Глава 5
Лекарят ми предписа Амбиен преди време, когато имах проблеми със съня.
Не го взех.
Не вземам лекарства, за да заспя. Дори не изпълних рецептата. Пия чаша лайка – която, между другото, има вкус на лайно – но това е всичко, до което съм готов да стигна в лечението на безсънието. Безсънието е част от живота на човек с моите отговорности. Толкова много хора разчитат на мен и ако се проваля, ще страдат много повече от мен.
Това е много за ежедневно справяне.
Затова често не спя, а когато имам нужда от енергия, която кофеина не може да ми даде, взимам студен душ или се потапям в студена вана.
Това правя и тази сутрин.
Десет минути в леденостудена вода.
И нека ви кажа – това са десет дълги минути.
Но нищо не прочиства ума като студена вана. Бен го нарича принудителна медитация и е прав, защото единственото, за което можеш да мислиш, когато си потънал до врата, е да не си замръзиш топките.
Обикновено се потапяме заедно или с треньор. Не е добра идея да го правиш сам. Внезапното излагане на студена вода може да предизвика реакция на студов шок, която включва учестено дишане, повишен пулс и риск от хипервентилация. Сам може да имате затруднения да контролирате дишането си, което увеличава вероятността от паника или дори припадък. Може да загубите мускулна функция или, ако настъпи хипотермия, да се дезориентирате или дори да загубите съзнание.
Не съм от паникьосаните и никога не съм припадал в живота си. Знам рисковете и въпреки това решавам да се гмурна сам. Поддържам температурата на 5 градуса и настройвам таймера на 10 минути. Това е максимума ми.
Освен това, имам нужда от това след поредната неспокойна нощ.
Потапям се в студената вода до врата, затварям очи и се концентрирам да се стопля. Разбира се, това е невъзможно, като се има предвид, че съм в леденостудена вода, но именно затова работи.
Принудителна медитация.
Вдишвам, издишвам, концентрирам се само върху въздуха, който влиза и излиза от тялото ми.
Нищо друго не може да проникне в ума ми.
И, по дяволите, точно това ми трябва.
Дишай.
Дишам.
Дишай.
Докато най-накрая таймера не звънне, аз се изправям от ваната и вземам затоплена кърпа от стелажа.
Овивам се в памучната кърпа.
Красотата на потапянето е, че медитацията продължава още няколко минути, докато се затопляш.
И когато най-накрая дойдат мислите, всеки път има момент на яснота.
Знам какво трябва да направя.
След като се стопля, взимам бърз душ и се обличам с ежедневни дрехи. Днес няма да нося костюм и вратовръзка. Странно за мен, но не ми се иска.
Освен това няма да съм дълго в офиса.
Когато най-накрая поглеждам телефона си, виждам, че Скай е публикувала отново. Още едно селфи, този път веднага след като е станала от леглото.
Боже, изглежда страхотно. Никога не съм виждал някой да изглежда толкова добре с разрошена коса. Бузите и са свежи и розови. Явно снощи не е имала проблеми със съня.
Проклета да е.
Излъчва, разрошената и коса пада по кремавите и рамене.
Разрошена коса! Няма нищо по-хубаво от зората на нов ден.
#чувствамсепо-добре #прегърниновияден #простоскай
Просто Скай.
Въздишам.
Скай Манинг е всичко друго, но не и проста.
Може би трябва да я пусна да си отиде. Да преосмисля плана си. В края на краищата, тя е толкова млада и ако не страда така, както аз…
Взимам глътка кафе и поглеждам отново поста.
Кафявите и коси са разрошени, сплетени и стърчат във всички посоки. Но има нещо естествено красиво в тях – всеки кичур пада в перфектен хаос. Кафявите и очи, все още сънливи, излъчват мека топлина, сякаш току-що се е събудила за света. Кожата и сияе с естествена, непокътната красота, а на устните и се извива ленива усмивка. Виждал съм я така – напълно незащитена и истинска.
Не мога да я пусна. Как изобщо ми хрумна такава мисъл? Трябва да опитам да направя нещата да проработят, затова ще продължа с плана, който ми хрумна през безсънната нощ.
***
– Кой си ти и какво си направил с брат ми? – Пита Бен с уста, пълна с омлет.
– Ти ми каза да разбера какво става – отвърнах аз.
– Но да заминеш за Канзас? – Той поклаща глава. – Да говориш с родителите и без нейното знание? Ума ли си си загубил?
– Ако не направя всичко възможно, за да разбера Скай, определено ще полудея.
– Забравил ли си споразуменията, които имаме? Във Великобритания? В Китай? Да не говорим за тук, в добрия стар САЩ.
– Можеш да се справиш, докато се върна. По дяволите, Бен, не е като да напускам страната. Ще отсъствам най-много ден-два, а в понеделник имам среща с „Борегард Текстилс“ в Канзас Сити, така че има причина за посещението.
– Откога се интересуваш от текстил?
– Интересувам се от печеленето на пари. Сам Борегард се свърза с нашия отдел за сливания и придобивания преди няколко месеца и…
Бен вдигна ръка.
– Моля те, спести ми подробностите. Гарантирам ти, че нищо от това не ме интересува.
– Добре. И без това няма да замина преди неделя и няма да отсъствам дълго. Днес ще довърша някои неща и ще те информирам за всичко. Утре ще свърша всичко останало.
– Утре е събота.
– Да? И какво от това? – Той знае, че работя през уикенда.
Той въздиша.
– Не се нуждая от информиране. Знам всичко от А до Я.
– Да, знаеш. Това искам да кажа. Никой няма да ме забележи.
– Освен че ти никога не си взимаш почивка. Клер няма да знае какво да прави.
– И без това около една трета от времето си прекарвам в офиса в Ню Йорк. За какво става въпрос, Бен?
Той въздиша и избърсва устните си със салфетка.
– Просто не си на себе си, Брей. Това е странно.
– Ти ми каза, че имам нужда от Скай.
– Да, аз. Но не на цената на всичко останало.
– Бизнесът ще бъде наред…
Той вдига ръка.
– Не това имам предвид. Разбира се, че бизнеса ще е наред. Но факта, че говориш да отидеш в някаква ферма, за да се запознаеш с родителите на приятелката си, без да се консултираш с нея, не е наред. И знаеш ли какво друго не е наред? Това не си ти, Брадън. Ти никога не напускаш бизнеса. Ти си микромениджър като… – Ами никога не съм виждал такъв.
Брат ми малко преувеличава. Аз не съм микромениджър. Имам двама души в Ню Йорк, на които имам пълно доверие, а тук, в Бостън, имам Бен и баща ми. Брат ми има предвид, че не се отказвам лесно от контрола.
И е прав.
Но за първи път в живота си чувствам, че може да има нещо повече от работата. Повече от този живот, който съм опознал и обикнал.
Макар Скай да не е готова за това, което искам, аз все още я искам.
Все още я обичам.
– Сигурен ли си? – Продължава Бен.
Вдишвам дълбоко, готов да кажа:
„Да, разбира се, че съм сигурен“, защото това казвам винаги.
Брадън Блек винаги е сигурен.
Истината?
Не съм сигурен.
Толкова съм далеч от сигурността, че не мога да я видя дори в огледалото за обратно виждане.
И това не е точно приятно, но е интересно.
Интригуващо.
Дори малко вълнуващо.
Любопитен съм.
Любопитен да видя къде е израснала тази забележителна жена. Любопитен да се запозная с двамата души, които са я отгледали.
Отивайки в офиса, казвам на Клер да отмени всичките ми срещи в Бостън от неделя до вторник.
Домът на Скай е мястото, където всичко е започнало за нея, и оттам ще започна и аз своето пътуване.
Назад към част 5 Напред към част 7
