Глава 1
Секундите минават като часове.
Тик. Так. Тик. Так.
Оставям тишината да се простира между нас, нещо осезаемо, което изглежда изпълва цялата стая. Скай ме наблюдава внимателно, зелените и очи изучават лицето ми, пръстите и нервно пипат етикета на чашата с вино.
Как стигнахме дотук?
За първи път в живота си позволих да почувствам нещо повече. Отворих сърцето си за Скай… И сега…
То се разбива. Сърцето ми се разбива.
Но, Боже мой, тя ме предизвиква. С нея съм изпитал повече, отколкото през целия си живот. Тя ме накара да се почувствам жив по начин, по който никога не съм се чувствал. По начин, по който…
Спирам ума си да мисли за това. Взех решението си и то е правилно.
Това е края. Трябва да приключи, докато тя не отговори на въпроса, който и зададох. Защо иска да се наказва? Няма да бъде цяла, докато не разбере.
А аз няма да бъда цял без нея.
Но ще оцелея. Винаги съм оцелявал.
– Е? – Питам най-накрая.
Тя повдигна вежди.
– Можеш да говориш – казвам.
Тя кимва.
– Е, какво?
– Майната ти, Скай. Нямаш ли нищо да кажеш?
Тя набръчква челото си.
– Съжалявам. Малко съм… Разсеяна.
Тя не каза това. Това е края и това ли казва?
– Разсеяна? Наистина? Значи не ти пука, че се разделяме?
Копринените и бузи пребледняват и челюстта и пада. Сега ли го осъзнава?
Въпреки стоицизма ми, това вече ме удари като проклет ураган. Разбит съм. Сърцето ми се разбива.
Вътрешно се разпадам, но съм се научил да запазвам хладнокръвие в най-отчайващите ситуации.
– Съжалявам. – Тя потиска хлипането си.
Съжаляваш, че всичко свърши? Съжаляваш, че ме помоли да те душа? Съжаляваш, че искаш да се накажеш?
Няма смисъл да я разпитвам за всичко това. Не мога да разбера вместо нея. Тя трябва да го направи сама.
А аз трябва да поема своята част от вината. Включително и това, че тя се занимава с кариера. Може да загуби работа, защото вече не сме заедно.
– Това беше грешка – казвам – и поемам цялата отговорност.
– Договорът ми…
– Да, помислих за това. Ако Сюзан прекрати договора, защото вече не си ми приятелка, ще ти плащам, докато си намериш работа.
Тя накланя глава.
– Ще ми плащаш?
– Да. Смятам, че е справедливо. Връзката ти с мен ти коства работата при Ади, а връзката ти с мен ти помогна да станеш влиятелна личност. Ако вече не сме свързани…
– Не. Да ми плащаш означава да ми платиш за предоставени услуги. Защо използваш тази дума? Мислиш ли, че съм ти предоставяла услуги, Брадън? Че съм ти позволявала да…
Поклащам глава. Емоциите се вият в мен и това е част от проблема. Тази жена предизвиква толкова гняв в мен. Повече от всеки друг, а в живота си имам много причини да бъда гневен.
– За бога. Разбира се, че не. Но съм много наясно, че жените ме оставят да правя каквото искам в замяна на привилегията да бъдат с мен.
– Привилегия? Шегуваш ли се? Наистина ли мислиш, че те оставям да ме връзваш, само за да ме имаш за украшение?
– Не. Казах, че не съм. Но в миналото се е случвало.
– С Ади?
И още гняв. Изпълва ме като ужилване от оса.
– Боже! Това е сериозно, Скай. Водим важен разговор, а ти пак изваждаш Ади и мен?
– Ти го спомена. Ти каза, че се е случвало в миналото.
– Не говорех за Ади.
Това, което се случи между Ади и мен, се случи преди да започна собствена компания. Работех за баща ми в строителството. Скай знае това. Говорех за безброй други жени, които ме преследват заради парите ми. Те ме оставят да им правя каквото си искам. И точно затова не го правя.
– Аз не съм като другите – казва тя.
В това е права. Никога не съм се отворил пред никого така, както пред Скай. Никога не съм си позволил да почувствам нещо истински.
И сега плащам за това.
И все пак бих направил всичко отново. Бих го направил отново, защото тази жена означава за мен повече, отколкото някога съм смятал за възможно. И макар да знам, че постъпвам правилно, това ме убива.
– Не съжалявам за времето, прекарано с теб – казвам.
Тя се присмива тихо.
– Чудесно. И аз не съжалявам за времето, прекарано с теб.
– Радвам се.
Мълчание за няколко секунди.
