Глава 16
На следващата сутрин, когато всички се събрахме пред входа на пещерата Смоу, положих всички усилия да стоя колкото се може по-далеч от Хюго. Не го гледах, не напъвах уши, за да чуя какво казва, и определено не бях болезнено наясно с всяко негово движение. Нито пък факта, че скафандъра, с който беше облечен, показваше всеки сантиметър от стегнатото му, мускулесто тяло. Не. Не и аз. Бях съсредоточена върху това да вляза в пещерата и да намеря следващата част преди него.
Магьосникът, ангажиран от сър Найджъл, не изглеждаше особено могъщ. Беше тромав, висок и нервен, сякаш не беше свикнал да се появява на публични места. Изкушавах се да се приближа до него и да заговоря, за да го убедя, че съм добър човек, и може би дори да го подтикна да ме пусне първа в пещерата. Но когато видях как елфическите близнаци се опитват да направят точно това и забелязах как магьосника настръхна от неудобство, реших да не го правя. Той не искаше да води светски разговори с никого, можех да уважа това.
Точно в девет и половина магьосника прочисти гърлото си. Той изглеждаше едновременно доволен и смутен, когато всички замълчаха и го погледнаха с очакване.
– Здравейте. – Той премести краката си. – Аз съм Гордън.
До мен Бундер си пое дъх.
– Гордън Макензи?
Бузите на Гордън се обагриха.
– Да.
Триото шейпшифтъри се взираше.
– Сър Найджъл изважда големите оръжия – прошепна един от тях.
Погледнах магьосника с по-голям интерес. Не бях чувала за него, но очевидно беше важен човек. Хестър бръмчеше в ухото ми.
– Известен ли е?
Повдигнах рамене.
– Предполагам, че е така.
Който и да беше той и каквото и да беше направил, изглежда не искаше да говори за това. Почеса се неловко по врата и погледна към земята. Рискувах да хвърля бегъл поглед към Хюго, интересното беше, че очите му избягваха магьосника. Всъщност никой от събралите се Прими не гледаше директно към Гордън.
– Двама души са изчезнали – промълви той. – Трябва да има осем отбора и двадесет и шест души. Аз изброявам само двадесет и четири.
Хъмфри и Елинор отсъстваха. Не бях изненадана, но се почувствах леко разочарована. Харесваше ми да са наоколо.
Единият от близнаците извика:
– Няма нужда да чакаме. Можем да започнем и без тях.
Беше ясно, че каквото и кратко приятелство да е имало предишната вечер, то вече е изчезнало. Всеки от нас искаше да е следващия, който ще намери част, и атмосферата се раздираше от напрежението на състезанието.
Гордън очевидно се съгласи.
– Ще се отправим към пещерата Смоу. Към задната част на третата достъпна пещера има голям воден басейн. В този басейн се намира руната и блокирания вход към вторичната мрежа от пещери, където се смята, че е скрит търсеният от вас предмет. Ще изтеглите жребий, за да определите реда на влизане, след което аз ще отключа руната и ще отворя пътя. Останалото зависи от вас.
– Много? – попита един от човешките търсачи на съкровища. – Трябва да влезем по азбучен ред.
Потиснах усмивката си. Името му беше Аарон Алън: разбира се, че искаше да се подреди по азбучен ред.
Гордън беше интровертен, но не беше откачен.
– Ще изтеглите жребий, за да определите реда на влизане – повтори той с по-твърд тон на гласа, въпреки че продължаваше да гледа в краката си. Обърна се и без да погледне никого от нас, се запъти към пещерата Смоу.
Входът беше огромен. От двете ни страни имаше сиви шистови скали, а зад нас – пясъчен плаж. Въпреки че нямаше нищо общо с тъмната дупка в Змийския проход, не можах да предотвратя малка тръпка, която премина през мен. Но си казах, че тук няма гигантски влечугоподобни чудовища – поне не и в този първи участък.
Тръгнах след останалите, като се стараех да избягвам скалните отломки по земята и тесния поток, който течеше отдясно. Като се има предвид, че щях да се потопя под водата, не знаех защо се притеснявам, че ще си намокря краката, но исках да остана суха колкото се може по-дълго.
