Глава 11
Не знам колко време останахме така, мина доста време, преди да усетя, че Уинтър се раздвижва.
– Съжалявам – каза той. – Всичко това е по моя вина.
– Не можеше да знаеш.
– Трябваше да знам, че това е някакъв капан. Закачиха скиптъра за водата, за да спрат потока, докато някой не се появи и не го премести. След това всичко, което е било задържано, е било освободено изведнъж. Това е било предназначено да ни убие – каза той мрачно.
– Не точно нас – успокоих го аз. – Който и да е бил натоварен да разследва изчезването на скиптъра. Беше просто късмет, че бяхме в библиотеката, когато разбраха, че е изчезнал.
За момент Уинтър замълча.
– Съжалявам, Айви – каза той отново. – Това не беше глупав късмет. Това е моя задача. Бях преназначен точно преди да се обвържеш с мен. Когато нещо е изгубено или откраднато, аз съм първия, на когото се обаждат. Може да изглежда, че сме били на точното място в точното време, но дори да бях на другия край на Оксфорд, пак щях да съм водещия следовател.
Поех това.
– Значи искаш да кажеш – казах аз, като исках да съм абсолютно сигурна, че съм го разбрала правилно – че все още вярваш, че вещицата от Ордена е взела скиптъра. И че крадеца е знаел, че ти ще бъдеш привлечен да разследваш, така че са заложили този капан, знаейки, че ти ще бъдеш този, който ще го задейства.
– Не само аз. – Той направи пауза. – Ние.
Отдръпнах се от него и се обърнах, срещайки очите му за първи път.
– Опитваш се да ми кажеш, че някой умишлено се опитва да ни убие? Че заради това, че отдел „Човешки ресурси“ е допуснал глупава грешка, трябва да се страхувам за живота си?
– Може би не са разбрали, че работиш с мен. – Той сканира лицето ми с тревога. – Ипсисимусът пази в тайна твоето, хм, наемане на работа. Вероятно си била права първия път. Сигурно само мен са взели на прицел.
Подскочих, като отново се разтреперих, тъй като и магическият ми огън изчезна, и загубих последната топлина на тялото на Уинтър. Това нямаше значение, в мен имаше достатъчно гневен огън, за да ме топли още известно време. Завъртях се на пета и започнах да марширувам. Идиотите с оръжия на задната седалка на таксито ми бяха едно нещо – можех да се справя с тях. Това беше съвсем различно.
– Къде отиваш?
– Да намеря някой, на когото да се развикам! – Тръгнах към вратата.
На Уинтър не му отне много време да ме настигне.
– Айви – започна той.
– Не казвай нищо. – Тръгнах нагоре по стълбите, адски отдадена на мисията си. – Трябва да крещя точно сега.
– Крещи на мен.
Обърнах се с лице към него.
– Не мога да ти крещя.
– Защо не?
– Защото, първо, ти беше мишена на това удавяне също толкова, колкото и аз. Вероятно повече от мен. И второ, когато ти крещя, ти ми отвръщаш с викове и обикновено имат смисъл.
Въпреки ситуацията, в която се намирахме, Уинтър се засмя.
– Това те притеснява?
– Да – отвърнах аз. – Не искам смисъл. Не искам прагматизъм, спокойни мисли или каквото и да било логично.
– Искаш само да крещиш.
– Имаш го.
Той стисна устни и посочи нагоре.
– Е, тогава – каза той. – Отиди да го направиш.
Погледнах към ръцете му.
– Все още имаш този глупав скиптър?
– Този глупав скиптър ни спаси живота.
Устните ми се свиха.
– Все още го мразя.
Уинтър се наведе.
– И аз.
За миг се усмихнахме един на друг. След това бавно усмивката на Уинтър започна да се губи от лицето му, докато изражението му стана съвсем различно. Очите му се спуснаха надолу към устата ми и той вдигна палеца си, като го допря нежно до долната ми устна.
