Глава 9
Отново не отговарям.
Не отговарям, защото думите и ме карат да се замисля.
Казах и, че е предизвикателство, и тя наистина е. Но в този момент тя ме предизвиква повече от всякога.
Познавам себе си. Преминал съм през ада и обратно и знам кой съм, докъде съм готов да стигна за това, което искам, и какви са границите ми.
Тогава защо въпроса и ме обърква?
– Мисля, че имам отговора – казва тя.
Все пак не казвам нищо.
– Погледнал си се в огледалото, нали? – Продължава тя. – Точно както и аз. И не си съвсем сигурен какво виждаш.
– Напротив, Скай, знам точно какво виждам.
– Наистина ли? Или само мислиш, че знаеш? Какво криеш, Брадън?
Отново думите и ме карат да се замисля, но вместо да отговоря, пъхам ръце в джобовете на панталоните си.
– Мога да ти задам същия въпрос.
– Можеш, но аз нямам отговор. Дойдох тук, за да намеря такъв.
– И не можеш да повярваш, че може би съм дошъл тук по същата причина?
– Ти нямаш минало тук. То принадлежи на мен. Искаш да намериш себе си? Започни от Южен Бостън. Започни с Ади.
Ади. Защо винаги се връщаме към Ади? Предпочитам да забравя, че Ади изобщо съществува.
– По дяволите, Скай…
– Забрави. Ади дойде много по-късно. Започни с баща си, Брадън. Започни с майка си.
Челюстта ми отново се напряга.
– Проклета да си – казвам през зъби.
– И ти си проклет – отвръща тя. – Проклет да си.
После устните ми отново се допират до нейните, без и следа от нежност. Това е грубо. Дори болезнено.
И е великолепно.
Стоим в предния двор на родителите и, устните ни са слети, а аз съм готов. Толкова готов. Готов да и поискам да се съблече за мен и да правим любов точно тук, пред къщата, в която е израснала. Където вероятно е играла в тези царевични ниви.
Тя прекъсва целувката и ме отблъсква.
– Спри.
– Не.
– Да, ще спреш. Забрави ли, че родителите ми са вътре? Че лесно могат да ни видят през прозореца? Баща ми вероятно в момента зарежда пушката си.
Стив има пушка?
Не знам защо ме изненадва това. Вероятно има няколко.
По дяволите. Не трябваше да идвам тук.
Вдишвам дълбоко.
– Това беше грешка.
– Можеш да си сигурен. Премина границата, Брадън.
Не е грешка, но хората в стъклени къщи… Подигравам се.
– Пресякох границата? Забрави ли колко граници си пресякла? Крадш писма от дома ми? Нахлуваш в офиса ми и изискваш информация?
– Не говорим за мен. Говорим за теб. Но тъй като ти ме въвлече в това, доколкото знам, аз никога не съм се появявала в дома на баща ти без предупреждение. Това е сериозна граница.
Не отговарям. Не мога да оспоря аргумента и.
– Какво всъщност правиш тук? – Пита тя за пореден път.
Поклащам глава.
– Честно казано, не знам, Скай. Знам само, че бях в самолета, готов да летя за Ню Йорк, и казах на пилота да промени маршрута.
Не е лъжа. Въпреки че първоначално бях планирал да дойда, нещо се случи в Ню Йорк. Реших, че е чудесен повод да отида в клуба, да се опитам да си спомня кой, по дяволите, съм…
Но после, по средата на полета, отново промених решението си.
– Не знаеше, че идвам тук?
– Не. Кълна се, че не знаех.
– Тогава защо? Сериозно. И не ми казвай, че си се притеснявал за мен или че си се опитвал да ме разбереш.
– Всъщност това е истината.
– Не, това е истината, която си казал на себе си, за да можеш да живееш с решението си. Искам истинската истина.
– Казвам ти истината. Или поне част от истината.
– А останалата част?
– Не знам. Знам само, че… – Прокарвам пръстите си през косата си още веднъж. – Никога не съм се чувствал така. Това е… Нервиращо.
– Как така?
Набръчквам челото си. Стискам устни. После отмествам погледа си от нея.
– Кога говори с брат ми?
– Интересен обрат – казва тя. – Няма никаква връзка с въпроса ми. Но ще ти играя по свирката. Обади ми се преди час, докато бях в таксито на път за тук.
– Разбирам.
– Каза, че си нещастен без мен.
По дяволите, Бен! Братята трябва да се подкрепят. Нещастен?
Мразя, че е истина.
– Ето защо връзките не са за мен. Имам проблем с всякакъв вид нещастие.
Тя се смее.
– Мислиш, че това те прави уникален? Никой не обича да е нещастен.
– Аз го харесвам по-малко от повечето хора.
– Наистина? Защото ти, великия Брадън Блек, знаеш как нещастието засяга всички останали на планетата?
– По дяволите! – Отново съм напрегнат, толкова напрегнат, че тялото ми трепери леко от скованост.
– Това не води до нищо – казва тя. – Връщам се вътре.
Пресмивам и се.
– Майка ти ме покани да остана на вечеря.
Поглеждам я в очите. Почти ме изстрелва с поглед.
– Това е свободна страна. Остани.
– Искаш ли да остана?
Тя изпуска въздишка и се смее.
– Откога те интересува какво искам? Както искаш. – Тя се запътва към вратата.
Аз оставам.
Оставам, защото искам да опитам храната в къщата на родителите и.
Оставам, защото съм тук и защото мога.
Следвам я. Тя отвори вратата с мрежа, а след това и главната врата.
Стив и Маги вече не са в хола. Скай преминава през антрето и влиза в малката кухня.
– Приятелят ти ще остане ли за вечеря? – Пита Маги.
– Приятелят ми? Мамо, това не е някакъв тип, който съм довел от училище. Това е милиардер.
– Знам това, скъпа. Всички знаят кой е Брадън Блек. Това, което не знаехме, е, че ти и той сте…
– Заедно? Не сме.
– Но сте били.
– Само няколко седмици.
Прочиствам гърлото си. Скай осъзнава ли, че съм точно зад нея и чувам разговора? – Поканата за вечеря все още важи ли, г-жо Манинг?
– Разбира се. И моля те, наричай ме Маги.
Кимам. Тя ми го каза, но сега, когато Скай е тук, чувствам, че трябва да бъда малко по-формален.
– Защо не се присъединиш към Стив в мазето? С удоволствие ще ви налее питие.
– С удоволствие. Има ли Дива пуйка?
Мама се смее.
– Това е любимото му.
Кимам и се запътвам към стълбите към мазето.
– Да ви донеса нещо?
– Разбира се – казва Скай. – И аз ще пия Дива пуйка. Донеси на мама водка и сода.
Кимам отново и слизам по стълбите.
– Виждам, че имате много за какво да си говорите – чувам да казва Маги на Скай, докато слизам.
Назад към част 9 Напред към част 11
