Глава 12
Когато се връщам в трапезарията, Брадън и баща ми излизат.
– Къде си отседнал? – Пита баща ми.
– В хотела в града – казва той и грабва телефона си. – Ще извикам такси.
– Не бъди глупав. – Баща ми се усмихва. – Можеш да останеш тук. Имаме стая.
– Благодаря ти, но не искам да те притеснявам.
– Щом настояваш – казва татко – но нямаш нужда от такси. Скай може да те закара.
И двамата ме поглеждат.
– Ами… Да, разбира се. Ще те закарам.
Ако татко знаеше какво прави тялото ми при споменаването на това да закарам Брадън до хотел, щеше да си вземе думите обратно.
– Благодаря ти, Скай – казва Брадън. – Ще бъда благодарен.
– Ключовете са на кукичката – казва татко.
Дните ни само с една кола приключиха, когато започнах да уча в гимназията. Сега татко и мама имат по една кола, а след това, разбира се, е пикапа на татко, но аз никога не съм го броила.
Но това са ключовете, които са на куката.
– Ще видя дали мога да взема колата на мама – казвам аз. – Не ми харесва да карам пикапа.
– Както искаш. Моята кола е в сервиза за пренастройка. – Татко протяга ръка. – Приятно ми е, че се запознахме, Брадън. Надявам се, че ще се видим отново.
– И аз се надявам. – Брадън стиска ръката на баща ми и се обръща към мен. – Когато си готова.
Отправям се към кухнята, за да взема ключовете за хечбека на мама. Возил ли се е някога Брадън в хечбек?
Може би. Когато е бил дете.
Поемам си дъх и дрънча с ключовете. – Готов ли си?
– Готов съм. Благодаря ти още веднъж за вечерята – казва той на татко – и моля те, кажи и на жена си, че и благодаря.
– Абсолютно ще го направя. Лека нощ.
– Лека нощ, сър.
Сър? Никога не съм чувала Брадън да се обръща към някого със „сър“.
Интересно.
Излизаме и аз го повеждам към светлосиния хечбек на мама.
– Нямаш ли багаж?
– Захвърлих всичко в хотела и взех такси дотук.
– А не с лимузина? – Не мога да не попитам.
Той не отговаря и аз не го виня. Държа се като хлапачка и го знам.
Отключвам колата и се качвам на шофьорската седалка. Брадън се плъзга до мен, а дългите му крака са скръстени. Той си играе с копчетата отстрани на седалката си, докато не се плъзне в по-удобно положение.
– Тъй като имаме само един хотел в малкия център на Либърти, предполагам, че си отседнал там.
– Правилно предполагаш.
Запалвам двигателя и излизам от дългата алея. До града има двайсет минути път с кола.
– Защо не нае кола?
– Не знам. Просто исках да стигна дотук. Утре ще си взема кола под наем.
Кимвам.
– Разкажи ми нещо за детството си – казва той.
– Това двупосочна улица ли е? – Питам.
– Разбира се. Ти ми разкажи нещо и аз ще ти разкажа нещо. Само че аз избирам какво да ти кажа.
– Това двупосочна улица ли е? – Питам отново.
– Разбира се. Ти избираш какво да ми кажеш. Аз знам за царевичното поле. Ти знаеш за моите пътувания до склада за храна. Това е всичко, което знаем един за друг за детството си.
– Достатъчно справедливо. – Прочиствам гърлото си. – Майка ми шиеше дрехите ми, когато бях малка. Никога не съм носила нищо купено от магазина, докато не станах ученичка в гимназията.
– Разбирам.
– А сега ти.
– Имах възможност да нося дрехи, купени от магазина – казва той – но те никога не бяха нови. Вземахме ги от втора употреба магазини, а когато ги израсвах, ги носеше Бен. Той получи по-късия край на клечката. Въпреки че никога не са били чисто нови, поне за мен бяха нови.
Сърцето ми се разтуптява. Никога не съм носила нищо употребявано. Дрехите ми може и да бяха шити на ръка, но винаги бяха нови.
– Твой ред – казва той.
– Аз… Се справях добре в училище.
– Предполагам, че е така. Разрови се по-дълбоко, Скай.
– Това е дълбоко. Бях едно от умните деца. Мозъчното дете с ръчно изработени дрехи. – Не съм справедлива. Много от децата, с които израснах, носеха ръчно ушити дрехи. Това е нещо селско. Не беше голяма работа и никога не са ме тормозили за това.
– Скай…
– Твой ред.
– Добре. – Той си поема дъх. – Баща ми пиеше. Много.
Вдигам вежди.
– Пиеше? Сега изглежда добре.
– Той е възстановяващ се алкохолик. Забеляза ли, че не пиеше онази вечер на вечерята?
– Не, не забелязах. – Защото бях по-загрижен да направя добро впечатление на Боби и Бен и да наблюдавам Кати.
– Твой ред – казва той.
– Чакай, чакай, чакай… Не можеш просто да подхвърлиш това и после да кажеш, че е мой ред. Трябва да уточниш.
– Това не беше част от сделката.
Обръщам очи.
– Добре. Родителите ми не са алкохолици. Те са доста щастливо женени, откакто…
– Откога?
В стомаха ми се образува буца. Никога не се сещам за онова ужасно време. Оставила съм го в миналото. Но може би… Просто може би… Брадън е изхвърлил нещо и после не го е обяснил. Лесно бих могла да направя същото, но се прибрах у дома по някаква причина. За да разбера нещата.
И може би това, което ще кажа, е част от ключа.
– Когато бях малка, на около седем или осем години, баща ми замина за известно време точно преди жътвата. Майка ми прекарваше много време в плач, а аз прекарвах много време в опити да привлека вниманието ѝ. Той се върна около Коледа. Тогава мама спря да плаче, но за известно време нещата бяха странни.
– Къде отиде? – Пита Брадън.
Въздъхвам.
– Не знам. Никога не са говорили за това. Имам своите подозрения, разбира се. Вероятно е имал афера.
– Но не знаеш със сигурност.
– Защо иначе съпруга би напуснал, а съпругата би плакала през цялото време?
– Питала ли си майка си?
– Да. Попитах и двамата. Казаха само, че това е минало и няма за какво да се притеснявам.
– Кога беше последния път, когато попита?
Набръчквам челото си.
– Мисля, че в годината, когато започнах гимназията. Те се скараха много за… Дори не помня за какво. Баща ми избухна, а аз преживях онзи ден, когато баща ми си беше тръгнал преди това. Попитах майка ми за това, а тя отново само каза, че всичко е наред и не трябва да се притеснявам.
– И оттогава не си питала?
– Не. Защо да продължавам да питам, след като те не искат да ми кажат?
– Това не звучи като Скай, която познавам.
Поклащам глава. Не, не звучи. Откакто се запознахме, настоявам пред Брадън да разкрие истината за него и Ади.
Защо спрях да питам майка ми за онова време? Тъй като нямам отговор, казвам:
– Твой ред.
Той се ухилва.
– Задържах те по-дълго, отколкото мислех, че ще го направя.
– Твой ред – казвам отново.
– Добре. Баща ми веднъж подпали къщата ни, когато беше пиян. Майка ми…
По дяволите. Майка му. Майката, за която не иска да говори.
– Какво? Какво става с майка ти?
– Тя беше тежко изгорена.
– О, Боже мой. Тя…
– Не, тя не е умряла. Във всеки случай не по онова време.
Отговорът му ме озадачава.
– Баща ти… Той не… Го е направил нарочно, нали?
Той поклаща глава.
– Беше инцидент. Пиянско произшествие. Но застрахователите не платиха, защото го нарекоха умишлен палеж, а баща ми не можа да докаже, че не е подпалил пожара нарочно, така че загуби къщата. След това медицинските сметки на майка ми бяха толкова високи…
– И така се оказа, че отиваш в хранителния склад.
Той кимва.
– Майка ми винаги носеше шал на лицето си, за да скрие белезите.
Преглъщам, задушавайки сълзите си. Бедният Брадън. Бедният Бен. Бедната госпожа Блек. Тя трябва да е била прекрасна, за да роди такива прекрасни деца.
Спирам на червен светофар.
– Как изобщо прости на баща си?
Той се обръща към мен, а сапфирения му поглед гори.
– Защо мислиш, че съм простил?
Назад към част 13 Напред към част 15
