УИЛА НАШ (Девни Пери) – Братята Холидей Книга 3 ЧАСТ 5

ГЛАВА 4
ТОБИАС

Ева поведе към вътрешността на апартамента си. Очаквах мебели. Може би стайно растение. Може би кутии. Вместо това пространството беше празно, с изключение на един надуваем матрак във всекидневната до газовата камина.
– Къде са ти нещата? – Попитах, докато тя включваше осветлението.
– По-голямата част от тях са в Лондон. Диванът и няколко други мебели бяха продадени, защото апартаментът, който наемам, не е чак толкова голям.
– Откога ги няма?
Тя сви рамене и разкопча палтото си.
– Две седмици?
Примигнах. Беше спала на надуваем матрак в продължение на две седмици, а и оставаше още една.
– Защо компанията ти не те настани в хотел?
– Не съм питала. И нямам нищо против надуваемия матрак.
Това беше лъжа. Гласът на Ева беше твърде весел. Тази жена обичаше удобното легло. В колежа беше настоявала да оставаме при нея през повечето нощи, защото нейният матрак с възглавница беше по-мек от моя.
Идеята тя да спи на пода, да живее като преходно лице, ме изправи на зъби и нокти. Тя не можеше да остане тук. Не и по този начин.
– Тази седмица трябва да останеш в спалнята ми за гости. – Предложението излетя от устата ми, но аз не го намразих. Всъщност това не беше ужасна идея. – Това ще ни даде възможност да поговорим. А и матракът в спалнята ми за гости е добър.
– Не, това е добре. Не искам да те притеснявам.
– Той е от мемори пяна.
Тя погледна надуваемия матрак и се намръщи.
– Харесва ми мемори пяната.
– Иди да си опаковаш нещата. Настоявам.
– Забравих колко си упорит.
– Не, не си. – Засмях се. – Просто си забравила, че ти харесва.
Тя извъртя очи.
– Ти ме бъркаш с някоя от другите си бивши приятелки.
Никога. Нямаше как да сбъркаш Ева с някоя друга жена. Не че е имало много такива. Единствената жена, с която прекарвах време напоследък, беше Челси, а случайните ни задявки, когато тя минаваше през града, бяха далеч от сериозни. А нея не бях виждал от месеци.
– Какво ще бъде, Уилямс? Надуваем матрак или мемори пяна?
– Добре. Ти печелиш. Аз ще взема твоето легло за гости, – каза тя, кимвайки към матрака си на пода. – Но само защото това нещо има бавен теч и гърбът ми започва да ме боли.
– Искаш ли да го свия, докато си вземеш нещата?
– Тази вечер?
Повдигнах рамене.
– Може и да е така.
– Добре. Ще донеса калъфа му.
Тя се изниза, а аз събух обувките си, за да не влача снежни буци по дървените подове. След това се заех със спалния чувал. Ароматът на любимия лосион с ванилия на Ева попадна в носа ми, докато го сгъвах на стегнато руло.
След раздялата ни бях намерил шишенце с този лосион в банята си. Отне ми година да го изхвърля. След това, в нощта ни преди шест седмици, бях доловил този аромат и следващите думи от устата ми бяха покана.
Ела у дома с мен.
Не бях питал. Просто поредното настояване.
И след като се чукахме за първи път, до стената, защото никой от нас не можеше да чака, я бях занесъл в леглото си, където оставих този аромат да се просмуче в чаршафите ми.
Господи, само един полъх и ми се вдигаше онова нещо в бельото. Когато се прибера вкъщи, щеше да ми се наложи да взема студен душ. Със стиснати челюсти завързах ремъците на навития спален чувал.
Ева излезе и ми подхвърли калъфа за надуваемия матрак, а след по-малко от пет минути изкара един куфар.
– Искаш ли да ти помогна?
– Не, аз се справям с това. – Последният въздух излизаше от вентилационния отвор на матрака, докато го сгъвах на части. – Просто вземи останалите си неща.
– О, това е всичко.
Един-единствен куфар и една раница през рамо. Това ме настърви също толкова силно, колкото и празният апартамент. Ева, която познавах, не отиваше никъде без чанта, пълна с книги, и чанта, толкова голяма, че можеше да се удвои като калъфка за възглавница.
– Защо ме гледаш така? – Попита тя.
– Такъв ли е бил животът ти? От празен апартамент до празен апартамент?
– Празен е само защото съм в преход.
– Колко често преминаваш?
– Зависи. – Тя вдигна рамо. – Веднъж или два пъти годишно. Понякога и повече. Понякога по-малко.
Така че тя прекарваше един или два месеца в годината, живеейки с голи стени и шепа дрехи от гардероба си. Защо изобщо си правеше труда да разопакова? Този надуваем матрак тръгва ли с нея? Или просто си купуваше нов при всеки преход?
Този неин начин на живот се впи в кожата ми като обрив. Това не беше онова, което исках за нея. Но предполагам, че това нямаше значение. Това беше животът, който тя искаше за себе си. Преди години бях разбрал, че нямам думата.
Но когато ставаше дума за това бебе… нещо трябваше да се даде.
– Нямам нищо против, Тобиас – каза тя, когато започнах да пъхам сгънатия матрак в калъфа. – Не съм много вкъщи, докато работя по проект.
– Вкъщи? – В гласа ми се долавяше язвителност.
Очите на Ева се свиха.
– Домът може да има различно значение за различните хора. За мен той не е четири стени. Това не е парче земя, град или държава.
– Тогава къде е домът?
– Предполагам… Нося го със себе си. – Тя притисна ръка към сърцето си. – Това ми е достатъчно.
– Само че вече не си само ти.
Ева вдигна брадичката си.
– Държиш се така, сякаш съм бездомна. Аз се местя. Хората се местят заради работата си. Работата ми означава, че мога да плащам за дома на баща ми. А аз харесвам работата си. Защо това е толкова лошо?
– Не е така. Нека… забравим. – Въздъхнах, после приключих с опаковането на надуваемия матрак и го занесох заедно със спалния чувал и възглавницата до вратата. -Просто се опитвам да се справя с това, Ева.
– Аз също. – Тя ме дари с тъжна усмивка. – Можем да измислим логистиката. Но може би да дойда да остана у вас е лоша идея. Мога да си намеря хотел.
– Не. – Поклатих глава. Ако наистина си мислеше, че тя ще отиде на хотел, можех да оставя това настрана. Но тя беше също толкова упорита, колкото и аз, и след като си тръгна, щеше да разгъне този надуваем матрак. – Остани с мен. Моля те.
– Само защото имаш мемори пяна.
– И повече от една възглавница. – Засмях се и вдигнах куфара и. Възглавниците, беше ми казала веднъж, са също толкова важни, колкото и матракът.
– Сега просто се хвалиш – подразни се тя.
– Води ме. – Успях да пренеса всичко наведнъж до пикапа си, след което я изчаках да заключи апартамента си, преди да тръгнем през града и по тихите пътища към дома ми.
Вкъщи.
Не беше ли домът място, където можеш да избягаш? Където можеш да намериш покой? Може би тя не се нуждаеше от четири стени, за да се чувства у дома си, но когато спрях в гаража си, тежестта напусна раменете ми.
Това беше причината да стана архитект. Проектирането на къщи не беше просто естетически издържано. Ставаше дума за създаване на светилище. Ставаше дума за това да дам на другите основата, в която да могат да пуснат корени, които да са толкова дълбоки, колкото и моите собствени.
Натиснах бутона на втората кабинка и излязох, като помахах на Ева да влезе вътре. Когато колата и беше паркирана, взех куфара ѝ и го занесох вътре.
– Гладна ли си?
– Разбира се. – Тя сви рамене. – Експерт съм по поръчване на храна. Искаш ли да ни поръчам нещо?
– Или мога да сготвя.
– Позволяваш ми да остана. Ще взема вечерята тази вечер.
– Добре. – Кимнах и гледах как тя прелиства телефона си, а пръстите и летят по екрана.
Не ме попита какво искам да ям. Не беше нужно.
Ева знаеше, че мразя чили. Знаеше, че предпочитам сготвените зеленчуци пред суровите. Знаеше, че пия вода с всяко хранене и че държа домашно приготвено доматено пюре в хладилника, защото винаги го предпочитах пред кетчупа.
Тя ме познаваше по-добре от всеки друг.
Липсваше ми познанството и това колко лесно беше да бъда около нея.
– Искаш ли нещо за пиене? – Попитах, като отворих хладилника.
– Вода е добре.
Напълних две чаши, моята с лед, а нейната без, защото пречеше на зъбите и. След това се настанихме във всекидневната в противоположните краища на дивана.
– Струва ми се, че са минали дни, а не часове, откакто си дошла.
Тя се засмя, прибирайки краката си под възглавницата.
– Тъкмо си мислех същото.
До нея, на крайната масичка, имаше цифрова рамка. Ева я вдигна и наблюдаваше как снимките се сменят.
– Мама ми я подари вчера за Коледа. – Гледах я през рамо, чакайки, докато …
Ева въздъхна.
– Тя сложи една от нашите тук?
Това беше снимка, която мама беше направила преди години. От няколко години я беше сложила в рамка в кабинета си. Подозирах, че все още е в някое чекмедже, прибрана на сигурно място. Мама никога не беше губила надежда, че Ева ще намери пътя към дома.
На снимката Ева и аз бяхме легнали на дивана в старата къща на мама и татко. Бях заспал по корем, облечен само с къси панталони. Ева спеше на голия ми гръб. Устата ми беше отворена. Косата и беше разпиляна по раменете ми и един кичур беше залепнал за устните и.
Не би трябвало да е удобно, но бях изгубил представа колко пъти сме спали по този начин. Напълно доволни, стига да бяхме един до друг.
– Изглеждаме толкова… млади. – Усмивка озари лицето и, но както и на снимката, тя изчезна твърде скоро.
Следващата снимка беше на мен и Хийт на ски пистата преди няколко зими. Това беше селфи, което той настоя да си направим на лифта. Следващата снимка беше от миналогодишното коледно парти. Стоях до татко, всеки от нас с чаша уиски в ръка.
Двамата с Ева гледахме как снимките се въртят на пълен цикъл, докато тази с нас се върне. Тя прокара пръст по рамката.
Светкавица от фарове принуди и двама ни да станем от дивана. Тя постави рамката, докато аз отидох до вратата, за да посрещна шофьора на доставката.
– Буритос? – Попитах, като надникнах в торбата. – Ти не обичаш буритос.
– Всъщност ги харесвам. – Тя се настани на острова, разопаковайки фолиото от вечерята си, а аз седнах до нея и направих същото.
– Откога?
– Живях в Сан Антонио за около пет месеца. Зад ъгъла на къщата ми под наем имаше едно заведение за бурито. Една вечер се прибрах късно от работа, а в хладилника нямаше нищо. Не исках да чакам за пица, затова реших, че едно бурито няма да ме убие.
Засмях се.
– Очевидно не.
– Взех си го с queso(кашкавал/сирене). А сега… – Тя вдигна буритото си и отхапа огромна хапка, като стенеше, докато дъвчеше. – Обичам queso(кашкавал/сирене).
Беше еротично да гледам как очите и се затварят. В ъгъла на устата и имаше капка разтопено сирене. Вдигнах ръка, готов да я избърша, но после си спомних, че тя вече не е моя. Затова плъзнах салфетката и се съсредоточих върху собственото си ядене.
Когато опаковките бяха завити и изхвърлени в кофата за боклук, Ева се прозя.
– Мисля, че ще заспя.
– Ще те заведа до стаята ти. – Взех куфара и от пода, след което се отправих към противоположния край на къщата, към спалнята, която беше най-отдалечена от моята.
Струваше ми се по-безопасно да поставя по-голямата част от моите четири хиляди квадратни метра между нас.
– Благодаря за това – каза тя, когато поставих куфара откъм вратата.
– Няма проблем. Мога ли да ти донеса нещо?
– Това изглежда перфектно. – Тя огледа стаята, като очите и попаднаха на леглото.
Одеялото беше в нюанс на тъмнозелено, подобно на петната в лешниковите и очи. Рамката в стил „ръкав“ беше наситено кафява, близка до цвета на косата и. А ако я съблечех от тези дрехи, кожата и щеше да е същия алабастър като стените.
Бяхме били заедно толкова много пъти, че беше като втора природа да си я представям на леглото. Можех да чуя задържания и дъх, когато нахлувах в тялото и. Можех да усетя сладостта на езика и. Усещах как оргазмът и пулсира около плътта ми. Едно вдишване на ваниловия и аромат и пенисът ми потрепна.
