Глава 2
– Добър вечер – казва дълбок и дрезгав глас.
Дълбокият и дрезгав глас принадлежи на Брадън Блек.
Брадън Блек стои в кабинета на Адисън, точно пред мен. Преглъщам, ставам, излизам иззад бюрото си… И безцеремонно изпускам чантата си. Съдържанието ѝ се разпилява по мраморния под.
Убий ме сега.
На преден план и в центъра е презерватив.
Така че съм готова за всичко. Добра политика, нали? Все пак бузите ми са топли.
– Съжалявам. Тъкмо си тръгвах за деня. – Клекнах и започнах да събирам предметите.
Трябва ли първо да взема презерватива? Или това само ще привлече вниманието към него?
Унижението ми е пълно, когато Брадън Блек коленичи срещу мен.
– Позволете ми да помогна.
Посрещам изгарящия му син поглед и ми се иска да съм невидима.
– Това е любезно от твоя страна, но аз се справям. – Грабвам презерватива заедно с тубичка гланц за устни и ги пъхам обратно в чантата си. След това събирам останалото и ставам.
Той отново се изправя. Висок е почти с една глава повече от мен, с толкова широки рамене, че мога да се изгубя в тях. Изглежда, че затъмнява стаята – не в лошия смисъл на думата.
Насилвам се да се засмея.
– Това беше смущаващо. Ще повярваш ли, че исках да го направя, за да разбереш, че не крия нож в чантата си?
– Наистина ли мислиш, че дали криеш нож – или нещо друго опасно – ще бъде първата ми мисъл, когато те погледна?
Гласът му. По гърба ми полазват тръпки.
– Коя жена не иска да изглежда малко опасна?
– Не изглеждаш толкова опасна, колкото човек, който обича да командва.
– Не е ли така с всички?
Устните му треперят. Само с едно докосване, но аз го забелязвам. Как да не забелязвам всяко малко нещо в него? Той изпълва стаята.
– Предполагам, че зависи от това дали си в хоризонтално положение – отговаря той.
През мен преминава топлина. Сигурно съм червена като цвекло. А аз си мислех, че да си изпусна чантата е срамно? Едва ли съм от тези, които се впускат в сексуални закачки с милиардер. Все пак съм заинтригувана. Повече от заинтригувана. Тялото ми вече реагира. Към него или към мрачния му маниер? Не съм сигурна.
Поемам си дълбоко въздух и прочиствам гърлото си.
– С какво мога да ви помогна?
– Аз съм Брадън Блек. Тук съм, за да видя Адисън.
– Тя е в кабинета си. Имате ли уговорена среща?
Много добре знам, че той няма среща. Аз пазя календара на Адисън.
Подозирам, че не го заблуждавам по лукавата полуусмивка, която ми подава.
– Не. Тя е стара приятелка.
– Разбира се. Ще и кажа, че си тук.
– Няма нужда. – Той поклаща глава към затворената ѝ врата. – Тя е там нали?
Кимвам.
– Да.
Той отива към личния кабинет на Адисън.
– Не можеш – казвам аз.
– Разбира се, че мога. Гледай ме.
Преди да почука обаче, вратата се отваря.
– Скай, можеш ли… – Устните на Адисън се изкривяват надолу в гневна гримаса.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
– Мислех да дойда, за да ти кажа, че ако още веднъж издевателстваш над секретарката ми, ще се погрижа всеки твой последовател да знае истината за теб.
– Истината за мен? Шегуваш ли се? Не съм аз тази, която има какво да крие, Брадън.
– Имаш много повече за криене от омразата си към кафето – казва той.
– А какво става с теб? Искаш бизнес партньорите ти да знаят…
– Стига!
Гласът на Брадън Блек се разнася из офиса и ме кара да потръпна. Кълна се, че стените вибрират и се свиват назад срещу мрака, който лъха от него.
Изчаквам Адисън да каже нещо повече, да спомене какво крие. Но тя не го прави. Заповедта му сякаш я спира.
Странно, но аз разбирам. Аз също спирам това, което правя. Нещо в зловещия тон на гласа му ме кара да искам да се подчиня без въпроси.
Което изобщо не прилича на мен.
Накрая Адисън казва просто:
– Стой настрана от моя Инстаграм.
– Не съм сигурен, че трябва да ми казваш какво да правя – казва Брадън – но засега ще играя по твоя начин.
– Добре. – Адисън се връща в офиса си и затръшва вратата.
Той стои неподвижен за момент и се взира в затворената ѝ врата, като прокарва пръсти през косата си. Какво си мисли? Нямам представа… Докато не се обръща и не среща погледа ми.
