Глава 17
Не си губех времето да се чудя защо Хюго се е забавил в първата пещера, с четири отбора пред мен и три близо до мен не можех да си позволя да се бавя.
Измъкнах се от хладната вода, изтръсках ледените капки като куче и отворих непромокаемата чанта. Браунитата веднага излетяха навън.
– Успяхме ли? – Попита Отис. – Тук ли сме?
– Да – казах аз и доволно присвих устни. – Тук сме.
Избърсах се с малка кърпа, облякох чифт свободни панталони, тениска и чорапи и напъхах краката си в обувките. Тялото ми все още беше влажно и дрехите ми лепнеха по мен, а с влажния въздух в пещерата се съмнявах, че скоро ще изсъхна. Но лекият дискомфорт не можеше да се сравни с тръпката от намирането на следващата част.
– Има само един път – каза Хестър. – И той е черен. Можеш ли да използваш магия, за да осветиш пътя?
Вдишах дълбоко, въздухът беше мухлясал, но това можеше да се очаква. Усетих слаб вятър, който духаше към нас, така че сигурно има някакви тесни кухини, през които влизаше свеж въздух. Беше безопасно.
– Мога да направя малка огнена магия, след като виждам какво има тук – казах ѝ. – Има въздух, който може да се диша, така че огнената магия няма да има достатъчно негативен ефект, за да предизвика проблеми. Не се притеснявай. Стига да я огранича до минимум, би трябвало да е наред. Ако се наложи, ще коригирам магията, докато се движим.
– Няма тръстикови жаби? – Попита тревожно Отис.
– Няма тръстикови жаби – успокоих го аз.
Зад гърба ми се чу плясък и аз се огледах, за да видя как главата на Бундер се появява от водата. Близнаците вече бяха изчезнали.
– Хайде – казах на браунитата. – Да се махаме.
Придвижих се бързо. Докато Бундер плуваше до ръба и се измъкваше от водата, аз се съсредоточих. Не беше лесно да се предизвика огън без подходящи подпалки, когато бях по-млада, ми бяха нужни много месеци практика, защото изискваше деликатно дърпане на правилните молекули във въздуха. Докато стигна до началото на тунела обаче, пред мен се поклащаше малка огнена топка, която беше повече от достатъчна, за да освети пътя напред, без да изразходва твърде много кислород.
Чувах далечните гласове на другите отбори пред мен и струйката вода, която леко се стичаше по стените на пещерата. Това беше момента. Никой не беше минавал по тази пътека от средата на осемнайсети век, така всички си представяха истинския лов на съкровища. Така си го представях и аз.
– Моята дума – каза Хестър. – Това е вълнуващо.
Отис беше по-малко впечатлен.
– Ужасяващо е.
– Дръжте се близо – казах им, докато свеждах глава и влизах в тунела.
Нищо тук не изглеждаше създадено от човека. Гладките стени и начинът, по който тунелът се потапяше и гмуркаше, издигайки се в един участък, преди да се спусне отново, подсказваха, че хилядите години естествена ерозия са създали пространството, а не древни миньори, търсещи ценни метали.
Поддържах равномерно темпо, сигурна, че пътя напред е безопасен – поне засега. Четирите отбора пред мен бяха доказателство за това и това ми позволи да внимавам по-малко от Хъмфри и Елинор, които бяха тръгнали първи. Имаше и предимства да не си начело на групата.
Съсредоточих се върху люлеещата се огнена топка и далечното бучене на гласове пред мен и продължих да тичам. Само ако бившите ми колеги от СДС можеха да ме видят сега.
Ентусиазмът ми не продължи дълго.
След няколко минути покривът на тунела се спусна, принуждавайки ме да се навеждам все повече и повече. Завих зад ъгъла и очите ми се присвиха, сега трябваше да приклякам и да се провирам, вместо да тичам. Клаустрофобията ми се завърна с отмъщение.
Съсредоточих се върху редовното дишане и движението напред, но знаех, че ще ми е трудно, ако пещерата продължи така. Не ми помагаше и факта, че чувах Бундер да се приближава зад мен, нямаше достатъчно място, за да ме подмине, а и не ми харесваше да мисля, че той буквално щеше да се вкопчи в петите ми. Умът ми се отклони към въпроса колко точно тона скала ме притискат отгоре и гърдите ми започнаха да се стягат.
– Дишай – изръмжах на себе си. – Това не е проблем. Това е нещо ново и вълнуващо и точно това, което исках от търсенето на съкровища. Паниката, която изпитвам, е неоправдана. Все още има достатъчно място за движение, достатъчно въздух за дишане. Проблемите ми са психологически.
Тесният тунел зави наляво и пространството стана още по-тясно. С неохота угасих малкото си огнено кълбо, защото не знаех какво има отпред и дали има достатъчно кислород, за да поддържа пламъка.
Потърсих зад гърба си чантата на раменете си, в нея имаше фенерче на батерии, макар че планирах да го използвам само за спешни случаи. Батериите бяха ограничен ресурс и нямаше как да знам колко дълго ще бъда тук долу.
Отново отдръпнах ръката си. Все още нямах нужда от фенерчето, би било разумно да го оставя там, където е, поне засега.
– Пред нас има отвор! – Изведнъж Хестър изпищя в ухото ми.
Викът ѝ беше толкова неочакван, че се дръпнах нагоре и ударих главата си в тавана на тунела. Издадох остър стон от болка.
– Арх!
– О – саркастично каза Хестър. – Извинявам се. Не разбрах, че всъщност ти харесва тази тъмна, адска дупка. Мислех си, че ще се зарадваш, че пред теб има голямо пространство.
Разтрих тила си и се размърдах, после стиснах зъби и се впуснах дълбоко в себе си за последен прилив на енергия. Тя ме тласна напред, докато почти изхвърчах от отвора.
Приземих се на твърда земя и се претърколих по гръб. Слава богу, това беше голяма пещера с много място. Поставих ръка на гърдите си и я притиснах към сърцето си, докато пулсът ми се забави. Всичко беше наред. Бяхме се справили.
Върхът на крилете на Отис докосна бузата ми, докато се отдалечаваше от мен и се връщаше обратно.
– Всички останали са тук! Вече ги настигнахме!
Това беше нещо. Погледнах светлините, събрани около едно място на около трийсет метра пред мен. Отис беше прав: всички останали отбори бяха тук. После чух хъркане отзад и се обърнах, за да видя как Бундер излиза от тесния отвор по същия начин, по който и аз.
С досада той се изправи на крака. Постави ръце на хълбоците си и се огледа наоколо.
– Беше забавно – каза той. – А това е интересно. – Погледна към мен, все още проснат на пода на пещерата. – Беше тясно място – каза той любезно. – Но ще свикнеш. Пещерите са трудни места за изследване, когато не са картографирани и не знаеш какво ще последва.
– Благодаря – промълвих, докато се изправях на крака и бършех праха си. Оценявах опитите му за успокоение
Той се усмихна неловко.
– Вероятно ще има много по-лоши участъци.
– О. Чудесно. – Погледнах го отстрани, дали се опитваше да ме изнерви? От изражението му не изглеждаше така, но стегнатата спирала от напрежение в корема ми подсказваше друго.
– Имам резервно фенерче, ако ти трябва – предложи той.
Примигнах, после му се усмихнах искрено.
– Имам такова, макар че се опитвам да не го използвам, освен ако не се налага.
– Вероятно това е разумно – каза Бундер.
– Трябва да запазиш резервното си фенерче за себе си.
Той поклати глава.
– В такава среда трябва да се държим заедно, независимо дали се състезаваме един срещу друг, или не. Особено когато сме единствените самостоятелни състезатели.
Осъзнах, че е искрен.
– Тя не е сама – отвърна Отис. – Ние сме с нея.
Браунитата бяха твърде малки, за да осигурят физическа подкрепа, така че разбрах защо Бундер ги е оставил извън уравнението.
Бундер погледна Отис, наведе глава в знак на благодарност и се поклони.
– Извинявам се, сър. Сгреших.
Отис подсмръкна, леко успокоен.
– Благодаря ти за това – казах на Бундер, като го мислех искрено.
– Не си толкова зле, Дейзи – каза ми той.
Усмихнах се.
– Ти също не си.
Вървяхме заедно към другите отбори. Всички с изключение на Хюго бяха обърнати с лице към нас. Погледът му се въртеше между нас, изражението му беше неразгадаемо. Той се обърна, когато се присъединихме към групата.
– Какво се бави? – попита той.
Единият от близнаците отговори:
– Има известни опасения относно най-добрия начин за действие.
Хъмфри, който тревожно стискаше устни, кимна с глава.
– Вляво има широк тунел. Елинор и аз вече го проучихме, но той води до задънена улица.
Елинор изглеждаше извънредно бледа дори на тази слаба, трептяща светлина и стискаше силно ръката на Хъмфри. Изглежда усещаше клаустрофобичната тежест на пещерата дори повече от мен.
– Има и втори достъпен тунел – продължи близнака. – Но той е малък. Бес се провира през него в продължение на няколко метра и изглежда, че води нанякъде. – Тя погледна Бундър нагоре-надолу. – Не съм сигурна, че ще се вместиш в него.
Тя посочи. Когато погледът ми проследи пръста ѝ, не успях да предотвратя рязкото поемане на дъх. Това наистина беше малко пространство. При мисълта да вляза в него ме побиха тръпки, щеше да е тясно дори за мен.
Хюго и неговите Прими вече се движеха надясно и веждите ми се смръщиха. Пристъпих встрани, за да имам по-добър изглед, и усетих, че от Хюго се излъчва трептене на магия. Секунда по-късно далечната страна на пещерата беше осветена от огнено кълбо, подобно на онова, което бях създала по-рано.
Примижах, забелязвайки тъмния вход на поредния тунел, който изглеждаше достатъчно голям, за да се мине през него, без да се навеждам, и се отпуснах на петите си. О…
Не способността на Хюго да хвърля огнена магия на такова разстояние предизвика ужаса ми, макар че и тя беше достатъчно удивителна, а тридесетметровата пропаст между него и тунела. Имаше два пътя напред – но и двата бяха изключително опасни.
С леко кимване на глава насочих Отис надясно, после направих същото, за да изпратя Хестър наляво. Те разбраха веднага. Докато останалите обмисляха вариантите си и се появи шестия отбор от търсачи на съкровища – вещиците, аз се отдръпнах и зачаках, докато браунитата полетяха в противоположни посоки.
Примите размотаваха въжета от чантите си, шейпшифтърите бяха сформирали плътна дискусионна група, а Бундер беше коленичил на земята и се взираше в малка книга, пълна с руни.
– Това не ми харесва – прошепна Елинор на Хъмфри.
– На мен също, скъпа – отвърна той. Той я потупа успокоително по ръката, но забелязах, че ръцете му треперят. Знаех как се чувства.
Първи се появи Отис, който излезе от чернотата на пропастта с уплашено изражение.
– Дълъг е пътя надолу, Дейзи. Ако паднеш, със сигурност ще умреш. Предполагам обаче, че можеш да опиташ въздушна магия, за да манипулираш атмосферата и да се предпазиш от падане. – Той прозвуча съмнително.
Само в най-лошия случай. Използването на каквато и да е магия в тази тъмна дупка можеше да има опасни последици за всички нас – и, така или иначе, никой от нас не знаеше дали прекосяването на пропастта ще доведе до това, което търсим .
Бундер поклати глава.
– Не можеш да рискуваш да изпратиш никаква магия там. Дори огъня може да е проблем. Не знаем какъв е въздухът под нас.
– Знам – казах аз.
Едната от близначките – Бес – се дръпна.
– Какво? – Гласът ѝ се извиси достатъчно високо, за да отекне в камерата. – Тя не може да използва магия в тази дупка! Последствията могат да бъдат катастрофални!
Стиснах челюстта си.
– Знам – повторих аз. Когато Хюго се насочи към мен, аз вече бях вперила поглед в неговата посока. – Нямам намерение да използвам магия там долу – казах за трети път. За бога.
Хюго се върна към въжетата си.
– Добре – измърмори той. – Не знаем какъв ефект може да има магията. Използването на контролирана огнена магия в това голямо пространство е едно, но използването на въздушна или земна магия под нас е нещо съвсем различно. Можеш да предизвикаш срутване на тавана или да събудиш дремещи зверове, които са живели векове наред тук, в мрака.
Всички останали търсачи на съкровища изглежда ме смятаха за идиот. Отворих уста, за да изплюя някоя нецензурна дума по адрес на всички тях, но появата на Хестър ме възпря. Тя се мяташе от страна на страна и трепереше.
– Дълъг е около половин миля – каза тя.
Потръпнах. До мен Хъмфри се задъха звучно.
– Той се стеснява, преди да се отвори в по-широк тунел – продължи Хестър. – Ако се поклащаш по корем, вероятно ще успееш. Но – добави тя – е много тъмно. И е много трудно.
Преглътнах връщащата се клаустрофобия. Не бях убедена, че ще се справя, ако паниката ме обземе в това малко пространство, може да хипервентилирам и да се окажа наистина заклещена – завинаги.
– Един отбор вече почти умря – каза една от вещиците. – Няма да рискувам живота си заради шанса за някакви стари монети, без значение каква награда ни предлага сър Найджъл.
Елинор погледна Хъмфри.
– Знам колко отчаяно искаш да намериш част от ключа, но… – Тя преглътна трудно.
Хъмфри отново я потупа по ръката.
– Напълно съм съгласен. Трябва да се върнем на повърхността, скъпа моя. Това няма да е нашата победа.
Но не всички се отказваха. Чу се странен звук от пляскане, после още един и още един. Когато се извърнах, видях, че Хюго и Примите прекарват въжетата си през пропастта, опитвайки се да ги закачат на скалистия връх от другата страна.
Въжето на Хюго се приземи от първия път – разбира се, че се приземи. Той го опъна, преди да го подаде на един мустакат висок елф на име Дийн. Беки и останалите прими стояха до него.
Изведнъж разбрах плана му: щеше да остави по-голямата част от екипа си тук да държи края на въжето, докато той си проправя път през него. Беше опасен ход, но – предположих раздразнено – ако някой можеше да го направи, Хюго можеше.
Вторият близнак се приближи до него.
– Прегръдки, скъпи.
– Не.
Тя докосна нежно ръката му и аз усетих прилив на истински гняв. Примигнах. За какво беше това?
– Не знаеш какво ще ти кажа – възрази тя.
– Да, знам. – Той дръпна опънатото въже, за да го изпита. – Искаш да използваш моите въжета, за да преминеш.
– Е, ако предлагаш…
Той се обърна към нея.
– Не. Това е състезание, Джейн.
– Ще направя така, че да си заслужава. – Тя трепна с мигли.
– Отговорът все още е „не“ – изръмжа Хюго. Очите му се насочиха към мен, преди отново да се обърне.
Оставих ги да го направят. Последните два отбора бяха пристигнали и изглеждаха също толкова съмнителни, колкото и останалите, само триото, което се преобразяваше, изглежда имаше план. Те си мърмореха един на друг, после се отдалечиха и напрегнаха рамене.
– Ако ще ходим – каза Бес на близначката си, – трябва да отидем сега, преди да са се променили.
Джейн кимна. Двeте се стрелнаха към малкия тунел и приклекнаха, докато успеят да се промъкнат в него. Не исках да вървя по този път, наистина не исках да вървя по този път. Всъщност не можех. Знаех границите си и не се страхувах да се отдръпна, когато ги достигнех. Понякога имаше толкова смелост в това да се отдръпнеш, колкото и да се издигнеш.
Въздухът се размърда и се чу внезапно свистене, последвано от тътен, когато земята под краката ми започна да се тресе. Изсъсках тревожно и скочих настрани, като наполовина очаквах тавана на пещерата да се срути върху нас.
– Не ми се случва често да искам да съм шейпшифтър – чух да казва Бундер, – но сега определено искам.
На мястото, където някога са стояли трите високи шейпшифтъри, сега имаше три катерици до три разхвърляни купчини дрехи. Нищо чудно, че земята се беше разтресла. Докато гледах, съществата си кимнаха и се стрелнаха към тесния тунел, по петите на близнаците.
Три отбора вече бяха намерили път напред, но за останалите изглеждаше, че пътя е свършил. Погледнах към Хюго, дори да не бях използвала цялото си въже за змията, не можех да направя това, което правеше той. Беше прекосил половината пропаст, като се държеше за въжетата, докато Примите му ги държаха здраво. Вече беше на известно разстояние от нас, но виждах, че мускулите му се напрягат и изражението му е напрегнато.
– Може би ще падне – каза Хестър с надежда.
– Не искаме той да умре! – Избухна Отис.
– Не е ли така?
Усетих, че ме гледат, но погледът ми беше вперен в Хюго. Хайде, ти, копеле. Иди там. Затаих дъх. Три метра до края… Два метра…
Той направи пауза и стомахът ми се преобърна от страх.
– Бързай, Хюго! – Изкрещя Беки. – Не можем да издържим още дълго!
По дяволите. Тръгнах напред, исках да помогна, но тогава Хюго направи летящ скок и изостави безразборния въжен мост. За един ужасяващ миг той сякаш замръзна над черните дълбини, но след един удар на сърцето вече летеше във въздуха към отсрещната страна на пропастта. Когато се приземи с трясък от другата страна, коленете ми се подкосиха. Беше близо. Твърде близо.
– Не искаме той да умре – прошепнах аз. Обгърнах тялото си с ръце и погледнах към браунито. – Не искаме никой да умира – казах с по-твърд глас, докато бършех потните си длани по бедрата.
Три от екипите, включително Хъмфри и Елинор, се готвеха да се върнат по пътя, по който бяхме дошли. Бундер, който беше изоставил търсенето на полезна руна, ме погледна.
– Ще се разходя в тунела, който е в задънена улица, и ще се огледам. – Той сви рамене. – Просто за всеки случай. Искаш ли да се присъединиш към мен?
Доверих се на Хъмфри, ако той кажеше, че това е задънена улица, тогава вярвах, че е задънена улица.
Дланите ме сърбяха и отчаяно исках да изляза от пещерата на дневна светлина и на открито. Дори и тук, в тази голяма пещера, клаустрофобията ми ме беше завладяла. Но Бундер изглежда искаше да има компания и не предполагах, че ще отнеме много време да изследваме тунела. По-добре от това да чакам реда си, за да се промъкна в малкото пространство, което водеше обратно към изхода, затова кимнах.
Що се отнася до тази част от търсенето на съкровище, трябваше да призная, че не успях – но все още оставаше да намеря една част от ключа. Третата част щеше да бъде моя, по дяволите или по вода. Междувременно, въпреки че нямаше какво да спечеля, ако се присъединя към Бундер, нямаше и какво да загубя.
Назад към част 17 Напред към част 19
