Глава 45
– Съжалявам – казвам на Юджини. – Не мога да ти позволя да маркираш хаштаговете, които съм създала. Не съм сигурна, че хаштаговете изобщо могат да бъдат запазени като търговски марки.
– Могат – казва Юджини. – Разбира се, първо проверихме в правния отдел. Хаштаговете могат да бъдат защитени с търговска марка, ако служат като идентификатор за стоките или услугите на компанията.
Глупости. Наистина трябваше първо да поговоря с Брадън за това, но с всичко, което се случваше с Теса, нямах време.
– Тогава това може да ви позволи да регистрирате търговската марка #сюзиеблясък, но не и #простоскай.
– Разбира се, че можем. Ти работиш за нас.
Поклащам глава.
– Не работя единствено за вас. Трябва да мога да използвам собствения си хаштаг и за други неща.
– Готови сме да закупим правата върху хаштаговете от теб – казва тя – за десет хиляди долара всеки.
Двадесет хиляди? Може би мога да бъда купена. Мисля, че е уцелила цената ми. Но…
– Съжалявам. Може и да съм склонна да пусна #сюзиеблясък, тъй като няма да го използвам за нищо друго, но не и #простоскай.
Простоскай е златна мина – казва Юджини. – Вече изготвихме документите относно двата хаштага.
Стомахът ми се свива и гаденето започва да си проправя път нагоре по гърлото ми. Юджини не ме плаши. Не това се случва тук. Но точно сега Сюзан е единствения ми източник на доходи, освен пекарната ми вкъщи, която ми плаща в стодоларови банкноти и багети.
Брадън, какво би направил ти?
Може би още не е късно. Проверявам часовника си.
– Време е за обяд. Имаш ли нещо против да помисля за един час?
Тя кимва.
– Разбира се. Вече поръчах обяд, но ако ти трябва време, разбирам. – Тя си лепва усмивка, която изглежда фалшива.
Тя е ядосана.
Наистина си е мислела, че просто ще подпиша на пунктираната линия.
И тогава знам какво да правя. Не това, което Брадън би ми казал да направя, а това, което знам, че е правилно за мен.
– Промених решението си. Не ми трябва час. Ще се подпиша под #сюзиеблясък, но не и под #простоскай.
– Ами ако увеличим офертата си?
Поклащам глава.
– Юджини, оценявам всичко, което ти и всички останали в „Сюзан“ направихте за моята процъфтяваща кариера. Всички вие означавате света за мен. Но не мога да пусна #простоскай. Ако кариерата ми продължи, ще имам нужда от него.
Всъщност ще потърся начин сама да го регистрирам като търговска марка веднага щом изляза от тази среща.
– Ще трябва да изготвим нови документи. – Намръщва се Юджини.
– Осъзнавам, че това ще ви създаде допълнителна работа – казвам – но както знаете, не съм се съгласила с това по телефона.
– Да, разбирам това. – Линията на челюстта ѝ се сковава. – Много добре. Нашият обяд ще бъде скоро тук. След като приключим с храненето, ще отидем в художествения отдел и ще разгледаме новия цвят на ноктите ти.
Салатата ми с пържола и авокадо има вкус на мръсотия. Апетитът ми е отлетял от кокошарника, но аз се усмихвам, ям и водя светски разговори с Юджини и нейния екип. Когато приключваме, вече не съм толкова изнервена.
Малко.
– Добре – казва Юджини. – Готови са за нас в художествения отдел, така че да отидем да видим новия цвят на ноктите.
Усмихвам се.
– Вълнувам се да го видя.
Този път усмивката ѝ изглежда по-истинска. Може би е имала нужда да напълни корема си. Вероятно е помогнало и мръсното мартини, което асистентката ѝ е смесила за нея.
Художественият отдел е в другия край на етажа. Юджини отваря вратата и влиза. Аз я следвам, заедно с Луиза и Брайън.
Една жена се приближава към нас.
– Юджини – казва тя. След това ми казва: – Ти трябва да си Скай. Бих те разпознала навсякъде.
– Да, здравей.
– Аз съм Адриен Фике, художествения директор. Развълнувани сме да работим с вас по новия нюанс. Хайде. Нека да разгледаме. – Тя ме хваща за ръката и ме повежда към една конферентна зала. На масата са поставени няколко шишенца с лак за нокти. Поставени са проектор и екран. – Имаме три прототипа и на всички ни харесва най-много номер едно, но трябва да получим вашето мнение.
Удивително е, че тя говори повече на мен, отколкото на Юджини. Юджини обаче изглежда няма нищо против. Тя определено е в по-добро настроение. Адриен започва да разглежда своя PowerPoint, показвайки ни как са измислили нюансите.