– Тя не се е променила – казва той.
Трябва ли да отговоря?
– Искаш да кажеш, че и преди е затръшвала вратата пред лицето ти?
– Много хора са го правили.
Усмихвам се. Не мога да си помогна. Тонът му е толкова безгрижен. Явно не му пука кой ще му затръшне вратата и това ми харесва. Той ми говори по някакъв начин, показва ми каква искам да бъда.
– Предполагам, че е по-добре, отколкото някой да се държи мило с теб в лицето, а после да ти забие нож в гърба.
– И аз имам своя дял от това – казва той. – И съм съгласен. Винаги е по-добре да знаеш къде се намираш. – Тогава той ме поглежда. Наистина се взира, сякаш е гладен, а аз съм специалитета на деня.
Поглеждам надолу към краката си и се улавям. Да, преди минута бях некадърна и той видя презерватива ми. И какво от това? Това се случва. Поне така искам да си мисля. Всъщност все още съм малко унила, но поглеждам отново нагоре и срещам погледа му.
– Предполагам, че знаеш къде се намираш с Ади – казвам аз. – Почти всеки знае.
Устните му се извиват толкова леко нагоре. Потискам треперенето си. Незначителната усмивка е проблясък на светлина в зловещото му поведение. Изведнъж в затоплената стая става хладно.
– Не можех да се сдържа – казва той. – Тя мрази кафето.
Усмихвам се, забравяйки за секунда, че този мъж току-що ме е видял да вземам презерватив.
– Знам. Тя изхвърли латето след снимките. Съвършено добро и горещо. С удоволствие бих го изпила.
– Значи си любител на кафето?
Кимвам.
– Абсолютно.
– И аз. – Той отново се вглежда в мен, като че ли се спира на устата ми. – Искаш ли да отидем за една чаша…
Този път не мога да спра погледа си. Очите ми се разширяват. Брадън Блек ме кани на среща ли?
Той поглежда към бюрото ми, където се намира табелката с името ми. – …Скай?
Кажи нещо, Скай. За Бога!
– Почти е шест.
– Тогава вечеря?
Всеки нерв в тялото ми прескача. Искам да кажа, че наистина скача.
Брадън Блек, най-желания ерген в Бостън, че и в страната… Току-що ме покани на вечеря.
Поглеждам надолу към измачканата си копринена блуза и тесните си дънки. Работих десет часа на ден и умората ми тежи. Мухлясалата ми кафява коса пада от конската опашка, а само Бог знае как изглежда лицето ми.
А Адисън? Какво ще си помисли Адисън? Поглеждам към затворената ѝ врата.
– Не ти трябва нейното разрешение – казва Брадън. Опасното му поведение се е върнало.
Краката ми отслабват, а бузите ми стават горещи от притеснение.
– Аз не бях…
– Сигурно си била. Шефът ти не ме харесва особено, така че си се чудила дали ако отидеш на вечеря с мен, това няма да ти коства по някакъв начин работата.
Отварям уста, за да отговоря, но нищо не излиза.
– Добра ли си в работата си, Скай?
Да, отново смущение.
– Ами, аз…
– Нека да атакуваме това от друг ъгъл. От колко време работиш за Адисън?
– Почти една година.
– Тогава явно си добра в работата си, иначе тя отдавна щеше да се отърве от теб. Адисън може да е болка в задника, но е умна. Тя няма да остави добро нещо да си отиде. – Единият ъгъл на устата му леко потрепва, сякаш иска да се усмихне, но не може. После, сякаш някаква магия го дърпа, той изпуска усмивката.
А аз едва не се разтапям в локва кал точно на хлъзгавия мраморен под. Тръпчинките му се показват през няколкодневната черна брада, а едното му око леко се присвива. Очарователно несъвършенство на иначе перфектната визия.
– Не съм облечена подходящо – казвам, като се принуждавам да срещна синия му поглед.
– Не съм казал, че отиваме на събитие с черна вратовръзка.
Преглъщам. Каква глупачка съм. Това не е среща. Сигурно е нещо служебно. Той иска информация, а може би дори мръсотия за Адисън. Те имат някаква история. Логично. Адисън е много повече негов тип, отколкото аз някога мога да се надявам да бъда.
– Не мисля, че…
Той ме прекъсва.
– Изглеждаш добре. Време е за вечеря, а аз съм гладен. Не ми се иска да ям сам поне веднъж. Не прави от това повече, отколкото е. Работата ти ще бъде в безопасност.
Така че определено не е среща. Разбира се, че не е. Брадън Блек може да има всяка жена, която пожелае. Със сигурност не иска момиче от ферма в Канзас.
