Глава 30
– Не довършихме започнатото миналия път – казвам аз. – Този задник е мой.
– Твой е. – Тя се усмихва.
– Добре. Утре вечер ще го взема. У нас.
– Не в клуба.
– Не, Скай. Промених решението си. Ще го взема тук, в Бостън. Защото това е моя дом, а това е твоя дом. И този задник ще бъде мой тук и където и да го искам.
Тя преглъща.
– Добре.
Има толкова много начини, по които мога да взема сладкия и задник. Мога да я вържа. Да и завържа очите. Да и отнема другите сетива. Мога да я пляскам, докато стане червена като череша, и после да забия члена си в този стегнат рай.
И ще го направя.
Утре.
Не тази вечер.
Всъщност, аз си тръгвам.
– Изморен съм – казвам – затова няма да остана с теб тази вечер. Ако остана, никой от нас няма да затвори очи, а аз имам нужда от сън след тази седмица.
Тя кимва.
– Разочарована съм, но разбирам.
– Благодаря. Кристофър ще те вземе оттук утре вечер в пет. Бъди готова.
– Ще бъда. Какво да облека?
– Каквото искаш. Ще се преоблечеш у нас.
– В какво?
– Скоро ще разбереш. – Телефонът ми звъни. – Кристофър ме чака долу.
Тя кимва.
Ставам и я привличам към себе си. Докосвам бузата и.
– Никога не ми е лесно да се сбогувам с теб.
– Наистина ли?
– Сигурно го знаеш.
– Тази нощ в Ню Йорк, когато скъса с мен. Изглеждаше толкова… Студен.
– Научих се да крия емоциите си. Трябваше да го направя, заради работата. Но както знаеш, аз не лъжа. Това беше най-трудното нещо, което съм правил.
Притискам устните си към нейните, без да ги отварям.
Целомъдрен целувка, защото знам, че ако докосна езика си до нейния, никога няма да си тръгна.
***
На следващата сутрин съм обратно в бостънската си фитнес зала в сградата, където работя, с редовния си треньор, и след тежка тренировка отново съм в студената вана.
Леденият студ на водата прониква в болезнените ми мускули. Вдишвам дълбоко, докато тя прониква през кожата ми и се разпространява по сухожилията и костите ми. Треперя леко и се принуждавам да остана неподвижен, позволявайки на студа да направи своето вълшебство.
– Още пет минути – казва ми треньора от другата страна на басейна. Кимвам, без да се осмелявам да говоря, за да не затреперя. По гърба ми се стича струйка ледена вода. Свивам се.
Когато най-накрая ми позволяват да изляза от ледената баня, той ми подава пухкава, затоплена кърпа. Овивам се в мекотата. Контрастът между температурите ме изпълва с адреналин и за миг се чувствам непобедим.
Принудителната медитация прави своето вълшебство.
Но има и друга причина, поради която студеното потапяне е необходимо за мен.
Да го кажа направо, гадно е.
Не е приятно.
Това е нещо, през което трябва да мина.
Напомня ми за живота. За трудни, изтощителни моменти, през които трябва да преминеш, стискайки зъби и издържайки, за да достигнеш сладкото облекчение от другата страна. Това ми напомня и за корените ми, за миналото ми, където всеки ден беше своеобразно потапяне в студена вода.
Не ми харесва да си спомням за онези дни.
Снощи ми беше много трудно да разкажа на Скай за майка ми.
Но ми даде и нещо.
Няма да кажа, че е било затваряне на кръга. Затварянето на кръга за мен е мит – успокояваща дума, която хората използват, за да закърпят суровите, разкъсани краища на миналото си. Това е като красиво опакована подаръчна кутия, която крие хаоса на човешките емоции вътре.
Не, това, което ми даде, беше неохотно приемане, нежелание да погледна болката в очите и да я призная като част от живота си.
Не се застоявам в миналото. Не съм човек, който се самосъжалява, не съм човек, който се зацикля върху неща, които не могат да бъдат променени. Но понякога тези ледени парчета спомени проникват през защитните ми механизми. Трудностите? Те ме изваяха в това, което съм днес – боец, оцелял.
Басейнът ми служи като ежедневно напомняне. Това е моя малък ритуал на борба и упоритост, моя мълчалив поклон пред живота, който оставих зад себе си.
Очаква ме поредния понеделник в офиса.
А след това, тази вечер…
Скай.
Задникът на Скай.
Мамка му.
Не мога да чакам.
Назад към част 30 Напред към част 32