– Взехме вашите цветни мостри и избрахме три нюанса, с които да работим. Основната ни цел беше да създадем розово, което да може да се носи с всичко, така че не можеше да бъде прекалено неоново. Това обаче е добре, защото вече имаме неонов цвят с Make Things Happen, който използвахте в публикацията си „Силата на розовото“. Имахме нужда от универсално розово, което да може да се носи както през деня, така и вечер, и смятаме, че създадохме три отлични прототипа. Както вече ви казах, екипа ни единодушно гласува за номер едно, но бихме искали да се включите с мнението си.
Моето мнение. Аз мога да направя това. Цветът е нещо, което разбирам добре. Но аз поглеждам към Юджини. Тя е част от компанията, а аз съм просто изпълнител. Тя трябва да говори първа.
– Скай?
Изненадана съм, когато тя се обръща към мен.
– Хм – казвам аз. – Номер две ми говори за хилядолетно розово. Това е лек руждив цвят с лек намек за оранжево. Нещо като кучешко розово. Доста е красив, но като се замисля за силата на розовото, не ми се отдава. Освен това, въпреки че „Сюзи момиче“ е насочен към по-младите жени, ние не искаме да таргетираме само милениумите.
– Мислите ми са точно такива – казва Адриен. – Какво мислиш за едно и три?
– Три е това, което бих нарекла фуксия или магента. Тя е доста близка до неоновата на Make Things Happen, която носех в оригиналната публикация. Красива е, но трудно бих я съчетала с някои други цветове.
– Да, да – съгласява се тя отново.
– Какво мислиш, Юджини? – Питам.
– Цветът е бебето на художествения отдел – казва тя. – И твое, разбира се. Имаш отлично фотографско око, Скай.
Добре, може би тя все пак не ми е сърдита. Не може да съм първия независим изпълнител, който отказва да подпише вече подготвени документи.
– Номер едно… – Оставих цвета да потъне в съзнанието ми. – Той е… Той е великолепен, като нищо, което съм виждала досега. Това е малка диня, с…
– Розово дърво. Само с кафяв оттенък.
– Перфектно е. Определено е розов, но тази добавка на кафяво му придава неутралността, която търсиш. Този цвят излъчва щастие, но същевременно ще подхожда на всеки цветен гардероб. Как го направихте?
– Това е моята работа. – Усмихва се Адриен.
– Липсва ми тази част от това да си художник – казвам аз. – Като фотограф трябва да работя с цветовете на обекта си. Да, мога да редактирам и да манипулирам осветлението, но да създам нов цвят…
– Нищо не ти пречи да се занимаваш с изкуство – казва тя.
– Ами… Аз съм. Фотографията е първата ми любов, но смесването на цветове винаги ме е очаровало. Много ви благодаря, че ми позволихте да бъда част от този процес.
– Вие измислихте слогана.
– Просто имах лош ден и си сложих лак за нокти.
– И това ви накара да се почувствате по-добре? – Пита Адриен.
Дали? Предполагам, че да. Все пак всичко доведе до този момент. Раздялата с Брадън и Теса вече изглежда далеч в миналото.
– Да – отговарям аз. – Това ме накара да се почувствам по-добре. Много по-добре.
– И това е силата на розовото – подхваща Юджини. – Мисля, че всички сме съгласни, че номер едно е начина, по който трябва да се действа. Кога ще бъде по рафтовете?
– Това, разбира се, зависи от производството, покупките и дистрибуцията – казва Адриен – но се надяваме да е до месец, след като цвета вече е избран. Ти и Скай трябва да започнете да разработвате кампанията в социалните медии.
Юджини затваря папката с документи пред себе си.
– Работим по въпроса. Благодаря, Адриен. Това е великолепен цвят. Съгласна съм със Скай. Не съм сигурна, че съм виждала нещо подобно.
– Доста се гордеем с него. Благодаря и на двете за мнението.
Излизам от художествения отдел насаме с Юджини. Това беше забавно.
Разбира се, сега трябва да се върнем към търговската марка на хаштага #сюзиеблясък.
– Ще ти кажа какво – казва Юджини. – Вероятно до тази вечер ще мога да изготвя документите за новия хаштаг. Ще ги донеса на срещата ни за вечеря. Сигурна съм, че ще искаш Брадън да ги прегледа.
Пускам устата си отворена. Дори не съм казала на Брадън за нищо от това.
– Няма нужда. Мога да се отбия и да ги подпиша на сутринта.
– Ако за теб е все тая, бих искала да сложа това в леглото по някое време днес. Ще го донеса на вечеря.
– Разбира се, както ти е по-лесно.
Странно. Ако не друго, Брадън ще бъде по-строг от мен. Но както и да е. Обичам розовото, което Адриен и екипа създадоха, и се вълнувам от кампанията „Силата на розовото“.
Нещата са добри.
***
Обратно в манхатънския пентхаус на Брадън, чакам търпеливо. Вероятно е в офиса си в Ню Йорк и не го очаквам преди шест часа най-рано. Резервацията за вечеря е за осем. Тук няма персонал, затова си помагам с бутилка газирана вода от хладилника му и мисля какво да облека за вечерята.
Дръпвам се, когато вратите на асансьора се отварят.
