Глава 19
Устоявам на изкушението да се обадя на Скай и започвам понеделник сутринта в частния фитнес в сградата, в която живея. След интензивна тренировка, се потапям в студената вода с треньора си за малко наложителна медитация.
Имам нужда от бистър и ясен ум за днешната среща.
И, по дяволите, това е изтощително. През последните няколко години имахме проблеми с веригата на доставки поради тежки метеорологични условия и политически напрежения в няколко ключови региона. Производители, местни логистични партньори, производствени единици – всички са непредсказуеми, с непредвидими резултати. През годините успях да работя с някои от най-добрите умове в бранша, за да смекча тези заплахи, но те остават обезкуражаващи, постоянен източник на тревога.
Днешната среща завършва с мрачна нотка, докато разглеждаме таблици и графики, всяка от които разказва по-разочароваща история от предишната. Напрежението е осезаемо, но стигаме до споразумение с доставчика, което ще проработи, поне временно.
Когато екипа ми се разпуска, оставам сам в тихата заседателна зала. Отвън гърми гръм, подходящ саундтрак към бурните ми мисли.
Трябва да остана в Ню Йорк още няколко дни, така че този път се поддавам на изкушението.
Обаждам се на Скай.
Тя не отговаря, затова и оставям кратко съобщение.
– Здравей, аз съм. Ще остана в Ню Йорк още ден-два. Колко ще останеш в Либърти? Моля, дай ми знак. – Пауза след което добавям: – Обичам те.
Пропускам обяда и се отправям към офиса.
Няколко часа по-късно телефона ми вибрира.
Скай.
– Здрасти – казвам в телефона.
– Съжалявам, че пропуснах обаждането ти – казва Скай. – Бях…
– Бях какво?
– На сеанс. Терапевтичен сеанс.
Вдигам вежди. Това е новина.
– Защо не ми каза?
– Не знам. Лично е, предполагам.
– Искаш да кажеш, че се срамуваш.
– Не, не точно. Знам, че нямам причина да се срамувам.
Не мога да се сдържа.
– Но все пак е нещо като стигма, нали? Великата Скай Манинг би трябвало да може да оправи всичко сама.
Тя се смее.
– Понякога е страшно колко добре ме познаваш.
– Виждам много от себе си в теб.
– Също, както ми каза онзи ден, че всъщност не съм майстор в контролирането. Не като теб, поне.
– Не, не си – казвам аз. – Но това не прави нуждата ти да бъдеш начело по-малко валидна.
– Знам.
– Ще те изненада ли, ако ти кажа, че ходя на терапия?
– Ами… Да, всъщност. Би ме изненадало. – Нейният тон изразява неверие.
Не разкривам терапията си, но не защото се срамувам от нея. Не я разкривам, защото съм затворен човек. Също както не разкривам алтернативния си начин на живот. Не разкривам личните си отношения. Такъв съм аз.
– Да – отговарям и. – Всъщност, имам месечна среща с терапевта си, просто за да се видя с него.
– Наистина?
– Да.
– Защо?
– Защото не мога да ръководя компания за милиарди долари, ако не съм психически здрав.
Тя се разсмя кратко.
– Когато го кажеш така, звучи напълно логично.
– Когато го казвам така? Как по друг начин да го кажа?
– Няма друг начин – казва тя. – Абсолютно никакъв друг начин. Прав си.
– Както винаги. – Усмихвам се, знаейки много добре, че тя не може да ме види през телефона.
И знаейки много добре, че тя знае, че се усмихвам.
– Сесията ти помогна ли да разбереш нещата? – Питам аз.
– Всъщност ми помогна много. Не мога да кажа, че имам всички отговори, но поне сега задавам правилните въпроси.
– Добре. Това е добре, Скай. Гордея се с теб.
– Тази вечер летя обратно за Бостън – казва тя.
Този път изненадата ме удря. Защо се връща толкова скоро? Не е ли в Канзас, за да се опита да разбере нещата?
– Защо? – Питам, по-строго, отколкото искам.
– Имам нужда от малко разстояние от родителите си. Разбрах нещо, което ме разтревожи.
Любопитството ме обзема.
– Искаш ли да ми разкажеш?
– Не по телефона, но мога да ти кажа, че мисля, че има нещо общо с това, защо съм такава, каквато съм.
– Нещо свързано с царевичната нива?
– Да.
– Ще се прибера след няколко дни. Тогава можем да поговорим. Или когато си готова.
– Добре.
– Чао, Скай.
– Чао, Брадън.
Събрах цялата си воля, за да не я тормозя да ми каже какво е разбрала. Можех да го направя, имайки предвид колко ме тормози тя за детството ми, майка ми и най-вече за миналото ми с Адисън.
Но бях дал обещание на нея и на себе си.
Казах и, че може да ми каже, когато е готова.
Аз не нарушавам обещания.
Давам и време да се справи с нещата, да бъде готова да говори за определени неща.
Лукс, който тя никога не ми е позволила.
Не изпитвам никаква омраза към нея.
Обичам я. Имам нужда от нея.
Но в крайна сметка трябва да се оправим.
Трябва.
Защото имам нужда от нея. Не мога да живея без нея.
И винаги оцелявам.
Назад към част 19 Напред към част 21
