Глава 12
Полетях по пътеката в посока на мъжете, а краката ми разпръскваха облаци пръст във въздуха. Змията все още не беше излязла напълно от пещерата, но вече представляваше ужасяващо нещо. Обиколката ѝ беше огромна, достигаше поне метър, а блестящите ѝ черни очи показваха само злобно, гладно намерение. Когато изумрудените му люспи улавяха избледняващата слънчева светлина, в него имаше ужасна красота, при други обстоятелства може би щях да му се възхищавам. Но окървавеното тяло на първата му жертва лежеше от другата страна на пътеката, а шокираната реакция на тримата оцелели, които явно вече бяха осъзнали, че се борят за живота си, отхвърли всякаква чувствителност.
– Какво правиш? – Изпищя Хестър в ухото ми. – Трябва да бягаш от чудовището, а не към него!
Пренебрегнах я и се съсредоточих върху това да стигна до тримата мъже. Змията не беше забелязала приближаването ми, беше се съсредоточила върху мъжете, съскаше и плюеше по тях, преди да се нахвърли върху единия, а после и върху другия. Играеше си с тях, както котка си играе с мишка. При цялата си сложна екипировка и елегантен външен вид мъжете в черно нямаха никакъв шанс.
Но аз бях на по-малко от сто метра. Те не бяха сами.
Единият от мъжете – бях сигурен, че се казва Джон – посегна към нещо, закачено на колана му, и подкани двамата си спътници да направят същото. Когато вдигна устройството пред себе си, разбрах, че това е електрошок. Вероятно нямаше да направи нищо повече от това да раздразни змията още повече, но можеше да спечели няколко секунди от ценното време. Помолих се това да стане и се отклоних надясно, за да проверя как е падналия им другар.
Той лежеше по гръб, а от устата му шуртеше кръв, докато се опитваше да диша. Встрани от тялото му зееше дупка, в която змийското кълбо го беше пронизало. Кожата му беше бледа и восъчна, а стъклените му очи ми подсказваха, че не изпитва болка.
Магията ми не се простираше до лечебни сили. Знаех, че има вещици, които се хвалят, че отварите им са достатъчно силни, за да излекуват всяка рана, но дори и да имаше такава, се съмнявах, че някоя отвара би могла да помогне на този нещастник.
Извадих телефона си, за да се обадя за помощ, но един поглед към екрана ми подсказа, че нямам сигнал. Изсъсках и започнах да свалям якето си, след което погледнах към Хестър и Отис.
– Може ли някой от вас да направи нещо, за да му помогне?
Отис скръсти ръце, а Хестър само гледаше, предположих, че това е „не“.
Захвърлих чантата си, коленичих над тялото на мъжа и увих якето си плътно около раната, ако не друго, това щеше да спре притока на кръв. Имах малка аптечка, но нищо в нея не би било ефикасно срещу рана от такъв мащаб. Освен това времето ни изтичаше.
– Трябва да отидете и да повикате помощ – казах на браунитата. – Излети на пътя, намери начин да спреш най-близкия автомобил и накарай шофьора да се обади на 999. Уверете се, че службите за спешна помощ знаят, че змията е ядосана. Последното нещо, от което се нуждаем, е тук да дойдат още потенциални жертви.
Никой от тях не помръдна. Поех си рязко дъх.
– Отис! Хестър! Иди и потърси помощ!
Думите ми най-сетне сякаш се разбраха.
– Да – каза Отис. – Ще го направим. – Той дръпна сестра си.
– Трябва да се измъкнем оттук – прошепна Хестър. Тя вдигна очи към моите. – Трябва да се махнеш оттук.
– Ще го направя – казах твърдо. – Ще бъда точно зад теб. – Погледнах Отис с дълъг поглед. Той кимна, дръпна Хестър отново и те се отдалечиха, като се държаха възможно най-далеч от гърчещата се, злобна змия. За щастие бяха твърде малки, за да привлекат вниманието ѝ, и се промъкнаха за секунди.
