Глава 19
Изпитвайки шок и страх, аз реагирах инстинктивно и хвърлих малкото огнено кълбо към собственика на окото. От тъмнината долових проблясък на сянка, когато огромна мускулеста ръка се издигна и я отблъсна, гасейки я, така че отново се потопих в пълен мрак.
Вдигнах ръце в очакване на нападение, но съществото – каквото и да беше то – не помръдна.
– Магията ти не е добре дошла тук, елфе – проскърца дълбок глас. – И огънят няма да ме нарани.
Поех си глътка мухлясал въздух и държах ръцете си пред себе си. Това, че все още не беше нападнал, не означаваше, че няма да го направи.
– Не виждам нищо – промълвих аз. – Не съм се опитвала да те нараня. Исках само да получа малко светлина, за да мога да се огледам. – Размахах отчаяно ръце.
Последва дълга тежка въздишка.
– Тъмно е. Какво очакваш от една пещера? – Това беше справедлив въпрос. Ти – продължи гласът – не си много интелигентна.
Бях твърде уплашена, за да се обидя.
– Прав си – успях да кажа. – Не съм. Така че, ако можеш да ми помогнеш и да ми посочиш най-близкия изход, ще си тръгна.
Съществото изсумтя.
– Отдавна чакам нов воин, който да ме предизвика. Няма да си тръгнеш, докато не се бием.
Имаше много неща за разопаковане там, но преди да успея да кажа каквото и да било, се чу странно пращене и усетих полъх на вятър. Сякаш от нищото започна да свети слаба зелена светлина, която разкриваше съществото и голяма част от пещерата.
Беше висок повече от метър и осемдесет и се извисяваше като някакъв вретеновиден гигант. Мускулите му бяха стегнати и жилави, а главата му беше напълно обезкосмена. Беше загърнат в някакво наметало, а едната му ноктеста ръка държеше меч, чието острие блестеше в зеленикавото сияние. Другата му ръка стискаше чантата ми. И, да, имаше само едно око.
Погледнах от лицето на съществото към чантата си и обратно.
– Ти ми помогна – казах с внезапно осъзнаване. – Трябва да си направил нещо, за да ми помогнеш, когато паднах. – Започнах да се отпускам, може би нещата не бяха толкова зле, колкото си мислех. Може би това странно същество циклоп е било добронамерено.
Най-малката бръчка набразди гладкото му чело.
– Разбира се – каза той. – Хванах те, преди да паднеш на земята.
Издишах.
– Благодаря ти за това.
Мръщенето се задълбочи.
– Не мога да се бия с труп. Спасих те, защото трябва да си жива, ако искаме да се бием. Само когато те победя, можеш да умреш.
– Ами… Или изобщо да не се бием – предложих с надежда. – Бихме могли да си поговорим малко, а после да ми покажеш пътя навън, за да те оставя на мира.
Той ме погледна нагоре-надолу.
– Къде е оръжието ти? Трябва да извадиш меча си сега, за да можем да прекратим тези думи и да започнем.
Това не беше отговора, който търсех.
– Нямам меч. Нямам никакво оръжие. Не съм тук, за да се бия.
– Протестите ти започват да ме отегчават – изръмжа той.
Това не вървеше добре. Трябваше да сменя тактиката – и то бързо. Аз протегнах ръка.
– Аз съм Дейзи – казах аз. – Приятно ми е да се запознаем.
Съществото се вгледа в ръката ми, стисна уста и ми подаде чантата.
– Извади оръжието си.
– Как се казваш? – Продължих да настоявам, сякаш не съм го чула.
Единичното жълто око примигна бавно.
– Можеш да ме наричаш Фахан.
Добре. Това беше добре. Напредвах.
– Отдавна ли живееш тук?
– Аз съм тук открай време.
Правилно. Кимнах бавно.
– Уау. Това е много време. – Помисли за друг въпрос, Дейзи. Накарай го да говори. – Харесва ли ти да живееш тук?
Въпросът ми не беше достатъчно добър. Фахан отметна глава назад и изръмжа, а ужасният звук отекна нагоре с такава сила, че ми се наложи да запуша ушите си.
– Стига! Не говори повече! Сега ще се бием!
Беше два пъти по-голям от мен и имаше меч. Бях ловка и бърза, но дори в добър ден не можех да спечеля срещу такова същество. Това не беше безмозъчен вампир или раздразнена змия, всичко във Фахан крещеше за умения, мощ и сила.
Знаех кога съм превъзхождана – но за съжаление не знаех къде съм и как да избягам. Отвъд широкия кръг от зелена светлина, хвърлена от заклинанието му, имаше само мрак. Не знаех къде може да е вратата – не знаех дали има такава. Единственото, което можех да направя, беше да убедя Фахан, че борбата не е добра идея.
Тръснах енергично глава, докато трескаво търсех изход от тази бъркотия.
– Каза, че магията не е добре дошла, но ти използваш магия, за да осветиш това място. – С жест обходих огромната пещера, въпреки зелената светлина на Фахан тя беше толкова обширна, че не можех да видя от едната до другата страна. – И сигурно си използвал магия, за да ме хванеш, когато паднах.
Единственото око на Фахан ме гледаше толкова дълго, че кожата ми настръхна.
– И така да е? – Каза той накрая.
– Каза, че магията не е добре дошла тук – повторих аз. – Но ти използваш магия.
– Не. Казах, че магията ти не е добре дошла тук.
Кимнах.
– Разбира се. Готино. Това е твоят дом и това е твой прерогатив. Но аз не мога да се бия с теб, ако нямам магия, така че трябва да приключим.
– Да приключим?
– Отмени битката. – Усмихнах се отчаяно. – Това е най-добрия начин да продължим напред.
Фахан изглеждаше още по-раздразнен.
– Искаш да кажеш, елфе, че съм без чест? Че ще използвам магия в битка, а на теб ти забранявам да правиш същото?
О-о.
– Аз… е… хм… аз… – заекнах.
– Става ми скучно. Ти си едновременно глупава и дразнеща. Сега ще се бием. Избери си оръжие.
– Нямам никакви оръжия.
– Кой воин идва да се бие без оръжие? Планираш ли да се биеш с голи ръце? Търсиш ли болка?
– Не! И аз не съм воин! Не съм дошла тук, за да се бия! Искам само да намеря изход, за да се присъединя отново към приятелите си.
Той направи крачка към мен.
– Ще се бием.
Направих крачка назад.
– По-скоро не.
– Ще се бием. – Помръкна Фахан. – До смърт. – Той завъртя меча в масивните си ръце, подобни на нокти. – Сега.
О, по дяволите. Завъртях се и побягнах. Около краката ми полетяха малки камъчета от остри стърготини. Може би ще успея да уморя Фахан, като се държа достатъчно дълго извън обсега му. На теория това беше добър план, на практика обаче крачката му с дълги крака означаваше, че ме настига за секунди.
Той замахна с меча над главата си към мен и острият му връх попадна на рамото ми, прорязвайки тънката ми тениска и кожата ми. Изкрещях и се обърнах с лице към него, като държах непромокаемата си чанта пред себе си като щит.
– Първа кръв – изпъшках аз. – Ти спечели.
– Вече ти казах – каза Фахан. – Ние се бием до смърт.
Стиснах зъби. По дяволите.
Фахан отново вдигна меча. Разкъсах непромокаемата си чанта и извадих първия предмет, който ми попадна – все още влажната кърпа, с която се бях подсушила, след като преминах през залятия с вода вход от пещерата Смоу.
Изпратих кърпата към Фахан. Мокрият край се удари в голата му предмишница.
– Това ли е? – Попита той объркано.
Поех си дъх, обърнах се и започнах да бягам отново. Трябваше да има начин да се измъкна от това място. Трябваше да го забавя и да го намеря. Трябваше да има нещо, което да мога да направя.
Все още бях твърде предпазлива, за да се опитам да направя земна или въздушна магия. Като се има предвид какво се беше случило, когато паднах, беше очевидно, че големи части от тази огромна пещерна мрежа са нестабилни и не можех да рискувам нищо, което би могло да наруши още повече естествения баланс. Но все още вярвах, че магията на огъня е достатъчно безопасна – а вероятно и магията на водата, въпреки че Фахан ми забраняваше да правя каквито и да било магии.
Помпах ръцете и краката си, докато продължавах да тичам, и извлякох достатъчно вода от влажната атмосфера, за да образувам облак над главата си. Три секунди след като минах под него, го освободих и изсипах галон вода върху Фахан.
Не си губих времето да поглеждам през рамо, за да проверя дали съм успял. Не беше нужно: ревът на яростта му беше достатъчен.
– Магията ти не е добре дошла тук! – Изръмжа той
– Имаш меч! – Изкрещях. – Имам нужда от нещо, за да се защитя!
Спуснах глава и се отдалечих от мокрия Фахан. Този път той ме настигна почти веднага, хвана ме за косата и ме издърпа обратно. Изкрещях – имах чувството, че скалпът ми се изтръгва от черепа. Усуквах се и ритах, но не можех да осъществя контакт с него.
Той ме завъртя, а лявата му ръка все още беше вплетена в косата ми, докато дясната стискаше меча му. Той вдигна острието и се приготви да отсече главата ми – после рязко пусна оръжието на земята с трясък.
Престанах да се гърча и го погледнах с надежда.
– Права си – каза той бавно. – Това не е честна битка. Ще се бием, както предложи първия път.
Срещнах едното му око. Вечно оптимистично настроена, попитах:
– Имаш предвид, че изобщо не се биеш?
– Имам предвид с голи ръце. – Той се отпусна върху мен и вдигна юмруци. – Няма да използвам меча си. Ти няма да използваш магията си. Това е справедливо.
Като се има предвид размера му, това не беше така. Нямах време да се оплача, защото той вече беше нанесъл първия си удар към мен. Преместих се встрани, но не бях достатъчно бърз, за да го избегна напълно, и той ме улучи в ухото. Изкрещях от болката, но направих всичко възможно да я игнорирам. Не можех да си позволя да се колебая.
Тръгнах право към Фахан, а в последния момент го заобиколих и ударих с юмрук. Той го улучи отстрани на брадичката, но изглежда не регистрира удара.
– Жалко – измърмори той.
Да. Извих се и го ритнах в задната част на подбедриците. Краката му не се подкосиха, не се срина – дори не се размърда. Докато бавно се обръщаше с лице към мен. Преглътнах тежко. Време е да започна да бягам отново. Напрегнах се…
Фахан отправи светкавичен удар, който се удари в рамото ми. Силата му ме накара да се строполя назад.
– Жалко – каза той отново.
Набрах шепа от скалите и ги хвърлих в лицето му с цялата енергия, която можех да събера.
– Опитвам се да направя всичко възможно! – Изкрещях, докато се изправях на крака. Последвах малките снаряди с още един удар, като този път се насочих към единственото очевидно уязвимо място – окото му. Трябваше да подскоча, за да го достигна, и дори тогава пропуснах с половин сантиметър. Това, което беше замислено като нокаутиращ удар, беше малко повече от лек удар.
Проклех се. Бягай, Дейзи. Просто бягай.
Фахан сигурно е прочел мислите ми, защото ритна глезените ми, като ме събори от крака и ми попречи да избягам. С мрачно изражение той се изправи над мен, отдръпна юмрука си и се приготви за нов удар.
Напрегнах се и стиснах очи. Това щеше да боли. Ако оцелеех след този удар, може би щеше да ми помогне да се правя на мъртва – нищо друго не можеше да ми помогне. Не че трябваше да се правя на мъртва, защото най-вероятно щях да съм мъртва.
Затаих дъх и зачаках. Когато убийственият удар не дойде, отворих първо едното, а после и другото око. Юмрукът на Фахан все още беше отдръпнат, но той ме гледаше надолу със странно, замислено изражение.
– Продължавай – казах аз. – Направи го. Удари ме.
– Ти си жалка – каза той за пореден път.
– Да, да. – Въздъхнах и погледнах настрани – и видях меча на Фахан да лежи на земята на по-малко от метър от мен. Аха. Опитвайки се да замаскирам движенията си, се приближих към него.
– Ти си висш елф – каза Фахан. – Защо не си по-добър в боя?
Приближих се до меча.
– Аз не съм висш елф.
– Да, така е. Мислиш ли, че съм толкова глупав, колкото си ти?
– Аз съм нисш елф – казах аз. – Обещавам.
Фашан подсмръкна.
– Не усещам лъжа по устните ти.
– Защото не лъжа – казах аз. Измъкнах ръка и хванах студената метална дръжка на падналия му меч, после се опитах да скоча на крака и да замахна с острието към него.
Фахан не помръдна, честно казано, мечът също не помръдна. Похърках и го дръпнах, но беше прекалено тежък и не можех да вдигна дори върха му от земята. Опитах отново, като използвах и двете си ръце, и успях да го повдигна с около сантиметър, но след това бях принудена отново да го пусна. От какво, по дяволите, беше направен?
Фахан присви единственото си око.
– Па…
– …тетична. Знам.
Той поклати глава, очевидно разочарован.
– Много се стараеш. Дори прибягваш до подмолни, нечестни тактики, но въпреки това не можеш да направиш нищо повече от това да гъделичкаш кожата ми с опитите си.
– Добре, втрий го – измърморих аз. Пуснах дръжката на меча. Очевидно нямаше причина да продължавам да се опитвам да го използвам.
– Не можеш да се мериш с мен – заяви Фахан.
Беше мой ред да извърна очи.
– Кажи ми нещо, което не знам – промълвих аз.
Фахан ме погледна още един миг.
– Изчакай тук. Аз ще се върна. – Завъртя се наляво и излезе от сияйната зелена светлина и навлезе в мрака отвъд.
Изчаках две секунди, след което спринтирах в обратната посока. Трябваше да има изход. Насочих се право към стената на мрака, не знаех какво има там, но трябваше да е по-добро от това, което беше тук.
Тъмнината ме погълна и отново не виждах нищо пред себе си. Опасявайки се от препятствия, държах ръцете си изпънати, но продължих да спринтирам метър след метър – докато ръцете ми не се удариха в студена, твърда стена. Почувствах пътя си по нея. Хайде. Трябваше да има някакъв изход, някаква врата
– Какво правиш? – Гласът на Фахан се носеше към мен. Не звучеше ядосано, а само любопитно.
– Мислех, че това е очевидно. Опитвам се да избягам – промълвих аз.
– Още не можеш да тръгнеш – каза той.
Продължих да търся, като се движех колкото се може по-бързо.
– Защото още не сме се сражавали? – Попитах, като изведнъж се почувствах много уморена.
– Няма да се бием сега – каза сериозно Фахан. – Ти си твърде жалка, за да се биеш.
Спрях и бавно се обърнах към зелената светлина. Фахан се беше върнал и по начина, по който ме гледаше, ме виждаше достатъчно ясно.
Той въздъхна.
– Надявах се на много повече. Няма нито радост, нито чест да се биеш със слабаци. Ела тук, елфе. Ще ти покажа как да си тръгнеш.
Примижах. Дали той казваше истината?
– Или пък – каза той разговорно, – мога да взема отново меча си и да те убия вместо него.
Вдигнах ръце в знак на неудовлетвореност.
– Добре, добре! – Измърморих, чудейки се дали постъпвам правилно, но не бях убедена, че имам друг избор. Тръгнах към него.
Тежестта на тъмнината ме напусна веднага щом отново се озовах на светло. Потърках тила си.
– Като да си свалиш сутиена – прошепнах аз.
Фахан ме погледна.
– Какво?
– Нищо. – Скръстих ръце на гърдите си. – Какво смяташ да правиш?
Той посегна зад гърба си и ми подаде ръка. В нея имаше малко, леко извито острие, нещо средно между кинжал и меч.
– Ти нямаш меч – каза той. – Затова ще ти дам този.
Не-не. Няма как да стане. Веднага щом пръстите ми докоснеха това нещо, той отново щеше да започне бойните приказки. Обвих ръцете си по-плътно около тялото си.
– Вземи – каза той с повече от леко раздразнение. – Това е подарък.
Напрегнах челюстта си.
– Не знам как да използвам такова острие и не искам да се бия.
Фахан отново въздъхна.
– Аз казах или не казах, че няма да се бием? Ти не си воин. Силно ме разочарова. Давам ти това, за да можеш с времето да се превърнеш в истински боец и може би един ден ще се върнеш, за да ми предложиш истинско предизвикателство. – Не помръднах и на сантиметър. – Вземи го! – Изръмжа той.
Изтръпнах и посегнах към кинжала-меч. Щом дясната ми ръка докосна дръжката, усетих странно топло бръмчене и изтръпнах.
Фахан се усмихна.
– Тя те харесва. Знаех си, че ще го направи.
Тя?
– Тя е разумна?
– Не са ли всички добри остриета?
Не и в наши дни. За момент забравих за положението си и прехвърлих оръжието от ръка в ръка. Изглежда, беше изработено от бронз, защото беше по-тежко, отколкото изглеждаше, и имаше сложна емблема, издълбана в основата му. Обхвана ме тревожна мисъл.
– Откъде го имаш?
– Тя е притежание на последния висш елф, който ме предизвика преди 467 години. – Той се намръщи. – Не – преди 468 години. Напоследък не съм се ориентирал.
Устата ми се отвори.
– Това е много точно число.
– Аз съм много точен човек.
– Ти ги победи в битка? Висшият елф, който притежаваше… нея?
– Направих го. Той беше силен воин и се биеше добре, но накрая го убих. Той търсеше слава. Не успя. – Фахан сви рамене. – Той не беше първия и няма да бъде последния.
Не можех да не попитам.
– Това ли е всичко, което правиш? Чакаш тук година след година, докато следващия човек се появи, за да се бие?
Той примигна с едното си око много бавно.
– Не, това би било нелепо. Битките са мое хоби. Не си стискам палците и просто чакам претенденти. Имам много други неща за правене.
Стори ми се, че уменията му по английски език, въпреки че може би са доста формални, отразяват съвременната реч.
– Често напускаш тази пещера – предположих аз.
– Аз не съм къртица. Не желая да прекарам вечността под земята.
Нямаше как да се разхожда насам-натам в това тяло. Трябваше да е някакъв вид преобръщач, макар че бях готова да се обзаложа, че това е истинската му форма.
– