Глава 20
След тренировката и студения душ във вторник сутринта, проверявам телефона си и откривам нова публикация в Инстаграм на Скай.
Обичам овлажняващия крем Сюзи! Придобий блясък!
#спонсорирано #сюзимомиче #сузииблясък
Снимката на Скай е селфи – току-що излязла от душа, облечена в розов потник, с все още мокри коси. Устните и са изпънати, сякаш праща въздушна целувка на публиката си. И да, кожата и наистина сияе. Не мисля, че носи друг грим.
Връщам се към публикациите на Ади за Бях там, направих го. Жената мрази миризмата и вкуса на кафето, но все пак взема всички пари от компанията, за да рекламира напитките им, и не се притеснява да го прави.
Ади е фалшива, но Скай е истинска. Тя не се страхува да публикува снимка на себе си след лош ден или снимка с разрошена коса. Това я прави още по-очарователна.
Боже, обожавам тази жена.
Трябва да разбере какво става с нея.
А междувременно…
Може би и аз имам нещо да разбера. Може би Скай е била права, когато каза, че съм отишла в Канзас заради себе си.
Моят терапевт всъщност е тук, в Ню Йорк, което е добре за запазване на личния ми живот. Месечната ми среща е след две седмици, но имам няколко свободни часа тази сутрин, така че се обаждам в офиса му.
– Кабинетът на д-р Ейвъри – отговаря весел глас.
– Брадън Блек е, казвам аз. – Докторът има ли време тази сутрин?
– За съжаление, не. Може да ви приеме след обяд.
– Имам среща на обяд. Сигурна ли сте, че не може да ме вмести?
Чрез телефона се чува тракане на клавиши.
– Не виждам отменени срещи… Чакайте, да. Току-що се отмени един. Можете ли да дойдете в десет?
– Перфектно. До скоро.
***
– Брейдън, радвам се да те видя. – Д-р Бенет Ейвъри ме кани да вляза в кабинета му. – Това е неочаквано.
– Да, докторе. Бях в града и реших, че ми трябват малко… Напътствия.
– Винаги съм тук. Седни.
Седя в коженото кресло, а д-р Ейвъри ме гледа от своя стол с облегалки. Той е много непринуден и се обръщаме един към друг с малки имена, макар че аз го наричам просто „Докторе“.
Док се обляга назад в стола си и сплита пръстите си над корема. Откакто го видях за последен път, му е пораснала брада – сиво-бяла.
– Какъв съвет мога да ти дам?
Замислям се за миг. Кожата на креслото е хладна под ръцете ми. После вдишвам дълбоко.
– Влюбих се.
Док повдига вежди.
– И имаш нужда от съвет за това? – Той ми се усмихва.
– Познаваш ме, Док. Не съм създаден за връзки, но тази жена – Скай се казва – ме кара да искам неща, които не ми е работа да искам.
Усмивката на Док изчезва и погледа му става замислен. Той почесва растящата си брада.
– Е, Брадън, любовта не се интересува от работа или разум. Просто се случва.
Премествам се в креслото.
– Това е проблема, докторе. Прекарал съм толкова много време, фокусирайки се върху бизнес империята си, че не знам как да бъда част от живота на някой друг, без да го съсипя. Сигурен съм, че това има нещо общо с ранната загуба на майка ми. С чувството, че съм отговорен за смъртта и.
– Ти не си отговорен за смъртта на майка си, Брадън.
Въздишам. Док и аз сме обсъждали тази тема до припадък и не искам да я повтарям сега.
– Знаеш, че съм доминантен. А Скай… Тя е маниачка на контрола, но в сърцето си е подчинена. Разбрах го още първия път, когато я видях.
– Какво забеляза първо в нея?
– Честно? Устата и. Има най-секси устата, която съм виждал. И, разбира се, е красива. Но след като преодолях физическото привличане, силата и ме привлече. Силата ѝ и независимостта и. Фасадата и на контрол. Тя защитава яростно личното си пространство, своя свят.
Док кимва бавно, кръстосва крака и се замисля, набръчквайки чело.