Тръгнахме поединично по дървена пътека. Скоро ревът на водата от малкия водопад в пещерата Смоу направи невъзможно да чуем какво си говорят другите. Отис летеше пред мен, а малките му крилца махаха яростно, докато изследваше. Когато се върна да ми разкаже какво е видял, едва го чух. Примижах в опит да прочета по устните, но най-многото, което разбрах, беше „тъмно“ и „красиво“. Със сигурност беше прав за тъмната част.
Завихме зад ъгъла и естествената светлина от отвора зад нас се отдръпна. С всяка крачка мракът ставаше все по-потискащ и имах чувството, че стените на пещерата ме притискат.
Виждах светлината пред себе си, когато Гордън запали фенерче, а няколко от останалите направиха същото. Устоях да не извикам искра огнена магия, за да осветя пътя си, щях да изчакам, докато се отдалеча от останалите, преди да използвам отново силите си. Те нямаше нужда да се възползват от моята магия, а светлината на техните факли беше достатъчна за всички нас. Освен това в такива пространства беше изключително важно да се сведе магията до минимум.
Съсредоточих се върху това да запазя спокойствие и да поставям единия крак пред другия. Няколко минути по-късно се спряхме до капеща пещерна стена и мътна вода.
Гордън насочи фенерчето към лицето си.
– Тук имам торба с цифри – каза той, а тихият му глас изведнъж се разнесе, докато се отразяваше от влажните стени на пещерата. – Всеки отбор ще вземе номер, за да определи реда на влизане. – Той посочи към водния басейн. – Там ще отидете.
Вгледах се в черната вода, която определено не изглеждаше особено привлекателна.
– Това е малко страшно – прошепна Отис. Аз се съгласих.
Отнякъде зад нас друг глас извика:
– Чакайте! Идваме!
Усмихнах се, Хъмфри и Елинор все пак се бяха справили.
– Трябва да бъдат дисквалифицирани за закъснение – промърмори един от близнаците.
– Трябва да я дисквалифицират за грубост – каза Хестър в ухото ми.
Хъмфри и Елинор се втурнаха напред.
– Извинявайте – каза Елинор с неясна смутена усмивка. – Спахме.
– А на закуска имахме втора порция – добави Хъмфри. Очевидно бяха отседнали в хотел, вместо да къмпингуват като останалите. Късметлии са.
– Вземете един номер и подайте торбичката – каза Гордън.
Хъмфри примигна совообразно.
– Гордън Макензи?
– Добро утро, г-н Бриджър. – Гордън подаде малката кадифена торбичка на Хюго, който извади един номер. Наблюдавах изражението му, докато го поглеждаше. По дяволите: малка усмивка играеше около устните му, така че вероятно беше изтеглил благоприятен номер.
Сигурно е усетил погледа ми върху него, защото вдигна очи и срещна моите. Не можеше да се отрече предизвикателството, изписано в сините им дълбини. Отвърнах поглед.
– Познаваш го? – Елинор попита Хъмфри с тих глас. – Магьосникът?
– Казва се Гордън – заедно бяхме ученици в Итън. Той е човек, но често работи с елфическата общност. Не очаквах да го видя тук – от няколко години той е нает изключително от семейство Асини, за да намери лейди Роуз. Той е…
– …добър човек – прошепнах аз.
– …добър човек – завърши Хъмфри.
Усмихнах се.
– Коя е лейди Роуз? – Попита Елинор.
– Тя е висш елф, който… – Хъмфри рязко спря и погледна Хюго. – Няма значение.
Повдигнах вежда. Интересно. Аз също не знаех коя е лейди Роуз, но не за първи път чувах ловец на съкровища да споменава името ѝ. Тя ли беше причината, поради която Хюго и Гордън избягваха контакт с очи?
– Тук. – Бундер пъхна чантата в ръцете ми и прекъсна мислите ми. – Твой ред.
Протегнах ръка към чантата и извадих първото нещо, до което се докоснах, след което подадох чантата на шейпшифтърите до мен. Погледнах номера, изписан на брояча ми, след което го вдигнах за Отис и Хестър. Хестър се намръщи, но Отис сви рамене. Номер пет: ние щяхме да сме петия отбор, който щеше да премине през блокирания проход. Това не беше нито най-лошият, нито най-добрият сценарий.
Шифтърите подадоха чантата на Хъмфри, който я протегна към Елинор.
– Остава само един номер – каза той.
Елинор потопи ръката си вътре. Тя нададе малък писък, когато извади последния брояч и го погледна.
-Номер едно!
– Невероятно – промълви един от близнаците. – Те пристигат последни и първи влизат в пещерата.
Поне това означаваше, че Хюго не е първи. Когато го погледнах отново, той вдигна два пръста. Тогава Примите щяха да са втори. Извърнах очи.
– Давам ви пет минути, за да се подготвите – каза Гордън. – След това ще отключа руната и ще отворя прохода. – Той направи пауза. – Ако някой размисли и не иска да премине, все още може да се оттегли.
Вече свалях тениската си през главата, за да разкрия банския си костюм отдолу. Излизам? Никакъв шанс.
***
– Не разбирам – каза простичко Хестър, докато подканях нея и Отис към непромокаемата си чанта, в която бях натъпкала и дрехите си, малко храна и бутилка чиста вода. – Защо не можеш да използваш магия и да създадеш въздушен мехур, за да преминеш през прохода? Тогава никой няма да се намокри и никой няма да се удави.
Може и да не се радвах на формално магическо образование, но бях взела достатъчно, за да знам точно защо не мога да го направя.
– Тръстикови жаби – казах аз.
– А?
– През 30-те години на миналия век Австралия внася около стотина тръстикови жаби, за да се справи със заразата от тръстикови бръмбари. Теорията е била, че жабите ще се адаптират към местността и ще намалят популацията на бръмбарите, така че на фермерите няма да се налага да използват пестициди. Жабите не само че не изяли бръмбарите, но и се размножили с милиони, започнали да разпространяват болести и унищожили десетки други местни видове.
Хестър объркано поклати глава.
– Все още не го разбирам.
– Не въвеждаш нещо в нова среда, ако не знаеш точно какъв ефект ще има – казах ѝ аз
– Не предлагам да ни превръщаш в жаби, Дейзи – възрази тя. – Само казвам, че малко магия би помогнала.
Опитах се да дам друг пример.
– Преди двадесет години някои предприемчиви миньори в Уелс наели няколко елфи, за да преместят земята и да им улеснят достъпа до голям въглищен пласт. Използването на земна магия под земята разклатило земята и предизвикало земетресение. Мината се срути, убивайки всички в нея, а на повърхността също бяха нанесени щети за милиони лири.
Посочих към басейна с черна вода.
– Не знаем какво има там и какво е от другата му страна. Не знаем какво би могло да направи използването на изблик на въздушна магия с атмосферата, която вероятно е останала необезпокоявана поне от двеста години. Докато не разберем с какво си имаме работа, магията не е добра идея.
Отис кимна мъдро.
– Благоразумието винаги е мъдро.
Хестър изсумтя.
– Благоразумието може да ни накара да се удавим.
– Малко вероятно е. – И тримата се обърнахме към Гордън, който се беше вслушал в разговора ни. Той се изчерви от вниманието, но продължи. – Изпратихме запитвания. Водата не се простира отвъд това място на повече от шестнайсет метра. Не знаем какво има от другата страна на тази пещера, но знаем, че няма да е само вода.
– Лесно ти е да кажеш това – промълви Хестър. – Няма да скочиш в тази гадна вода, за да плуваш.
– Не е нужно да идваш – казах ѝ аз. – Можеш да останеш тук.
Тя сгъна възмутено малките си ръце.
– Няма да те оставя да тръгнеш и да правиш всички приключения сама! За какво брауни ме мислиш?
Гордън изглеждаше развеселен.
– Много смело – каза той.
– Точно така! – Изкрещя Хестър. – Точно така, по дяволите! – Тя отвори ципа на чантата, а Отис беше точно зад нея. Запечатах я и сложих върху раменете ми, като се уверих, че е здраво завързана и няма да се изхлузи.