– Блуждаеща слуз – каза той тихо.
Поколебах се.
– Все още трябва да викам – прошепнах аз. Някой се беше опитал да го убие. Никой, реших аз, нямаше право да го прави, освен мен. Гневът ми само се засилваше.
Кимването му беше едва доловимо.
– Иди да ги хванеш, синигере.
Поех си дълбоко въздух и се завъртях. Определено имах мисия.
Когато стигнах до върха на стълбите, трябваше да използвам доста енергия, за да отворя вратата. Това означаваше, че когато тя най-накрая се отвори, аз излетях навън и се приземих в краката на двама изненадани Новобранци.
Мейдмънт се втурна към нас от другата страна на залата.
– Какво стана? Защо сте мокри?
Погледнах библиотекаря. Той кършеше ръце и изглеждаше много притеснен от внезапния ни, изпокъсан вид.
– Прибрахме скиптъра – чух да казва Уинтър зад мен. Подсмъркнах и се повдигнах. Той можеше да върне глупавата вещ в глупавата ѝ витрина. Не можех да крещя на Мейдмънт, вече бях опитала веднъж днес и беше като да ритна кученце. Трябваше да намеря някой друг.
Оставих Уинтър да обясни какво се е случило и продължих похода си, като нахлух от библиотеката и заобиколих отзад към следващия квадрант на Ордена. Имаше много, много хора, които ме гледаха. Не ми пукаше.
Летях по тротоара, като не обръщах внимание на внезапния хладен вятър, който блъскаше мократа ми коса. Бях торнадо от ярост и щях да намеря някого, върху когото да излея цялата си ярост. Бях решила да се насоча направо към Ипсисимус. Когато обаче минах покрай табелата, сочеща към човешките ресурси, промених решението си. Поне с тази група нямаше да ме карат да чакам.
Направих рязък завой наляво към малката им пристройка. Блъснах вратата така, че тя издрънча силно в рамката си, изпънах рамене назад и се шмугнах вътре.
– Здравейте – обади се брюнетката на рецепцията. – Не е ли прекрасен ден днес? – Въпреки думите ѝ, гласът ѝ остана равен и неентусиазиран, сякаш просто повтаряше приветствието си наизуст. – Само вижте всички тези слънчеви… – Тя се поколеба, докато разглеждаше външния ми вид.
– Какво? – Отвърнах. – Всички вещици, които заговорничат, за да крадат от Ордена? Всички вещици, които заговорничат да убият мен и партньора ми? Или – казах, навеждайки се напред с опасен блясък в очите – хората, които са се прецакали и са ме поставили в това положение?
Жената се отдръпна. Със закъснение осъзнах, че вероятно мириша лошо, но ми беше все едно.
– Кой командва тук? – Поисках аз.
Тя подсмръкна.
– Адепт майор Прайс. Но ако искате да го видите, трябва да си уговорите среща. Той не е тук.
Прайс. Бях чувала това име и преди. Потърсих в паметта си, докато не си спомних, че това е човека, за когото се предполагаше, че Таркуин изпълнява поръчки. Очите ми се свиха. Сюжетът се сгъсти.
– Е, това е удобно – казах аз. Бях се обзаложила, че Прайс всъщност е тук. Просто не искаше да го притеснява с една нацупена, облечена в пижама луда жена. Трудно.
Обърнах се, но вместо да си тръгна, се насочих направо към вратата към офисите отвъд.
– Ей! – Протестира рецепционистката.
Игнорирах я. Закрачих по коридора, докато стигнах до голям отворен офис, пълен с червени роби. Най-близкия до мен вещер, седнал на голямо бюро с купчина хартия пред себе си, подуши въздуха, направи физиономия и вдигна поглед. Щом ме видя, очите му се разшириха от тревога. Наведох се.
– Къде е шефа ти – казах ледено – къде е?
– Той… не е тук.
Стиснах ръце.
– Къде е офисът му?