– И това те плаши?
– По дяволите, Док. – Смея се и си минавам с ръка през косата. – Нищо не ме плаши. Но това, което ме обърква, е, че се чувствам по-удобно да гледам в очите корпоративни акули, отколкото да разбера как да се справя с връзката си със Скай.
– И все пак си тук. – Усмихва се Док.
– Да, тук съм. – Поглеждам към познатите рафтове, препълнени с книги, които обграждат кабинета на Док, а по стените висят дипломите и сертификатите му.
– Брадън, любовта не е доминиране или контрол. Тя е разбиране и компромис.
– Но аз съм доминантен – казвам аз. – Искам да я контролирам. Това е сексуално удовлетворяващо и за двама ни.
– Не това имам предвид. Казваш, че тя е подчинена.
– Никога не съм срещал по-естествена подчинена – казвам. – Тя е невероятна. И толкова умна и амбициозна. Но има нужда, която не мога да задоволя.
– И какво е това?
– Иска да я душа, докторе. – Поклащам глава. – А вие знаете, че това е моята твърда граница.
Док кимва.
– Разбирам. И тя сложи край на връзката, защото не си се съгласил да участваш в игри с задържане на дъха?
Вдишвам.
– Точно така – казвам. – Не тя я прекрати. Аз го направих.
Той повдига вежди.
– По някаква причина тя иска крайното наказание. Иска да я накажа за нещо, което не може да изрази с думи. А за мен този начин на живот не е такъв. Когато наказвам подчинената си, е защото не ме е послушала, а не заради нещо от миналото и.
– Опитал ли си да говориш с нея за това? – Пита Док.
– Обсъждали сме го, но сякаш тя крие нещо. Сякаш има част от миналото и, с която не може да се справи, за която иска да се накаже.
– И ти не искаш да бъдеш инструмента на това наказание.
– Не – отговарям. – Това не съм аз. Това не сме ние. Държа прекалено много на нея, за да бъда част от това самоунищожение.
Док се обляга назад в стола си и замислено си поглажда брадата. Замислено ме поглежда за момент, а после поглежда към тавана.
– Мислил ли си да я доведеш на терапия с теб? – Предлага той.
Поклащам глава.
– Това е за мен. Няма да го споделя с никого. Казах ти неща, които не съм казвал на никого.
Той кимва.
– Да, но ако я обичаш, както казваш, не можеш да я държиш в неведение.
Замислям се за момент. После казвам:
– Тя ми каза, че вчера е имала терапевтична сесия. Докато е била в родния си град в Канзас.
– Значи иска да се справи с това.
– Да, изглежда така.
Док леко потупва с пръсти подлакътника на стола си.
– Може би Скай се нуждае от нещо от теб, което не е част от динамиката на доминиране и подчинение.
– Трябва да и помогна да се изправи пред демоните си.
– Без да използваш начина си на живот като опора или бягство – добавя Док. – И какво още?
Осъзнаването ме удря като удар в стомаха.
– Трябва да я оставя да ми помогне да се изправя и пред моите.
Док се усмихва леко.
– Точно така, Брадън. Да бъдете уязвими един към друг може би е единственото, от което и двамата се нуждаете.
Навеждам се назад в креслото, а ума ми се върти около тази идея. Никога не съм си позволявал такова нещо. Винаги съм поддържал контрол, не само в спалнята, но и във всеки аспект от живота си. Да отпусна този контрол, на тази жена…
Това не е нещо, което някога съм обмислял.
Но онази нощ…
Сексът…
Докосването…
Любовта…
Беше удовлетворяващо по начин, който никога не съм си представял.
Защото беше Скай. Скай, която обичам. Нейната сила и независимост, нейния буен дух и остър ум, нейното смело сърце. И да, нейната упоритост. Тя отговаря на моята доминираща натура с решителност, която е уникална за нея.
– Благодаря, Док.
– Винаги с удоволствие. – Док става.
– До следващия път – казвам аз.
И докато си тръгвам, сърцето ми се чувства по-леко, отколкото от много, много време.
Назад към част 20 Напред към част 22
