Глава 25
Излязох от колата, чувствайки се по-изморена от всякога през живота си. Дори костите ми бяха изморени. Отдавна не се бях прибирала у дома, когато слънцето грееше. Въпреки това във вените ми се носеше странна еуфория. Уинтър и аз бяхме разкрили престъпленията. Започвах да разбирам защо той толкова много харесваше работата си. Само започнах да разбирам, не бях се обърнала напълно към него. Но ако Ордена въведе тридневна работна седмица, може би ще се убедя…
Уинтър излезе от другата страна на колата и се погледнахме с удовлетворение. С обикновено девствените си дрехи, разхвърляни, с разкопчано горно копче и изкривена вратовръзка, той изглеждаше доста очарователно. Погледнах надолу, за да се уверя в състоянието, в което се намирах. Е, поне единия от нас изглеждаше добре.
– От любопитство – промърмори той. – Какво си пожела? С миглата?
– Утре да си полежа – промълвих аз.
– Шегуваш се с мен.
– Не.
Уинтър въздъхна драматично, но се кълна, че забелязах призрака на усмивката върху устните му. Сякаш за да я прикрие, той клекна и започна да връзва връзките на обувките си. От другата страна на пътя се чу звук от затваряне на вратата на кола и познат глас.
– Айви! Толкова се радвам, че те хванах! – Икбал се хвърли от отсрещната страна, а лицето му се разцепи на широка усмивка.
Прегърнах го набързо.
– Здравей! Радвам се да те видя. Какво правиш тук?
Усмивката му се разтегна още повече.
– Ще ме обикнеш – обеща той.
Ударих го по ръката.
– Вече те обичам, Ики поп.
Икбал хвана ръката ми и започна да мърмори. Странно усещане за сърбеж се издигна по ръката ми, после се превърна в парене. Изведнъж се разтревожих и се опитах да издърпам ръката си. Сърцето започна да се блъска в гърдите ми и усетих как по челото ми избива пот. Взирах се в Икбал с ужас, но той продължаваше да се усмихва, макар че зъбите му едновременно с това бяха стиснати, сякаш се концентрираше много силно.
– Какво, по дяволите… – Чух Уинтър да възкликва от другата страна на колата. Той се запъти към мен, точно когато Икбал най-накрая ме освободи.
Болката изчезна почти веднага. Икбал се поклони гордо.
– Добре дошла! – Засвети той.
– Връзката – казах бавно аз.
Той кимна енергично и отвори дланта си, за да покаже това, което знаех, че е корен от оссомбе. Имаше само малко количество, но то беше достатъчно. Невидимата магическа нишка, която ме свързваше с Уинтър, определено беше изчезнала. Нямаше нужда да я тествам, за да се уверя, просто знаех.
– След вчерашното ти телефонно обаждане – радостно пропя Икбал – знаех, че нещата стават отчаяни. Поразпитах и намерих един мой стар професор, който случайно имаше корени от оссомбе в кабинета си. Той се съгласи да ми го даде, ако до края на месеца му дам план на дисертацията си. – Лека бръчка набразди челото му. – Така че сега наистина си ми длъжна, Айви. Заслужавам поне една балада.
Устата ми беше пресъхнала. Преглътнах няколко пъти и погледнах безпомощно към Уинтър. Лицето му представляваше неумолима маска.
– Свободни сме – прошепнах аз.
Уинтър отдръпна раменете си.
– Така изглежда.
Икбал го погледна нервно.
– Здравей, адепт Уинтър. Не те видях там, докато не стана твърде късно. Надявам се, че нямаш нищо против, че свалих връзката, но знаех, че Айви е станала отчаяна.
Уинтър не го погледна, очите му бяха вперени в мен. Единственото, което можех да направя, беше да свия неловко рамене.
– Да – казах аз. – Отчаяна. По дяволите.
По лицето на Икбал се появи любопитно изражение, когато разбра, че не се поклащам толкова екстатично, колкото би трябвало. Той вдигна рамене и ме погледна странно, след което, отдавайки липсата на радост на замисленото присъствие на Уинтър, ме потупа по раменете.
– Котелът – каза той. – В седем часа тази вечер. Можеш да дойдеш и ти, Адепте – извика той към Уинтър. – Не си живял, докато не си чул как пее Айви. Трябва да тръгвам и да започна с конспекта, но очаквам да сте навреме. – Той размаха пръсти. – И двамата ми дължите много.
Раменете ми паднаха. Задник.
С Уинтър до себе си се изкачих по стълбите до моя етаж. Дори не извиках асансьора, струваше ми се, че това е прекалено голямо усилие. Уинтър не каза нито дума, както и аз. За първи път не знаех какво да кажа.
Близо до върха стъпките се чуха зад нас. Помислих си, че това отново е Икбал, и се обърнах. Сърцето ми се сви. Ив. Еуфорията, която бях изпитала преди пет минути, вече беше изчезнала.
– Айви! – Истинска радост се изписа по лицето ѝ. – Толкова е хубаво да те видя! Честно казано, не можеш да повярваш на всичко, което ми се случи. Всъщност… – Гласът ѝ се забави, когато разбра кой стои до мен. – Освободен адепт Уинтър. Какво правиш тук?
Уинтър се изкашля и ме погледна. Почесах се по врата.
– Може би трябва да отидем в апартамента ми – предложих аз. – Може да си направим чаша чай и да поговорим за това.
***
– Повишават ме на второ ниво? – Очите на Ив бяха широки като чинийки и блестяха.
Забързах се.
– Да. Съжалявам. Обвързването вече е премахнато, така че може би все пак ще можеш да работиш с Уинтър. Трябваше да ти кажа преди това, но не ми се струваше правилно да го правя по телефона.
Ив едва ме чу.
– Второ ниво? Надявах се, знаеш, че се надявах, но мислех, че първо ще трябва да направя изпитите. Родителите ми ще се развълнуват! Аз съм развълнувана! А Арканния клон? – Тя погледна към Уинтър. – Мислиш ли, че все още имам шанс да получа място?
– Току-що се отвори място – каза Уинтър твърдо, без да ме поглежда.
Ив скочи на крака.
– Това е просто невероятно – каза тя, като все още клатеше глава невярващо. – Трябва да отида и да кажа на Харолд Фицуилям Дъксуърти Трети. – Тя се стрелна от стаята.
Извих пръсти в скута си.
– Това мина по-добре, отколкото очаквах – казах аз.
Уинтър промърмори неангажиращо.
Поех си дълбоко дъх.
– Не знаех, че Икбал ще направи това – казах набързо. – Не съм го молила. Е, не съвсем. Всъщност преди няколко дни намерих малко корен от оссомбе и го напъхах в шкафа в банята. Връзката не беше чак толкова лоша.
Уинтър не каза нищо. По дяволите, това беше тежка работа.
Откъм спалнята се чу внезапно блъскане. Облекчена, че имам с какво да се отвлека, отворих вратата, за да проуча. Тайният ми склад с котешка мента беше нападнат и от разбития буркан на пода водеше следа чак до леглото. И Брут, и принцеса Парма Перивинкъл се търкаляха по одеялото с изражение на котешко удоволствие. Уинтър надникна през рамото ми и измърмори с неодобрение.
– Айви?
Откъм дневната Ив се появи отново с ръце отстрани и объркано изражение на лицето.
– Защо има двама души, вързани насред пода на хола ми?
Назад към част 25 Напред към част 27