Нещастната вещица вдигна треперещ пръст и посочи зад себе си. Забелязах вратата встрани от стаята. Кимнах и оставих вещицата. Ако Прайс наистина не беше вътре, щях да изчакам. Или щях да изкрещя на всеки един човек в този проклет офис. Честно казано, можеше да стане и така, и иначе.
Тръгнах натам, докато все повече вещици от отдел „Човешки ресурси“ забелязваха това. Не им обърнах внимание и се съсредоточих върху вратата. Тя беше леко открехната и отвътре се чуваха гласове. Аха.
– Ако Прайс разбере, че си се облажил така – каза женски глас – ще ти сдъвче вътрешностите. Заради това има много неприятности с Ипсисимус.
Изведнъж мислено си представих нервно изглеждащата вещица от срещата в заседателната зала. Адептът майор Прайс не изглеждаше склонен да сдъвче нечии вътрешности, всъщност, от това, което си спомнях, изглеждаше по-вероятно да избяга и да се скрие в ъгъла.
– Прайс няма да направи нищо – отвърна познат глас с още по-позната насмешка. – Напрегнах се. Трябваше да се шегуваш с мен. – Той лае много, но няма никаква истинска сила. Не му казвай. Това ще мине по-добре, ако той не разбере – каза.
– Защо изобщо я изпрати там?
– Казах ти – каза Таркуин. – Имат много проблеми.
– Ив Харингтън е първо ниво. Никога не бива да бъде изпращана никъде сама по този начин. Всичко може да се случи.
– Ив е много талантлива. Сигурен съм, че ще се справи с всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Освен това Адепт Баудрип вече я преследва. Тя няма да е сама още дълго.
Това е добра новина, предположих кисело. Таркуин беше прав и по друг въпрос: Ив беше много талантлива. Отворих вратата и влязох. И Таркуин, и спътницата му подскочиха и се обърнаха виновно.
– Айви? – Таркуин ме изгледа нагоре-надолу. – Какво, по дяволите, си правила? Да плуваш в канализацията по пижама?
Приближих се до него и го убодох в гърдите.
– Забавно – изръмжах аз – но точно това правех.
Той примигна.
– О. Адепт Уинтър наистина те е натоварил, нали?
– И се обзалагам, че това наистина те вбесява. – Скръстих ръце. Малкият откъс, който бях чула, беше повече от достатъчен. – Това не беше грешка в документите, нали? Ти умишлено изпрати Ив, защото знаеше, че тя е твоята конкуренция за партньор на Уинтър. След като тя си отиде, полето щеше да бъде свободно за теб, за да направиш своя ход. – Погледнах го. – Наистина се обърка, нали?
В очите му се появи виновно изражение, което познавах твърде добре.
– Не знам за какво говориш.
– Не си се променил ни най-малко през годините, нали? Все още си толкова коварен и лукав, колкото винаги. Все още си прекалено амбициозен и достигаш по-високо от положението си.
Таркуин погледна жената.
– Вероятно ще е добре да ме оставиш да се справя с това.
Тя го погледна и в този миг разбрах, че той спи с нея. Още по-добре да измъкнеш вълната от очите на някого. Таркуин беше добър в това. Би трябвало да знам.
– Да, любов – съгласих се аз. – Защо не си тръгнеш? – Тя не губеше време да се втурне от стаята и да затвори вратата след себе си.
Таркуин ме погледна развеселено.
– Не е нужно да ревнуваш, Айви.
Изхлипах.
– Това ще е деня. Тя е добре дошла при теб. Макар че си представям, че щом разбере каква змия си, ще избяга по хълмовете.
Той се изрепчи.
– Такава отрова.
Можеше да се заканва колкото си иска, сега знаех истината.
– Ако знаех, че работиш в отдел „Човешки ресурси“, щях да го разбера по-рано. Изпрати Ив и обвини за това една грешка. Вероятно си направил нещо, за да се увериш, че Прайс ще поеме вината за това. Разчитал си, че Уинтър ще се притече при теб, когато разбере, че тя не е наоколо.
– Нямаш доказателства. Всичко, което имаш, са собствените ти бълнувания, бълнуванията на вещицата, която измами на изпита, като преписваше от мен, и после ме нападна, когато нещата не се развиха по нейния начин.
– Тогава всички ти вярваха. Няма да ти повярват и сега.
– Аз направих само това, което трябваше. Баща ми дишаше във врата ми. Знаеш какъв е той. Ако Ив си беше партнирала с Уинтър, щеше да иска да знае защо съм се провалил. Уинтър е най-талантливата вещица в Ордена. Той ще отиде на различни места. Баща ми искаше…
– О, замълчи. Престани да използваш баща си като оправдание. Това си ти, Таркуин. Ти си този, който продължава да прави това на хората. – Погледнах го. – Колко други е имало през годините? Колко хора още си потъпкал, за да можеш да се издигнеш до върха?
– Не е така. – По лицето му мимолетно премина пресметливо изражение. – Не е нужно да бъдеш такава, Айви. Можем да работим заедно, ти и аз. Можеш да си отмъстиш на Ордена за това, че те изгони. Те са виновни тук, не аз.
Ха. Пренебрегнах жалкия му опит да ме привлече в редиците си.
– Това, което не разбирам, е защо, след като вече си се провалил, си изпратил Бел Енд и Алис след Ив. Какъв беше големия план? Да я преследваш и да се надяваш, че ще се провали, за да можеш да заемеш мястото ѝ и след като я няма?
Таркуин се намръщи.
– А?
– Матю Белхам и Алис Феърклоу – казах аз през зъби. – Не си ли се чудил къде са отишли? Не се ли притесняваше, че са изчезнали?
Таркуин ме погледна.
– Не е ли Феърклоу второ ниво? Адепт Минор?
Нещо в тона му прозвуча вярно.
– Ти не я познаваш.
– Знам, че е второ ниво. Защо е изчезнала? И кой е другия човек?
Поклатих глава.
– Ти си идиот. Ти си абсолютен глупак. Изпрати Ив и после си замълча, нали? Не искаше никой да разбере, че тя е заминала. Дори Ипсисимуса се опитваше да я държи в тайна, за да не разберат хората колко объркан може да бъде Ордена. Ив е в средата на нищото, сама, и се занимава с Бог знае какво. – А новината, че е изчезнала и аз съм заела мястото ѝ, не е стигнала навреме до лошите. Те мислеха, че партньорството ѝ с Уинтър е продължило.
Уинтър ми беше казал, че има магически защити, за да не бъде проследен – и че всяка вещица от Второ ниво прави същото. Ив все още не беше Второ ниво, Бел Енд и Алис искаха да използват тези билки, за да направят заклинание за нейното проследяване, така че да могат да проследят и Уинтър. Единствената причина, за която се сетих, защо някой би направил това, беше свързана със скиптъра и с факта, че Уинтър току-що почти беше умрял. Както и аз. Но със сигурност стойността на скиптъра не си заслужаваше всички тези проблеми – нали?
Вратата се отвори и Уинтър се появи, като запълни целия вход с мускулестата си фигура. В сравнение с него Таркуин изглеждаше дребен и плевелен. Зачудих се как ли щяха да се развият нещата между тях, ако плана на Таркуин беше проработил. Някак си не ми се струваше, че Таркуин ще заблуди Уинтър за дълго.
Сините очи на Уинтър се стрелнаха от Таркуин към мен и обратно.
– Свърши ли с викането? – Попита той.
Наклоних глава и се замислих. Желанието ми да се изхвърлям на висок глас се беше разсеяло пред лицето на някои истини, но все още имаше някои трудни въпроси, които се нуждаеха от отговор. Засега кимнах.
Почти усещах как Таркуин е на път да се пръсне от нерви дали ще го издам, или не. Беше много съблазнително, с удоволствие бих изтрила самодоволната усмивка от лицето му веднъж завинаги. Въпреки това, което можеше да си помисли, аз не бях толкова отмъстителна. Отдавна бях преодоляла проблемите си с него и реших, че не заслужава безсънни нощи. Надявах се, че Ив чувства същото, защото в крайна сметка тя беше тази, която наистина беше ощетена от действията на Таркуин. Аз бях само страничен наблюдател, който е бил въвлечен случайно. Щях да оставя Ив да реши как да се справи с него, когато се върне. Беше справедливо.
– Мисля, че съм добре – казах на Уинтър. – Но започва да ми става малко студено.
– Помислих си, че може да ти е студено. С още един строг поглед в посока на Таркуин той ми подхвърли чиста роба. Никога не съм мислила, че ще съм щастлива да облека едно от тези неща, но въздъхнах доволно и го дръпнах около раменете си.
Уинтър се усмихна.
– Мисля, че като се разхождаш така, причиняваш сърдечни пристъпи на половината Орден. Хората все още говорят за жената в прозрачна мокра пижама, която щурмува сградите. Беше много лесно да те следвам.
– Прозрачна, а? – Усмихнах се. – Е, много ясно каза, че трябва да се обличам подобаващо за положението си. Той също носеше роба. Червеното, вместо да влиза в противоречие с блестящото синьо на очите му, по-скоро му отиваше. – Мислех да докажа, че нямам какво да крия.
– Освободен адепт Уинтър – започна Таркуин. – Мисля, че трябва да знаете, че вашия партньор…
Уинтър ме хвана за лакътя и ме избута от стаята, оставяйки Таркуин да зяпа като глиган. Заедно излязохме от ЧР, сякаш просто бяхме отскочили за приятелска чаша чай, а сега тръгвахме на следобеден пикник.
– Можеш ли да ме закараш до вкъщи? – Попитах, след като излязохме навън. – Освен ако не искаш първо да свършим още някаква работа.
На лицето му се появи призрачна усмивка.
– Мисля, че вероятно си свършила достатъчно за деня.
Аз казах.
– За съжаление, все още не съм приключила. – Засега обаче избрах лесния вариант. – Благодаря ти – казах тихо. – За това, че ми помогна там долу. Щях да съм мъртва, ако не беше ти.
– Нямаше да си в опасност, ако не бях аз.
Наклоних глава и не спорих.
Вървяхме мълчаливо в продължение на няколко минути. Все още имаше много хора, които се взираха в нас. Отметнах косата си назад и добавих малко разкрач. Ако щях да изглеждам и да мириша като създание от черната лагуна, трябваше да си го позволя.
– Той ли беше гаджето ти? – Попита изневиделица Уинтър, очевидно имайки предвид Таркуин.
Примигнах.
– Да. Много отдавна. Бях още тийнейджърка, когато бяхме заедно. Това не продължи дълго. Той е и този, когото нападнах – добавих услужливо.
– Защото те изостави или защото преписа и ти пое вината? – Изстрелях към Уинтър изненадан поглед. Той се намръщи към мен. – Аз съм следовател, Айви. Това едва ли е бил труден случай за разрешаване.
– Преди никой не ми вярваше.
Той се почеса по брадичката.
– Мисля, че вероятно са вярвали – каза той накрая. – Но фамилията на Таркуин е Уилингам и баща му е дарил огромна сума на Ордена. Прадядо му е бил Ипсисимус. Магията им е силна. – Той ме погледна отстрани. – Не съм сляп за недостатъците на Ордена, Айви – каза той тихо. – И никой човек или организация не е съвършен.
Измърморих. Въпреки това в мен се появи топло сияние. Облегнах се на Уинтър, наслаждавайки се на успокояващата му твърдост. Той беше добър човек. Много добър човек.
Назад към част 11 Напред към част 13
