Глава 17
Разумът ми виси на косъм. Скай се вглежда в себе си, опознава себе си, а аз…
Мамка му.
Искам само да я взема. Да я чукам. Да я удрям. Членът ми е като гранит в дънките ми, а сърцето ми почти изскача от гърдите ми.
– Ами ако ти кажа, че искам да те изчукам точно сега, Скай? Тук, на този стълб, който те плашеше преди толкова време. Искам да ти завържа очите, да те вържа за него и да те взема отзад, силно и бързо, докато те карам да мълчиш през цялото време.
– Бих казала да го направиш.
Стъпвам.
– Нямаш представа колко много го искам.
– Никой не те спира, доколкото виждам.
– Само ти.
Тя разширява очи.
– Не ти ли казах да го направиш?
– Каза, и аз съм изкушен. – Хващам ръката ѝ и я поставям върху твърдата издутина под кръста ми. – Чувстваш ли какво ми причиняваш? Какво винаги ми причиняваш?
Тя кимва, треперейки.
– Но ако се върнем там – обратно на мястото, което и двамата желаем – ти пак ще искаш неща, които аз не мога да ти дам. Докато не ми кажеш защо искаш тези неща, не мога да отида там.
– Мога да живея без това. – Тя преглъща.
– Можеш ли?
– За Бога, Брадън, живях без всичко това през първите двадесет и четири години от живота си. Имах сексуални връзки преди. Удовлетворяващи сексуални връзки.
Аз я прегръщам и я притискам към стълба. – Толкова удовлетворяващи, колкото нашите?
Тя се сгушва в мен, тялото и е като желе.
– Е… Не. Но това е, защото те обичам. Никого от тях не съм обичала.
– Това ли е единствената причина?
Тя не отговаря веднага. Вместо това се навежда напред, стиска и гали ерекцията ми.
Аз се стягам и отдръпвам ръката и.
– Спри, Скай.
– И двамата го искаме.
– Това няма значение.
– Защо? Мога да живея без да се задушавам, нали? – Тя потиска хлипане. – Не знам защо ме докосна толкова много. Може би, ако знаех защо ти не искаш…
Слагам пръстите си върху устните и.
– Да знаеш моята история няма да промени твоята.
– Но…
– Няма да я промени и не бива.
Тя не отговаря.
– Това място вече не те плаши.
– Не. – Тя ми се усмихва пакостливо. – Нямаше да ме плаши толкова, ако ме беше изчукал тук.
Докосвам бузата и.
– Добър опит. Да се връщаме. Ще те заведа на обяд в града, а после трябва да тръгвам за Ню Йорк.
– Ще ми липсваш.
– И ти ще ми липсваш. Отдели малко време за себе си. Искам да можеш да отговориш на въпроса ми, когато се върнеш в Бостън.
Тя кимва.
– Ще го направя, Брадън. Обещавам.
Вярвам, че иска да спази обещанието си.
Боже, надявам се да може.
Имам толкова голяма нужда от нея.
– Искам да те заведа на обяд – казва тя.
– О?
– Да. Има едно страхотно италианско ресторантче, което се казва „Луиджи“. Можем да се разходим из града, да обядваме, а после да те закарам до летището.
– С удоволствие. – Целувам я по устните. – Много би ми харесало.
***
Скай ни кара до града с колата на майка си. Видях цялото място тази сутрин, докато тичах, но искам да видя фермерското градче в Канзас, където е израснала, през нейните очи.
Паркира зад хотела.
Имам изкушение да я заведа в стаята си и да прекараме остатъка от времето в леглото, но така ще пропусна възможността да я опозная по-добре чрез корените и.
Излизаме от колата и тя ми показва водонапорната кула в края на града, чиято боя е избледняла.
– Това е Либерти Бел – казва тя. – Или поне беше. Боята е избледняла. Но града е кръстен на камбаната. – Тя ме хваща за ръката. – Хайде. Искам да ти покажа едно от любимите ми места.
Вървим по улицата и влизаме в една стара книжарница. Тя е старинна и очарователна, книгите са подредени от пода до тавана без видим ред.
– Ако татко дойдеше в града за ден, щях да се скрия тук – казва тя, а лицето и се озарява от лека усмивка. – Обичам книгите.
Спомням си добре как я хванах в библиотеката на пентхауса ми в Ню Йорк, докато разглеждаше книга с фотографии на бондаж.
– Мога ли да ви помогна да намерите нещо? – Пита продавачката.
– Просто разглеждаме – отговаря Скай. – Но благодаря.
Тя ме води през редиците високи рафтове. В магазина има най-новите бестселъри, както и употребявани книги и секция с антикварни книги. Вдишвам земния аромат на кожа и пергамент.
Тя заобикаля купчина книги, без да пуска ръката ми, и се провираме към задната част на магазина. Тук пространството е по-отворено, уютен ъгъл с няколко износени дивана, два фотьойла и масичка, на която са наредени лъскави списания от минали години.
– Тук седях с часове – казва ми тя, гласа и е едва чут. Тя пуска ръката ми и се сгушва в един от диваните, потупвайки възглавницата до себе си.
– Бягах от дома, без да съм стъпила извън града.
Сядам до нея. За миг изглежда отнесена, но после ми се усмихва.
– Нямахме много пари, затова не можех да си купя много книги. Но г-н Ламбърт – той беше собственик на това място тогава – ми позволяваше да ги чета тук. Дори ми запазваше някои книги, ако знаеше, че ще дойда. Веднъж ми даде едно старо издание на „Джейн Еър“. Прочетох го толкова много пъти. Това е една от любимите ми истории.
Мекотата в гласа и ме развълнува и аз я прегръщам. Тя се обляга на мен и полага глава на рамото ми. Вдишвам аромата на малини от копринената и коса.
– Когато бях по-голяма – продължава тя – през лятната ваканция идвах тук с колелото си и четях цял ден, докато залезе слънцето, и г-н Ламбърт трябваше да ми напомня да си тръгвам, преди да се стъмни.
Не мога да пропусна носталгичния блясък в очите и.
– Това е прекрасно място. Разбирам защо си прекарвала толкова много време тук.
– Обичах го. Не е същото, откакто г-н Ламбърт почина, но все още ми харесва да седя тук за няколко минути, всеки път, когато идвам в града. Не се връщам тук често.
– Защо?
Тя свива рамене.
– Не знам. Майка ми и аз…
– Какво стана с вас?
– Нищо. Просто винаги сме били като масло и вода, знаеш ли? – После тя въздиша. – Брадън, съжалявам. Аз се оплаквам за майка си, а ти си загубил твоята. Моля те, прости ми.
Целувам я по върха на главата.
– Няма за какво да ти прощавам.
Всъщност, аз просто научих нещо повече за нея. И може би и тя също.
Тя се навежда напред и после става.
– Хайде. Има един страхотен антикварен магазин и сладкарница, където все още правят всичко от нулата по рецепти от 50-те години. После има и магазин за хранителни стоки. Не мога да повярвам, че все още работят, след като Супер Уолмарт отвори в покрайнините на града, но е така.
Следвах я извън книжарницата и се разходихме по улицата, минавайки покрай магазините, за които спомена, докато стигнахме до ресторант „Луиджи“.
Мястото излъчва старинен дух. Самата сграда е скромна, а пространството е уютно, с карирани червено-бели покривки, покриващи дървени маси, които вероятно са били свидетели на поколения семейни трапези. Ароматът на чесън, задушени домати и прясно изпечен хляб ме обгръща. Вдишвам дълбоко.
По стените са окачени черно-бели фотографии, а в ъгъла тихо свири стар джукбокс. Менюто е написано на ръка на черна дъска и предлага прости, сърдечни ястия като спагети с кюфтета, лазаня и домашно приготвени каноли за десерт.