Часът е едва три следобед, но влиза Брадън.
И той не изглежда щастлив.
– Скай – казва той просто.
– Брадън.
– Страхувам се, че няма да мога да се присъединя към теб и Юджини на вечеря тази вечер.
– А? Защо не?
Той вдишва.
– Нещо се е случило.
– Какво?
– Нищо, с което трябва да се занимаваш.
– Брадън, всичко, което се отнася до теб, се отнася до мен. – Поемам си дъх. – Адисън все още ли те преследва?
Веждите му почти се отлепят от челото, но той не отговаря.
– Хайде. Трябва да е така. Или това, или преследва мен. Или и двамата. Как иначе би знаела всички неща, които знае? Как иначе щеше да се озове в денонощния магазин срещу жилището на Теса онази вечер?
– Аз съм се справил с това – казва той.
– Така е. – Поклащам глава. – Защо не ми каза?
– Това не е толкова просто, колкото си мислиш.
– Разбира се, че е толкова просто, колкото си мисля. Накарай я да спре, законно, ако трябва. Не ми харесва да ме шпионират.
– Мислиш ли си за минута, че нямам повече опашки за нея, отколкото тя за мен?
Устата ми се отвори.
– Казвал съм ти и преди, че съм я наблюдавал. Защо това те изненадва?
– Тогава какво става с играта на котка и мишка? Защо и позволяваш да прави това?
Той си поема дълбоко дъх.
– Има неща, които не знаеш.
– Само защото не искаш да ми кажеш.
Прекалено далеч ли отидох? В момента не ме интересува. Току-що преминах през стресираща среща с деловия нюх на Брадън Блек. Обичам го, но нямам нужда от него.
И заслужавам отговор, по дяволите.
– Обмисляла ли си, че може да не съм в състояние да ти кажа?
Разширявам очите си.
– Какво?
Той се отдалечава за момент от мен и се взира през прозореца в дневната. Манхатън е сив, както обикновено. Защо хората живеят тук? Бостън е много по-красив.
Той не може да ми каже?
Как е възможно това изобщо да е възможно?
Освен ако…
– Брейдън, тя има ли нещо върху теб?
Той се обръща към мен, но не среща погледа ми. Много не като Брадън.
По дяволите. Не искам да съм права. Наистина не искам да съм права.
Ако съм права, това означава…
Исус. Защо не послушах Ейпъл? Ако го бях направила, щях да знам точно сега. Щях да знам тази голяма тайна, която Брадън пази.
– Защо я защитаваш? – Питам. – Какво се предполага, че трябва да мисля? Няма да ми кажеш. Мога само да заключа, че тя има нещо върху теб.
– Няма. Поне не по начина, по който си мислиш.
– Откъде можеш да знаеш какво си мисля?
– Аз те познавам, Скай. Мислиш, че това, което Бетси ти е казала, е вярно. Мислиш, че съм направил нещо на Адисън, което не е трябвало да правя. Грешиш.
– Докажи ми го. Докажи ми, че греша.
– Не трябва да ти доказвам нищо. Ако никога няма да ми се довериш, как можеш все още да си в тази връзка?
Отварям уста, но откривам, че нямам думи.
Защото той е прав.
Ако не му се доверявам, нямам работа да съм във връзка с него.
Дадох обещание на себе си. На него. Че ще му дам време да ми каже. И сега се отказвам?
– Съжалявам – казвам накрая. – Обещах, че няма да настоявам. Вярвам ти, Брадън. Знам, че си добър човек. Не бих могла да бъда с теб, ако не вярвах в това.
Той се приближава до мен и ме придърпва към гърдите си.
– Знам, че ми вярваш, Скай. Доказала си го многократно. Трябва да ми се довериш и в това.
– Вярвам. – Кимвам в рамото му.
Той ме отблъсква леко и среща погледа ми. – Ще ти кажа това, което искаш да знаеш, но се нуждая от обещанието ти, че няма да отиде по-далеч от теб.
– Казвам на Теса всичко.
– Но не и това. Мога да те накарам да подпишеш декларация за неразкриване на информация, както направи за клуба.
– Това не е необходимо. Няма да кажа на Теса за клуба и няма да ѝ кажа нищо, което не искаш да ѝ кажа.
– Добре. И не става дума само за Теса. Не можеш да кажеш на никого това, което ще ти кажа. Особено не на Ади или на онази нейна приятелка.
– На кого?
– На този, който притежава магазина за кучешки принадлежности.
– Бетси? Тя и Ади не са истински приятелки.
– Може би не, но тя знае някои от тези неща. Не можеш да и кажеш нищо повече. Разбираш ли?
Поглеждам в тези красиви сини очи. В тях се долавя мъничко тъга. Само малко, но го виждам. Съжалява, че трябва да го направи, но е готов да го направи. За мен.
– Разбира се, Брадън. Можеш да ми се довериш. С всичко.
Назад към част 46 Напред към част 48