Хъмфри и Елинор пристъпиха напред. Въпреки предишното си удоволствие от това, че е изтеглила първото място, Елинор беше с бяло лице, докато гледаше мътната вода. Хъмфри не изглеждаше много по-щастлив. Имаше и недостатъци на това да отидеш пръв.
– Сигурен ли си в това? – Прошепна Елинор, протягайки ръка към Хъмфри.
– НЕ – каза той. – А ти?
– Съвсем не.
Прочистих гърлото си.
– Имаш това. Можеш да го направиш.
Елинор преглътна.
– Благодаря, Дейзи.
– Ако искаш да си разменим номерата – започна един от шифтърите, – с удоволствие ще заемем твоето място.
– Благодаря, стари приятелю – каза Хъмфри. – Оценявам мисълта ти, но няма да се отклоним от задачата си.
Гордън разпери широко ръце и завъртя ръцете си в неестествени посоки. Връхчетата на пръстите му засияха в зелено и усетих как от тялото му блика сила. Водата се размърда под краката ни и усетих, че земята трепери. Чу се силно бучене, последвано от далечно скърцане на скали. След това Гордън се задъха, сведе глава и промълви:
– Проходът е чист.
Изпитвах кратка тръпка на адреналин. Наистина правехме това. Въпреки стягащата ме клаустрофобия, нямах търпение да видя какво има от другата страна.
Хъмфри погледна Елеонора.
– Готова ли си?
Гласът ѝ беше тих, но твърд.
– Да.
Миг по-късно те скочиха в басейна и черната вода покри главите им. Всеки от нас се взираше надолу в очакване да види дали ще се появят отново – с изключение на Гордън. Вместо това той бръкна в джоба си, извади дълга художническа четка за да скицира малка руна в мръсотията на пещерния под. Докато ние наблюдавахме водата, той наблюдаваше руната. След няколко напрегнати мига той си пое дъх и се изправи.
– Те благополучно са стигнали до другата страна – заяви той.
Иха. Изпитах облекчение.
Хюго и неговите Прими се придвижиха до брега на водата.
– Не се притеснявайте, момчета – промърмори Хюго на екипа си. – Това няма да продължи дълго. – Той се вмъкна в водата, последван от Беки, а след това и от останалите петима членове на екипа.
След това влязоха бързо един след друг, никой не искаше да остане твърде назад. Когато дойде моят ред да пристъпя напред, половината от мен крещеше да се обърна и да избягам, а другата половина ми викаше да продължа с приключението. Очевидно нямаше въпрос коя половина послушах.
Отидох до ръба на басейна и пръстите ми се свиха по скалистия му ръб. Загледах се в дълбините, без да мога да видя нищо друго освен зеленикаво сияние от дясната страна, вероятно там се бях насочила. Погледнах към Гордън. Той ми кимна енергично, а предишната му срамежливост беше изоставена сега, когато действието беше в ход. Затаих дъх, след което скочих.
Очаквах студа, но ледената вода все пак беше шок и накара потъващото ми тяло да трепери и да се дърпа. Завъртях се, докато се озовах с главата надолу, след което ритнах краката си колкото се може по-силно, за да се спусна към зелената светлина. Поне, помислих си мрачно, нямаше риби, които да прелитат покрай мен, за които да се притеснявам, макар че налягането в ушите ми се покачваше, докато се гмурках по-дълбоко, и костите ми вече бяха измръзнали.
Зеленото сияние се излъчваше от старата руна, до която имаше тесен отвор. Хванах се за един отломък от назъбена черна скала, за да придърпам тялото си по-близо, след което заплувах усилено през тъмния проход на ръба на водата.
Мълчаливо благодарих на екипа, който беше отделил време да направи тази част по-лесна за останалите. Главата ми проби повърхността на водата и се огледа наоколо. Близнаците, които бяха влезли във водата точно преди мен, вече бяха излезли и бяха навлекли сухи дрехи.
Виждаше се само още един човек и по необясними причини това беше Хюго. Той стоеше в рамката на скалистото устие на тунела от другата страна на водата. Взираше се в мен, а замисленото му лице беше скрито от трептящите сенки. После кимна, завъртя се на пети и изчезна от погледа.
Назад към част 16 Напред към част 18
