Глава 23
– Съжалявам, че пропуснах обаждането ти – казвам му. – Бях…
– Какво беше?
Вдишвам дълбоко. Няма нужда да се притеснявам.
– На сеанс. Терапевтичен сеанс.
– Защо не искаше да ми кажеш това?
– Не знам. Предполагам, че е лично.
– Искаш да кажеш, че си се срамувала.
– Не, не съвсем. Знам, че нямам причина да се срамувам.
– Но това е нещо като стигма, нали? Великата Скай Манинг би трябвало да може да оправя всичко сама.
Не мога да се сдържа да не се засмея.
– Понякога е страшно, колко добре ме познаваш.
– Виждам много от себе си в теб.
– Само че, както ми каза онзи ден, всъщност не съм майстор на контрола. Във всеки случай не като теб.
– Не, не си – казва той. – Но това не прави нуждата ти да командваш по-малко валидна.
– Знам.
– Би ли те изненадало, ако знаеш, че съм ходил на терапия?
Веждите ми се вдигат нагоре.
– Е… Да, всъщност. Би било.
– Бил съм. Всъщност, имам постоянна месечна среща с терапевта си, за да проверявам.
– Наистина?
– Да.
– Защо?
– Защото не мога да управлявам компания за милиарди долари, ако не съм психически здрав.
Изпуснах кратък смях.
– Когато го казваш по този начин, има смисъл.
– Когато го кажа така? Какъв друг начин има да се каже?
– Няма друг начин – казвам аз. – Абсолютно никакъв друг начин. Прав си.
– Както обикновено. – Той се усмихва.
Да, не го виждам, но знам, че се усмихва.
– Сеансът ти помогна ли ти да разбереш нещата? – Продължава той.
– Всъщност много ми помогна. Не мога да кажа, че имам всички отговори, но поне вече задавам правилните въпроси.
– Добре. Това е добре, Скай. Гордея се с теб.
– Тази вечер ще летя обратно за Бостън – казвам му.
– Защо?
Защо наистина? Лъжата, която казах на родителите ми, няма да отлети с Брадън.
– Имам нужда от малко разстояние от родителите си. Открих нещо, което ме разтревожи.
– Искаш ли да ми разкажеш за това?
– Не по телефона, но мога да ти кажа, че мисля, че има нещо общо с това защо съм такава, каквато съм.
– Нещо, свързано с царевичното поле?
– Да.
– Ще се прибера у дома след няколко дни. Тогава можем да поговорим. Или когато си готова.
– Добре.
– Довиждане, Скай.
– Довиждане, Брадън.
Едва след като приключвам разговора, осъзнавам нещо дълбоко.
Брадън не ме е тормозил да му кажа. Не и по начина, по който аз го тормозя за детството му, за майка му и най-вече за връзката му с Адисън.
Когато си готова.
Можех да отдам думите му на много неща. Може би е зает в момента, трябва да се върне на среща. Или може би е на късен обяд и храната му е пристигнала. Може би е постъпило друго обаждане, което е трябвало да приеме веднага.
Но в сърцето си знам, че не е нито едно от тези неща.
Това е Брадън, който ми дава време да отработя нещата, да бъда готова да говоря за определени неща.
Лукс, който никога не съм му позволявала.
Но сега ще го направя. Ще се видя с Епъл, но само за да разбера защо Ади ме преследва. Няма да я питам за Ади и Брадън и няма да питам Брадън за майка му или за Ади, независимо колко много искам да знам.
Той заслужава същото уважение, което оказва на мен.
***
Веднага разпознавам Епъл. Разбира се, защото тя е еднояйчна близначка на Ади. В същото време тя и не прилича на нея.
Чертите на лицето им са идентични, но с това приликата свършва. Косата на Епъл вече е черна, очевидно боядисана, тъй като и тя, и Ади са естествени блондинки. Тъмните ѝ коси са навити на френска плитка, която се спуска през лявото ѝ рамо а ла Катнис Евърдийн. Епъл има два пръстена в носа и пръстен на устните, а около лявото ѝ око са татуирани черни звезди. Тя се облича подобно на Бетси, с изключение на цветовете. Нейната селска блуза и бохо пола са съответно тъмносива и черна. Ноктите на ръцете и краката ѝ също са боядисани в черно, но обувките ѝ Birkenstocks са тъмнокафяви.
Тя е анти-Ади и това ме кара да се смея.
Тя се приближава, докато стоя на въртележката и чакам куфара си.
– Скай?
– Това съм аз. – Протягам ръка. – Как си, Епъл?
– Висяща. – Тя хваща ръката ми и я разтърсва силно.
Виждам черната си чанта и я грабвам.
– Хайде – казва Епъл. – Паркирана съм на икономичния паркинг. Искаш ли да взема чантата?
– Няма паркинг? – Не мога да не попитам.
Тя се подиграва.
– Това е Ади, не съм аз. Не вярвам да харча пари само защото мога.
Усмихвам се. Определено анти-Ади. – Мога да се справя с чантата, но благодаря. – Следвам я до паркинга, където правим дълга разходка до нейния – не се шегувам – VW Beetle. Лаймскозелен VW Beetle, при това. Не черен.
Започвам наистина да харесвам Епъл Еймс.
Тя отключва багажника и го отваря, а аз поставям куфара си вътре.
– Мислех да отидем до някой бар и да пийнем по едно бързо питие – казва тя. – Някъде на публично място.
Човече, тя наистина се притеснява за ушите на Ади.
– Добре. Още е рано.
Някак си се озоваваме в малка кръчма на края на Суампскот, предградието, където живее Боби Блек. Не споменавам това. Ейпъл вероятно все пак знае.
Барът е нещо като заведение, но е тихо. Заемаме малка маса в задната част и след като сервитьора приема поръчката ни, Епъл започва да говори.
– Знам, че Ади те е предупреждавала да не се приближаваш до Брадън Блек – казва тя.
– О?
– Шегуваш ли се? Знам нейния почерк. Тя е обсебена от него повече от десет години.
– Вярно ли е, че го е преследвала?
Епъл се смее.
– Преследвала? Това е доста кротка дума за това, което е направила.
– Каква дума би използвала тогава?
– По-скоро засада.
Сърцето ми почти спира.
– Какво имаш предвид?
– След като той я изостави…
– Чакай, чакай, чакай – казвам аз. Любопитството ме убива, но не мога да чуя повече. – Разбирам, че е била разтърсена и всичко останало, но наистина не искам да…
– Разтърсена? – Епъл си играе с един от многото пръстени, които носи на пръстите си. – Ади не е била разтърсена. Освен ако нямаш предвид, че е разтърсена до дъното на душата си от неговия отпор.
– О…Кей. Не така го чух.
Сервитьорът носи напитките ни и Епъл отпива от содата си.
– Не е изненадващо. На света има само трима души, които знаят какво наистина се е случило. Ади, Брадън и аз.
– Откъде знаеш?
– Защото бях там, Скай. Аз бях там.
Назад към част 24 Напред към част 26