– Седнете където искате. – Млада жена, облечена в дънки и престилка, ни се усмихва и ни показва с жест.
Скай ме води до маса до прозореца, където и дърпам стол. Тя ми сочи черната дъска.
– Пастата тук е невероятна. Приготвят я от нулата. Аз обикновено си поръчвам спагети с кюфтета, но винаги има и специална паста.
Седнах срещу нея.
– Мирише невероятно.
– Тук се отнасят сериозно към чесъна.
Сервитьорката се приближава към масата ни.
– Скай, ти ли си?
– Да. Здравей, Марали.
– Не знаех, че си се върнала в града.
– Само за няколко дни. Това е Брадън. Брадън, това е Марали. Учихме заедно в гимназията.
От тона на Скай разбирам, че не са били точно приятелки.
– Приятно ми е да се запознаем – казвам.
– Специалното ни ястие е пенне арабиата – казва тя. – Веднага се връщам с вода.
– Твоя приятелка ли е? – Питам, след като сервитьорката си тръгна.
– Не точно. Беше от града.
– В смисъл?
– Живееше в града. Вероятно все още живее. Местните жители гледаха с пренебрежение на децата от селото.
– Наистина ли?
– Да. Не всички. Но Марали беше малко прекалено самонадеяна. Честно казано, учудвам се, че ме позна.
– Разбирам.
– Наистина ли?
– Израснах в южната част. Разбира се, че разбирам. От мен и Бен се очакваше да отиваме направо на строежа и да помагаме на баща ни след училище. Освен това трябваше да си напишем домашните и да имаме само шестици. Сънят беше лукс за нас тогава. Да, гледаха ни с пренебрежение, но нямахме време да се тревожим за това.
– На мен не ми се струва същото.
– Не казвам, че е било точно същото. Но аз също не бях от популярните хора, Скай.
Тя не казва нищо повече, докато Марали не се връща.
– Съжалявам, че закъснях. – Първо поставя водата ми пред мен. – Какво да ви донеса, господине?
– Мисля, че е обичайно да се попита първо дамата.
Скай се изчервява.
Също и Марали.
– О, разбира се. Какво ще бъде, Скай?
Скай я поглежда в очите, пронизвайки сервитьорката с поглед.
– Специалното.
– Две, моля – казвам аз.
– Разбира се. Искате ли нещо друго за пиене?
– Само вода – отговарям.
– Да, вода е добре – съгласява се Скай.
– Искаш ли да ми разкажеш повече за гимназиалните си години? – питам, след като Марали си тръгва.
Тя се усмихва и за миг си мисля, че може би ще ми разкаже, но после поклаща глава.
– Не, не много. Може би някой ден. Но честно казано, Брадън, гимназията не означаваше нищо за мен. Учех добре и ме приеха в Бостънския университет. Марали не се снишаваше да говори с мен. Не ме тормозеха, просто ме игнорираха. Не е нещо, което тежи на душата ми или нещо подобно.
– А какво тежи на душата ти, Скай?
Тя вдишва.
– Много неща. Опитвам се да разбера, Брадън. Опитвам се да разбера.
Интересно. Вярвам и. Станах доста добър в разчитането ѝ и не мисля, че проблемите и произтичат от някакъв опит в гимназията. Времето ще покаже дали съм прав.
След вкусен обяд – Скай беше права, пастата беше за умиране – се връщаме в хотела, където ме чака колата. Отивам в стаята, вземам багажа си и давам на Скай дълга, отворена целувка. Членът ми е готов да я вземе тук и сега, но принуждавам другата си глава да вземе надмощие.
Време е да си тръгвам.
– До скоро – казвам. После се качвам в таксито.
Докато се отдалечаваме, гледам, докато Скай изчезне от погледа ми.
Обратно в Ню Йорк.
Обратно на работа. Отварям приложението Zoom за срещата си с Димитри и Лизи.
А тази вечер?
Обратно в „Черната роза“.
Назад към част 17 Напред към част 19