По дяволите. Трябваше да се измъкна от тази стая и да се отдалеча от това или което и да е друго легло.
– Ще те оставя да се наспиш.
Но преди да успея да се отправя към основната си спалня, за да взема студения душ, ръката на Ева се изстреля и пръстите и се увиха около лакътя ми.
– Тобиас?
– Да? – Погледът ми се спря на устата и.
– Лека нощ. – Тя се приближи и обгърна с ръце кръста ми.
Ръцете ми веднага я обгърнаха, придърпах я към себе си и зарових носа си в косата и. Да я държа беше друг автоматичен инстинкт.
Липсваше ми начинът, по който тя прилягаше към тялото ми. Липсваше ми дългата и коса, преплетена през пръстите ми. Липсваше ми мекотата на гърдите ѝ и гъделичкането на дъха и по врата ми.
Тя въздъхна, потъвайки в прегръдката ми. След това се отдръпна, а очите и преминаха по шията ми и се спряха на устните ми. Устата и се разтвори.
И това беше моментът, в който решителността ми се разпадна.
Приближих се, обгърнах лицето и с ръце и запечатах устата си върху нейната. Едно движение на езика ми по долната и устна и тя отвори устата си с хлипане.
Ева се вкопчи в мен, а върховете на пръстите и се впиха в бицепсите ми, докато се изправяше на пръсти.
Наместих устата си върху нейната и езиците ни се завъртяха в целувка, която би трябвало да е позната. Бяхме се целували стотици пъти. Може би хиляди.
Но в тази целувка имаше отчаяние. Още по-голямо отчаяние, отколкото в нощта ни преди седмици. Всяко безпокойство за това, което предстоеше да се случи, всяко притеснение и съмнение, ние вложихме в този момент.
Болеше ме за нея, а когато възбудата ми се вкопчи в бедрото и, тя се притисна по-силно, а неотложността се засилваше. Докато не посегнах между нас, възнамерявайки да обърна копчето на дънките и, но замръзнах, когато кокалчетата ми докоснаха корема и.
Ева се напрегна, а устните и все още бяха притиснати към моите.
Това не беше безразсъдно пътуване по пътя на спомените. Това не бяха двама бивши любовници, които се наслаждават на страстна нощ. Това не беше мъж и жена, които се поддават на желание.
Вече не ставаше дума само за нас.
Откъснах устата си и направих крачка назад, прокарвайки ръка по брадата си, докато се опитвах да възвърна дъха си.
– Съжалявам.
– И аз. – Тя отиде до ъгъла на леглото и постави пет крачки между нас.
– Лека нощ. – Излязох от стаята, като дръпнах вратата зад себе си. След това се затичах по коридора, насочвайки се право към собствената си спалня.
Кръвта ми беше пламнала. Сърцето ми се разтуптя. Затворих се в банята и включих душа.
– Майната му.
Какво правехме? Какво правех аз?
Тези въпроси се въртяха отново и отново в главата ми, докато пристъпвах под студената струя. Водата се стичаше по кожата ми. Една струйка се стичаше по върха на носа ми, докато ръката ми намираше члена ми и го галеше. Освобождаването беше бързо и незадоволително. Тялото ми жадуваше за нейното, а не за ръката ми.
Не бях сигурен колко дълго останах под душа. Достатъчно дълго, за да се охладя. След това се изтрих с хавлиена кърпа и застанах пред огледалото.
Какво правя?
Ева нямаше да се откаже от работата си. Беше дала това съвсем ясно да се разбере. Също така днес беше признала, че няма дом.
Децата имаха нужда от дом. Имаха нужда от място за почивка. Имаха нужда от корени и рутина.
Аз имах всички тези неща в изобилие.
Което означаваше, че ако тя не промени решението си, аз няма да имам избор. Щом това бебе се роди, то щеше да се върне у дома в Монтана.
Взирах се в отражението си, мразех се толкова много, че не можех да задържа собствения си поглед.
Ако Ева щеше да се бори за Лондон и за следващия ход, то аз щях да се боря с нея за детето си. И тя щеше да ме намрази. Щеше да ме намрази, по дяволите.
Но детето ми си струваше борбата.
А аз току-що бях очертал бойните линии с една целувка.

Назад към част 4                                                                Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!