– Добре, приятелю – казах на мъжа в черно. – Остани тук, докато помагам на приятелите ти. – Искаше ми се да направя нещо повече от банални думи и го потупах по рамото. – Не ходи никъде.
Изправих се и отново обърнах внимание на змията. Другите трима мъже бяха изстреляли електрошоковете си и, както очаквах, те нямаха голям ефект. Главата ѝ продължаваше да се върти и да се удря последователно във всеки от тях. Единственото, което можех да направя, беше да се опитам да я разсея и да им дам шанс да избягат. Ако успеят да влязат в джипа си, може би ще имат някаква защита срещу челюстите на змията.
Махнах трескаво на отчаяното трио.
– Ще го отвлека. Вие трябва да се махнете оттук! – Изкрещях.
Джон не беше достатъчно глупав, за да откъсне поглед от змията, докато отговаряше.
– Ти си елфа, нали? – Изкрещя той. – Използвай земна магия и срини пещерата!
Това беше глупава идея – щеше да я вбеси и да я отдалечи от дома ѝ, вместо да я хване в капан. Трябваше тя да се оттегли вътре, а не да има още една причина да остане на открито. Освен това, независимо от обстоятелствата, беше противозаконно да се нараняват магически същества в собствените им местообитания.
Не си губих времето да обяснявам всичко това.
– Бъдете готови – извиках аз.
Той изохка и вдигна ръце, за да отблъсне поредния удар. На змията започваше да ѝ омръзва да си играе и не след дълго щеше да захапе още един от мъжете. Трябваше да действам сега – и доколкото можех да преценя, имах само една възможност.
Бръкнах в раницата си и извадих въжето, което за щастие бях хвърлила в последния момент. Навих го плътно около дясната си ръка, поех си дъх, стегнах мускулите си и се затичах към блестящото зелено тяло на змията. Трябваше ми само инерция и тонове късмет. Лесно-лесно.
Хвърлих лявата си ръка назад, като използвах както нея, така и естествения замах на ръката си, за да се издигна нагоре. Секунда по-късно се изкачвах по люспите на змията, докато не се озовах на гърба ѝ на двайсетина метра от главата ѝ.
Тялото на змията се размърда и аз паднах на колене, като се опитвах да се хвана за нещо, за да не падна. Успях да закача пръстите си под ръбовете на две от острите люспи. Добре, че го направих, защото змията очевидно беше регистрирала, че съм се приземила върху тялото ѝ, и определено не беше доволна от това.
Тя извърна глава и впери мънистото си око в мен. Приплъзнах се напред, докато не се наместих върху широката обиколка, докато тя се извиваше и се надигаше в опит да ме изхвърли. Вкопчих се с всички сили.
Вдигнах глава и изкрещях на мъжете:
– Бягайте, за бога! Махайте се оттук!
Не си губих времето да проверявам дали са тръгнали, цялата ми енергия ми беше нужна, за да се задържа на гърба на змията. Главата ѝ се извиваше към мен и знаех, че ще съм загинала, ако зъбите ѝ ме достигнат. Трябваше да се движа.
Освободих хватката си върху везната и се изправих колебливо, като държах тялото си ниско, за да запазя центъра на тежестта си. След един дъх започнах да се движа по дължината на дългия гръбнак на змията към огромната ѝ глава. Стига да запазя равновесие, имах шанс. Бързината беше от ключово значение, така че се движех бързо, като внимавах да наблюдавам пулсиращите мускули, за да знам в каква посока се дърпа змията и да мога да променя теглото си съответно. В същото време размотах въжето и го опънах между ръцете си. Не бях каубойка, но смятах, че мога да овладея гигантска змия. Може би.
Змията се отклони наляво и после надясно. Кракът ми се подхлъзна и едва не паднах, но провидението ми се усмихна и успях да се задържа. Тогава масивният ѝ раздвоен език се насочи към мен и аз бях принудена да се наведа, за да го избегна. Гнилата миризма на дъха ѝ почти беше достатъчна, за да ме повали, но аз се хвърлих напред още четири крачки, докато не бях твърде близо до самата глава на змията, за да може тя да се извърти и да ме достигне.
С разтуптяно сърце замахнах с въжето, за да го омотая около главата на змията. Първия път не успях, но запазих спокойствие и опитах отново – и втория път въжето се заплете под челюстите на змията. Дръпнах здраво, като принудих главата ѝ да се обърне назад. Тя се оплака със силно ръмжене, докато дърпах колкото можех по-силно, насочвайки главата ѝ далеч от бягащите мъже.
– Съжалявам, че нарушихме съня ти – казах аз, макар да нямах представа дали разговорът със съществото щеше да доведе до нещо добро. – Но не можеш да ги ядеш, не и днес. Така или иначе, всички те са мускули. От тях няма да има много храна.
Единственият отговор, който получих, беше злобно съскане. Погледнах към облеченото в черно трио и видях, че почти са стигнали до джипа си. Пренебрегвайки болката, когато въжето се затъркаля по ръцете ми и протри плътта ми, се помолих. Още пет секунди. Само още пет секунди.
За наше нещастие змията също беше разбрала, че възможността да се нахрани се отдалечава. И опита да се хвърли към мъжете. Дългото ѝ тяло се плъзна още по-далеч от пещерата, докато не се оказа изцяло извън нея, опашката ѝ се размаха от една страна на друга в нов опит да ме събори, а главата ѝ се изпъна напред, за да се взре в тримата мъже.
Напрегнах въжето и го издърпах назад, колкото можах, но губех хватката си. Усещах как се изплъзва от ръцете ми. Между потта, която се стичаше в очите ми, и главата на змията, която закриваше гледката ми, изгубих мъжете от поглед. Когато секунда по-късно чух рева на автомобилен двигател, разбрах, че са в автомобила си и вече бягат. Издишах. Бяха се погрижили за тях – сега трябваше да се тревожа само за себе си.
Не можах да се задържа нито за миг повече и освободих въжето. Веднага змията отново замахна с опашката си към мен – и сега нямаше за какво да се хвана. Върхът на опашката се удари в ребрата ми и усетих пронизващ удар, след което полетях във въздуха, докато не се приземих в храсталак от остри иглички нагоре по хълма вляво. Сега, що се отнася до змията, аз бях лесна плячка.
Хлипах, като се опитвах да игнорирам острата болка, която пулсираше в тялото ми. Докато се изправях на крака, отчаяно се опитвах да се сетя за някаква магия, която би ми помогнала. Водата нямаше да е от полза: змиите обичат вода. Огънят можеше да подпали подраста и да създаде повече проблеми, отколкото да реши. А змията принадлежеше на земята, така че да заповядаш на земята да се отвори нямаше да е добра идея. Оставаше само въздухът, но имаше едва мъничко ветрец, с който да се работи. Това щеше да е на косъм.
Змията се завъртя, докато се озова срещу мен. Главата ѝ се вдигна нагоре и се поклащаше от една страна на друга, а езикът ѝ се изплези в очакване. Сега не ставаше дума просто за закуска, а за отмъщение.
Поколебах се и откъснах поглед, достатъчно въздушните течения, можех да ги използвам, за да ме избутат по-нагоре по склона от обсега на змията. Хайде, Дейзи. Хайде.
Обърнах се и се съсредоточих върху въздуха, като го привлякох зад тялото си и започнах да тичам, да се спъвам нагоре. Всичко, което трябваше да направя, беше да освободя контрола си в точния момент – но змията беше точно там, точно зад мен. Трябваше да се движа.
Стегнах мускулите на стомаха си и със свистене хвърлих цялата магия, която притежавах. След един удар на сърцето огромен порив на студен вятър задвижи тялото ми нагоре. Сега краката ми едва докосваха земята – но все още трябваше да се отдалеча колкото се може повече от змията.
