Глава 55
– Сега знаеш за мен повече от всеки друг – казва ми Брадън. – Който и да е.
Раменете ми натежават – в добрия смисъл на думата – от осъзнаването за това твърдение. – Можеш да ми се довериш, Брадън. Всички твои тайни са на сигурно място при мен.
Той прокарва пръсти през косата си. – Наистина ти се доверявам. Повече, отколкото знаеш.
– Повече, отколкото знам? – Повдигам вежди. – Как може…
Той изпива бърбъна в гърлото си и се стъписва. После ме поглежда. Строго.
– Това не може да продължава.
Сърцето ми се свива. Каквото и да иска да каже, то не може да е добро.
– Какво? – Питам тихо, а гласа ми се чупи.
– Риърдън откри слабостта ми. Отидох при него, заплаших го и вместо да тръгне след мен, той тръгна след теб, Скай. Ахилесовата ми пета.
Изправям се, за да отида към него, но той ме спира с жест.
Отпускам дупето си обратно на стола.
– Всеки си има ахилесова пета, Брадън.
– Аз нямам. – Той си налива още един пръст бърбън. – Не мога.
Не. Това не се случва. Не и след всичко, през което преминахме, за да бъдем заедно. Не и след като той ми повери най-съкровените си тайни.
Не, по дяволите! Не!
– Не виждаш ли? – Той удря чашата си на масата. – Не мога да те пазя.
– Но ти ме опази.
– Заради обстоятелствата. Какво щеше да стане, ако портиера не ми беше изпратил SMS?
– Но той го направи.
– По дяволите, Скай! – Той се изправя и хвърля стъклото към стената.
Прикривам се от трясъка, от малките прозрачни парчета, които падат върху килима. Сърцето ми е едновременно неподвижно, но бие гръмотевично. Чувствам… Чувствам…
Събирам волята си, за да кажа това, което трябва да бъде казано.
– Ти ми каза в царевичното поле, че между нас има само един господар на контрола – казвам, устните ми треперят. – Ти. Ти, Брадън. Ти си господаря на контрола и ти ме защити.
– Ами ако следващия път не мога?
– Кой казва, че ще има следващ път?
– Сгреших – казва той. – Не мислех, че нещо може да те докосне. Да ни докосне. Не осъзнавах…
– Какво не осъзна?
– Дори сега ме изненадва колко много те обичам. Колко много се нуждая от теб в живота си. Да бъда без теб ще бъде мъчение.
Изправям се отново, искам – не, имам нужда – да бъда близо до него. Несигурно протягам ръка напред.
– Не е нужно да бъдеш без мен.
– Не го ли разбираш? – Той разтрива яростно слепоочието си, сякаш облекчава пулсираща болка. – Трябва да те пусна. Не мога да рискувам…
Намалявам разстоянието между нас и се вглъбявам в него, като решавам да не проливам сълзите, които ме заплашват. Той смята, че съм най-силната жена, която познава. Сега е момента да му докажа, че е прав.
– Няма да те оставя да си отидеш – казвам срещу гърдите му. – Няма да те оставя. Отказвам.
– О, Скай… – Той целува върха на главата ми.
Отдръпвам се и срещам погледа му. – Не сме работили толкова усилено, за да бъдем заедно, само за да ни бъде отнето. От Бо Риърдън? От Питър и Гарет? Няма как, Брадън. Аз не приемам това. Нито за една шибана минута.
– Нямаш избор. – Поклаща глава той. – Никой от нас няма.
– Глупости. – Удрям с юмрук по гърдите му. – Ако наистина би било мъчение да живееш без мен, защо се подлагаш на това?
– За твоята безопасност.
– Мога да се грижа за себе си.
– Ами ако не бях дошъл тази вечер?
– Дойде.
– По дяволите! Бори се честно, Скай.
– Защо да го правя? Ти не се.
Той насочва погледа си към мен.
– Винаги се боря честно.
– Не и с мен. Винаги е по твоя начин или по магистралата. Е, не и тази вечер, Брадън. В момента не сме в спалнята и този път аз ще си проправя път.
Сърцето ми бие като колибри. Бързо и чуруликащо. Готова съм да тръгна на битка за мъжа, когото обичам, дори ако той е този, с когото се боря.
– Не мога да те загубя – казва той, гласа му е примирен. – Не така, както загубих нея.
Очите му са хлътнали, сякаш е решен на съдбата си.
Свивам ръцете си в юмруци, готова да спечеля тази война.
– Аз не съм майка ти, Брадън.
Той въздъхва.
– Знам.
– Тя е направила своя избор. Избрала е теб. Аз правя същия избор. Искаш да обречеш и двама ни на мъчения един без друг? Няма да ти позволя.
– Не съм я опазил – казва той в косата ми. – Аз я загубих.
Отдръпвам се и стискам силните му рамене.
– Ти си бил на шест години, за Бога! Нима ще държиш едно дете да спазва някакъв непреодолим стандарт?
– А ти не го ли правиш?
Справедлив въпрос и такъв, какъвто не очаквах.
– Не – казвам аз. – Абсолютно не. Раздялата на родителите ми не беше по моя вина.
За първи път вярвам на думите с цялото си сърце. Пътуването ми далеч не е приключило, но продължавам напред. И с всяка стъпка разбирам себе си малко по-добре.
– И смъртта на майка ти не беше по твоя вина, Брадън. Не е. Никога не е била.
След това той ме докосва по бузата, прокарвайки палеца си по горната ми устна.
– Няма да се откажа от теб – казвам аз. – Ти ще ме защитиш. И аз ще те защитя. Така е, когато обичаш някого. И двамата имаме еднакво задължение един към друг. – Покривам ръката му със своята.
Изглежда, че между нас е минала цяла вечност, а погледите ни са се вкопчили. Брейдън не плаче, но очите му са оцветени с нещо, което подозирам, че са неизплакани сълзи.
Сдържам собствените си сълзи – за него, но и за мен.
Накрая той се усмихва. Слаба е, но е усмивка.
– Никога няма да те контролирам истински, нали?
Придвижвам се напред и допирам устни до наболата му буза.
– Брадън, вярвал ли си някога, че ще го направиш?
Назад към част 56 Напред към част 58