Сърцето ми се свива, докато я гледам. Тя е толкова красива. Толкова съблазнителна. Толкова предизвикателна. Това не е това, което искам в крайна сметка. Това е това, което трябва да бъде.
– Скай…
– Какво?
– Не искам да слагаме край. Моля те, разбери ме.
– Ако не искаш да приключваме, не приключвай – казва тя категорично.
– Не е толкова просто. – Боже, тя няма представа.
– На мен ми се струва, че е. Или слагаш край, или не. Изборът е прост, Брадън, и ти си този, който го прави.
– Има неща, които не знаеш. – Държа брадичката си високо вдигната.
– Само защото не ми казваш!
– За някои неща не говоря – казвам – с никого.
Не мога да и кажа. Никога няма да мога да и кажа.
– Тогава тази връзка беше обречена от самото начало, Брадън. Никога не сме имали шанс, нали?
Въздишам и си масажирам слепоочията. – Може би не сме имали.
Сълза се стича по бузата и. Една. Две. Три. После още няколко, докато от гърлото и избухват хлипания и сълзите се превръщат в поток.
– Грешиш! Винаги сме имали шанс. Да, направих някои грешки, но и ти също. Трябваше да си честен с мен. За Ади. За майка ти. За всичко!
Челюстта ми се напряга. Тя иска да говори за честност? Когато не може да ми каже защо иска да се наказва? Обичам я, но в моя начин на живот трябва да знаеш кой си, какви са границите ти и защо. В противен случай е опасно, а аз никога повече няма да поставя жена в опасност.
– Ще бъда честен с теб в деня, в който ти си честна с мен – казвам.
– Аз съм честна с теб от самото начало. Това не е честно.
– Мислиш, че си била честна с мен, но не си. Дори не можеш да ми кажеш защо искаше да те душа тази вечер. Ти. Скай Манинг. Кралицата на контрола. Искаше мъж да ти сложи въже около врата, да ти прекъсне въздуха. Имаш ли представа какво означава това?
– Аз просто… – Тя хрипти, докато от гърлото и избухва поредният хлипащ звук. – Аз просто…
Стискам челюстта си.
– Кажи го, Скай! Кажи го, по дяволите!
Тя стиска юмрука си и бузите и се зачервяват от емоция.
– Исках да потъна! Да потъна в нищото! Да ти дам пълния контрол над живота ми, ясно? Това ли искаш да чуеш? Чувстваш ли се като голям мъж, когато ме караш да призная това? Чувстваш ли се?
Напротив. Думите и само ме натъжават.
– Това е опасно – казвам тържествено. – Ти си интелигентна жена. Не би трябвало да ти го казвам.
Тя потиска още един хлипащ звук.
– Вярвам ти.
– Знам, че ми вярваш. Вече не става въпрос за доверие, Скай.
– Тогава за какво става въпрос?
Потривам слепоочията си. Мисълта, че това, което се случи с Ади, може да се случи и със Скай… Не мога да си позволя да мисля за това.
– Ами ако нещо се обърка? Ами ако ти…
– Казах, че ти вярвам – казва тя. – Но ако е толкова опасно, защо позволяваш на други хора в клуба ти да го правят?
– Има ли значение?
– Разбира се, че има значение!
Спирам за миг и си потривам брадичката. – Имам застраховка. Клубът е застрахован. Хората ходят там, за да изживеят най-смелите си фантазии, а аз им давам свободата да го направят.
– И тогава? – Тя ме погледна в очите.
– Това не означава, че споделям всичките им фантазии. И контрола над дишането, под каквато и да е форма, е моята твърда граница.
Тя слага ръце на хълбоците си.
– Дори ако го искам?
– Особено ако го искаш, Скай. Няма да те излагам на опасност. Ами ако имаш фетиш да те хвърлят пред движещ се автомобил? Искаш ли да задоволя това?
– Това е различно и ти го знаеш.
Гледам я строго.
– Наистина ли?
– Разбира се, че е. Не искам да се нараня.
– Тогава какво искаш?
– Да…
Тя спира рязко, с отворена уста.
Поглежда към леглото ми и изглажда една гънка на синьото ми одеяло.
Мога да я бутна. Да настоявам да ми отговори.
Но тя не знае.
Ако знаеше, вече щеше да ми каже.
И това е проблема. Искам истинския отговор. Дълбокият отговор. Не искам повърхностно обяснение. Искам цялата истина, тази, която е заровена дълбоко в нея, тази, която я кара да се колебае да я изрече. Няма да се задоволя с нищо по-малко от най-дълбокия, най-истинския отговор, който може да ми даде.
Назад към част 1 Напред към част 3