Отварям уста, за да откажа, когато стомаха ми издава гладно ръмжене.
– Явно си гладна – казва той. – Хайде да вървим.
Без да се замислям, тръгвам към вратата на офиса.
– Добре. Къде отиваме?
Очевидно съм взела решението си.
– Иска ми се да ям стриди – казва той.
Обичам стриди. Обичам всички морски дарове. Всъщност обичам всякаква храна.
– Звучи добре – казвам, докато той ми отваря вратата. – Изчакай – добавям аз.
– Какво?
– Аз дори не те познавам. Аз… Ще се срещна с теб там. За какъв ресторант мислиш?
– Унион Ойстър Хаус. Искаш ли да ти хвана такси?
Кисмет. Унион Ойстър Хаус е един от любимите ми ресторанти. Това изглежда правилно. Или просто искам да ми се струва правилно?
– Разбира се, предполагам.
– Или можеш да пътуваш с мен. Не е далеч и аз лично гарантирам безопасността ти.
Дали се държа глупаво? Не съвсем, но нещо в мен иска да му се довери.
Той е Брадън Блек. Всички го познават. Освен това имам телефона си и той е напълно зареден.
Обръщам се към него.
– Стига лично да гарантираш безопасността ми.
– Абсолютно.
Следвам го до един черен мерцедес, паркиран пред хотела. От него излиза шофьор и отваря вратата. Задната седалка е пищна с кожен салон в кремав цвят. Брадън се качва до мен.
– Унион Ойстър Хаус, Кристофър – казва той на шофьора.
– Да, сър. – Кристофър затваря вратата на колата и заема мястото си на шофьорската седалка.
Облечена съм добре за Унион Ойстър Хаус. Освен това няма да счупя банката. Не че Брадън Блек трябва да се притеснява за пари, но аз планирам да платя за храната си.
Обикновено нямам нищо против тишината, но мълчанието по време на краткото пътуване ме оглушава. Нямам представа какво да кажа. Аз съм в мерцедеса с Брадън Блек. Седя достатъчно близо до него, за да усетя миризмата му. Ароматът му е опияняващ – карамфил и бор с лек привкус на кожа. Искам да го вдишам дълбоко в тялото си, за да не го забравя никога.
Защото никога повече няма да бъда толкова близо до Брадън Блек. Никога няма да съм толкова близо до човешкото съвършенство – а аромата му, както и цялата му същност, е съвършен.
Той се отпуска. Мога да кажа това по реакцията на тялото му. Коляното му докосва моето и аз се напрягам от този ефект. Горещо ми е и студено едновременно, сякаш тялото ми не може да реши как да реагира на него. Как изобщо ще преживея цяло хранене с този мъж? Изключително внимателна съм към всяка негова част.
Колата спира и Кристофър отваря вратата още веднъж. Хващам ръката му с ръкавица, докато ми помага да изляза от автомобила. Сюрреалистично.
– Благодаря ти – промълвявам аз.
– Няма за какво, госпожо.
Госпожо? Никога досега не са ме наричали госпожа. Не съм сигурна, че ми харесва. Двадесет и четири години са твърде малко, за да бъда госпожа.
– Благодаря, Кристофър – казва Брадън.
– Няма за какво. Ще дойда, когато свършиш. – Кристофър маха с ръка.
Тогава влизам в Унион Ойстър Хаус с Брадън Блек.
Шибаният Брадън Блек.
– Господин Блек – казва управителя – развълнувани сме, че се присъединявате към нас тази вечер. Обичайната ви маса?
– Ще бъде чудесно. Благодаря, Марко.
Марко лично ни води към една маса. Тя е близо до задната част, където е малко по-малко шумно.
Сядам, когато Марко издърпва един стол за мен.
– Благодаря ти – промърморвам отново.
– Понякога обичам да сядам на бара – казва Брадън. – Онези пияници разказват най-невероятните истории.
Кимвам. Самата аз съм сядала на бара няколко пъти. Забавно е. Почти ми се иска да седнем там тази вечер. Няма да ми се налага да водя толкова много разговори.
Взимам менюто, което Марко ми подава, и се вглеждам в него. Знам го наизуст, но това ми дава повод да се занимавам с нещо.
– Скай.
– Да? – Все още се взирам в менюто.
Брадън вдига менюто от ръката ми. – Погледни ме.
Дълбокият му глас ми говори на ниво, което не разбирам напълно. Срещам погледа му.
– Искам да те заведа в леглото тази вечер.
Назад към част 2 Напред към част 4
