запазим това професионално.
– Трябва. – Тя кимна. – Това е добра, умна идея.
Това беше шибана ужасна идея. Но щях да уважа желанието и.
– Ще се видим на партито.
– О, тази седмица няма да работиш?
– Мадокс се прибира у дома. Аз си взимам отпуск.
Ваканция от Стела.
И може би до събота щях да съм забравил вкуса и върху езика си.

Назад към част 4                                                                          Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *