Глава 32
Тъй като Брадън е пристигнал направо от Ню Йорк, багажа му е с него. Той облича чифт панталони за отдих, а аз се покривам със сатенен халат. Държи ръката ми, докато вървим към дивана, където се чукахме само малко повече от час по-рано.
Не казвам нищо. Обещах, че няма да го притискам, и ще се придържам към мнението си, дори да ме убие. Той трябва да направи първата крачка.
Той хваща ръката ми и разтрива кръгове по дланта ми с палеца си. – Това не е лесно за мен.
– Знам. Всичко е наред. Не бързай. Или не казвай нищо. Няма значение. – И няма. О, все още съм любопитна. Любопитна съм като всички. Но не става дума за мен. Става дума за Брадън. За това, което му е удобно.
– Обичах майка си – казва той. – Както и Бен.
– Сигурна съм, че тя е обичала и двама ви.
– Обичаше ни. Ние бяхме всичко, което я крепеше понякога. Не съм сигурен, че щеше да има сили да отиде до склада за храна, ако нямаше нашите две усти, които да нахрани.
– Не може да и е лесно.
Той прави пауза. Вдишва. За миг се страхувам, че може да се сгърчи, но после продължава.
– След пожара тя прекара няколко седмици в болницата. Имаше постоянни болки. На нас с Бен не ни беше позволено да я виждаме, защото трябваше да бъде държана в стерилна среда, докато не се присадят кожните ѝ присадки.
– Много съжалявам.
– Не търся съчувствие, Скай. Никога не търся.
– Разбирам те. Не мога ли все пак да съжалявам, че бедната ти майка е трябвало да премине през всичко това?
– Предполагам. – Въздъхва той. – Както и да е, преди пожара винаги имахме достатъчно храна. В никакъв случай не беше изискана храна, но не ходехме в хранителен склад и не бяхме на държавна помощ.
– Задушено говеждо – казвам тихо.
– Задушено говеждо?
– Онази вечер, когато се появи тук без предупреждение и ти сервирах остатъка от говеждото задушено. Каза, че майка ти го е приготвяла.
– Правеше. Често задушеното месо беше основна храна в нашата къща. Тя го готвеше постоянно и беше много вкусно. Това обаче беше преди пожара. След пожара не можехме да си позволим дори най-твърдото говеждо месо.
– Съжалявам.
– Все още не търся съчувствие. Както и да е, както ти казах преди, застраховката нямаше да плати, въпреки че пожара беше инцидент. Майка ми в крайна сметка се прибра у дома и мисля, че щеше да е добре, ако…
– Ако какво?
Брадън зарови глава в ръцете си.
Изчаквам. И аз чакам.
Той има нужда от време и аз се стремя да му го дам.
Накрая той вдига очи и среща погледа ми.
– Бен и аз не успяхме да я посетим в болницата. Така че, когато тя най-накрая се прибра у дома…
Преглъщам. Инстинктивно вече знам какво предстои.
– Разплаках се, когато я видях. Дори изкрещях. Белезите бяха толкова… Толкова… Думата, която ми идва на ум, е грозна. Страшна. Виждах я през очите на шестгодишно дете. Очаквах да видя красивата си майка, но…
– Баща ти не те ли подготви?
– Опита се. Но виждала ли си някога жертва на изгаряне, Скай?
Кимвам.
– Да. Не лично, но веднъж отидох на фотоизложба, на която всички обекти на художника бяха жертви на изгаряне. Беше прекрасна работа. Тяхната човечност прозираше.
– Тогава си била възрастна.
– Да.
– И не си познавала лично нито една от жертвите. – Той прокарва пръсти през все още мократа си от душа коса. – Не можеш да подготвиш един млад мозък за това. Това беше майка ми.
Лицето на Брадън се изкривява, докато стиска очи. В известен смисъл той отново е онова малко момче, измъчвано от представата за майка си.
Давам му няколко минути. После:
– Как реагира Бен?
Той отваря очи и изглежда по-спокоен.
– Не крещеше. Това е изцяло моя заслуга.
– Но той беше по-млад.
– По-млад, да. Но той не реагира така, както аз реагирах. Не мога да го обясня.
– Говори ли с него за това?
– Шегуваш ли се? Не говоря с никого за това. С изключение на терапевта ми от време на време. А сега и с теб.
За мен е чест, че той споделя тази част от себе си с мен. Поставям ръката си върху неговата.
– Брадън, ти не си отговорен за това, през което е преминала майка ти.
– Знам това. Но след това тя никога не е била същия човек и ако не бях изкрещял, когато я видях…
– Престани – казвам аз. – Просто спри. Преди всичко ти си бил дете. Второ, тя вече е била травмирана от пожара, изгарянията и болката. Престоят ѝ в болницата. Малката роля, която си изиграл, е имала малко значение.
– Знам. Преминал съм през достатъчно терапия, за да знам това.
– Добре.
– Проблемът е, че никога няма да забравя. Никога няма да забравя как се чувствах, когато я видях.
– Как се почувства?
– Накара ме да се почувствам… Боже, дори не мога да го кажа.
– Можеш. – Стискам ръката му.
– Бях отблъснат, Скай. Видът на майка ми ме отблъсна.
Назад към част 33 Напред към част 35
