Глава 12
– Той работи за теб – казва тя. – Просто предположих…
– Отказа се от алкохола. Умен е. Работи усърдно. Той е баща ми. Без него нямаше да съм тук. Затова му позволявам да се възползва от мен, а той е добър в работата си. Това не означава, че съм му простил.
– А Бен?
Смея се.
– Твой ред е.
– Брадън…
– Не. Твой ред е. – Няма да и позволя да се измъкне, без да спази правилата. Тя се отваря, а след това и аз. Quid pro quo.
Тя завива на главния път и малкото градче се появява пред погледа ни.
– Добре дошъл в Либерти. Не мигай, че ще го пропуснеш.
Хубав обрат, но си го запазвам за себе си.
– Очарователно е – казвам аз.
– Има малко чар – съгласява се тя – но чара изчезва, когато търсиш хубаво кафе, а единственото, което можеш да намериш, е черната вода на г-жа Темпер в „Сънрайз“.
Смея се.
И ми хрумва колко много съм се смял, откакто пристигнах в този затънтен град и срещнах родителите и. Част от мен харесва това място. Чувствам нещо тук.
Тя кара към малкото хотелче.
– Само четири стаи. Късметлия си, че си намерил една.
– Обикновено са пълни ли?
– Бях саркастична, Брадън. Никой не идва тук. – Тя паркира на свободно място на улицата. – Ето те.
– Искаш ли да се качиш?
– Не мислиш ли, че баща ми ще забележи, ако не се прибера веднага?
– Не ти предлагам секс, Скай. Просто питам… – Въздишам. – По дяволите, нямам никаква представа какво искам.
– Не те ли чакат в Ню Йорк? – Пита тя.
– Да. Но ще чакат. Няма да имат избор.
– Предполагам, че не.
Хващам дръжката на вратата на колата, но не я отварям.
– Скай…
– Да?
– Не мога да спра да мисля за теб.
– И аз не мога да спра да мисля за теб.
– На вечерята, докато те гледах… Боже, толкова много те искам.
Измъчвам се. Не съм нервен или объркан, а наистина измъчвам се. Това не е типично за мен. Отдавна изключих тези емоции, за да запазя здравия си разум.
– Брадън, какво има?
– Нищо. Нищо всичко е наред.
Това е лъжа и двамата го знаем.
– Благодаря ти – казва тя.
– За какво?
– Затова, че ми разказа за майка си. Това означава много за мен.
– О, Скай… В голямата картина на нещата, не съм ти казал нищо.
Не я хващам и не се опитвам да я целуна.
Намираме се в странно състояние. Разказах и неща, за които не си позволявам да мисля често. Почти никога. За краткото време, откакто познавам Скай, се наложи да се сблъскам с неща, които дълго време бях оставил на заден план.
– Кога летиш за Ню Йорк? – Пита тя.
– Утре, по някое време.
Тя прочиства гърлото си.
– Искаш ли да…
Вдигам ръка, за да я спра. Знам точно накъде отива, и това няма да се случи. Няма да отидем в „Черната роза“. Не, докато тя не разбере защо иска да я душа.
Боже, само мисълта за това…
– Да те взема с мен? – Довършвам вместо нея.
Тя ахна.
– Не! Откъде ти хрумна това?
– Ти ме молеше да те заведа в Ню Йорк миналата седмица.
– Да, и всички знаем как се получи.
– Да, знаем. – Винаги ми е в ума. Всичко. Разстроеният израз на красивото и лице, молбата в очите и, в гласа и.
– Защо всичко е черно-бяло за теб, Брадън?
– Защо го казваш?
– Помолих те за нещо, което не искаше да ми дадеш. Вместо да се опиташ да намерим решение, да стигнем до компромис, ти сложи край на връзката ни.
– Нямаше да я прекратя, ако беше отговорила на въпроса ми.
Тя се замисли за момент.
– Може би имам нужда от твоята помощ, за да намеря отговора.
– Наистина ли? – Питам аз.
– Аз… Не знам. Може би.
Поклащам глава.
– Не ти трябва. Ако имаше нужда от мен, нямаше да дойдеш тук. В родния си град. Щеше да дойдеш при мен.
Тя не се нуждае от мен, за да намери отговорите. Трябва да потърси в себе си.
Но иронията е, че за моите отговори аз се нуждая от нея.
И мразя, че имам нужда от нея. Това ме разстройва. Обърква ме.
– Спри да се бориш със себе си, Брадън – казва тя.
Тя ме разбира толкова добре. Това е нервиращо, но в същото време и успокояващо.
– Не знам как.
Тя повдига вежди. Явно отговора ми я изненадва.
Изненадва и мен.
Цял живот съм се борил с миналото си. Оставих го в малка част от мозъка си, скрито на сигурно място, за да мога да правя това, което трябва. По всички стандарти съм натрупал състояние, но все още не съм се справил напълно с миналото си.
– Ще дойдеш ли с мен? – Питам отново.
– Баща ми…
– Баща ти знае, че си възрастна.
– Да, но…
– Моля те, Скай. Ела с мен. Да правим любов.
– Току-що каза, че не ме каниш да правим секс.
– Не искам секс. Моля те да правим любов.
– И това означава…?
Вдишвам дълбоко.
Имам нужда от нея. Имам толкова голяма нужда от нея. И искам да бъда с нея. Само двамата. Искам да преживея с нея нещо, което никога не съм искал да преживея с никого. Никога.
– Имам предвид само ти и аз. Без играчки. Без игри. Без обвързване и без заповеди. Само самия акт. Искам да преживея нещо специално с теб.
– Какво е толкова специално във ваниловия секс?
Спирам за миг и поглеждам през предното стъкло към улицата. Градът Либерти е почти неудобен в своята простота, но под повърхността има по-дълбок ритъм, връзка, която се корени във всяка шепната история на неговите жители. Усещам как се разкрива, меко пробуждане към нещо познато и напълно ново. Не е съвършено, но е незабравимо в своята искреност и знам, че този град ще остави отпечатък върху мен, който ще остане дълго след като напусна границите му.
Много прилича на самата Скай.
И много подобно на правенето на любов – просто правенето на любов – трябва да бъде.
Какво е толкова специално в ваниловия секс? Ме попита тя.
Аз се обръщам и ѝ отговарям.
– Никога не съм го правил преди.
Назад към част 12 Напред към част 14