Вдясно от мен имаше тесен процеп. Може би ще успея да се промъкна в него и да се предпазя от змийските зъби. Може и да се получи…
Скочих, като използвах последната въздушна магия, за да хвърля тялото си напред между острите черни скали. Притиснах гръбнака си към задната част на плитката пукнатина и инстинктивно вдигнах ръце, за да отблъсна следващата атака на змията.
Блестящите ѝ очи се приближиха и усетих горещия дъх върху голата си кожа. Огромни, жълтеникави зъби се насочиха към мен, за да проверят дали могат да проникнат вътре и да ме изтръгнат. Осъзнавайки, че не може да се добере до мен по този начин, тя съскаше – но езикът ѝ оставаше опасен. Ако го увиеше около някоя част от тялото ми, можеше да ме измъкне. По дяволите, само този език вероятно имаше достатъчно сила, за да ми счупи врата, ако го удари на правилното място.
Глас се носеше отдолу.
– Ой! Бела!
Очите на змията се свиха малко. Тя изплези език, след което се протегна отвъд ръба на заобикалящите ме скали, за да го остърже по краката ми.
– Бела! – Който и да викаше, сега звучеше по-строго. – Отстъпи.
Гледах змията, а тя ме гледаше.
– Ще преброя до три – изкрещя гласът. – Едно, две…
Змията отново изплези език към мен, но този път имах странното усещане, че просто се опитва да каже последната си дума. Стомахът ми се сви, докато се опитвах да не се отдръпна от дъха ѝ. После главата ѝ изчезна и усетих как земята се разтресе, докато тя се завъртя и се измъкна.
Затаих дъх. Когато не се появи отново, измъкнах глава и надникнах надолу. В подножието на хълма, до един смачкан джип и нещо, което изглеждаше като труп на овца, един мъж галеше главата на змията и мърмореше нещо, което можеше да е ласка или нежно предупреждение – от това разстояние беше невъзможно да се разбере.
Змията – вероятно Бела – изглеждаше раздразнена, но след дълъг миг сведе глава, грабна мъртвата овца и се оттегли в тъмната паст на пещерата си. Появи се втори автомобил, който се насочи към четвъртия мъж в черно, който все още лежеше на земята, където го бях оставила. Двама униформени парамедици изскочиха и се затичаха към него.
Беше свършило.
Хестър се появи пред лицето ми, а малките ѝ крилца се размахваха.
– Намерихме помощ – радостно изръмжа тя. – Този човек е рейнджърът за този район. Той не е много доволен, че си събудила змията, така че вероятно трябва да се махнем оттук, преди да са те арестували или нещо подобно.
Измърморих и избърсах челото си.
– Ех. – Хестър ме погледна. – Това пот ли е? Дамите не трябва да се потят. – Тя подсмръкна. – Трябва да сияеш. – Почесах се по лицето. – Какво? – Попита тя.
– Опитвам се да си спомня кога точно ти казах, че съм дама – казах аз.
Отис се появи в полезрението.
– Винаги ще бъдеш моята дама, Дейзи.
Да, да. Принудих се да се усмихна: или това, или да се срина в безсъзнание.
– Тялото ти вибрира по много странен начин. – Отис махна с малката си ръка към кръста ми.
Намръщих се, докато се измъквах от пукнатината. Почиствайки се от прахта, посегнах към сателитния телефон, който бях закачила на колана си, и погледнах екрана.
– Майната му.
– Проблем? – Попита Хестър.
– Хюго е намерил първата част – промълвих аз.
Разбира се, че е така. Въздъхнах, после се обърнах към червенокосия рейнджър, който нахлуваше по склона, за да се изправи срещу мен. Очевидно целият този провал беше по моя вина, независимо дали ми харесваше, или не.
Назад към част 12 Напред към част 14
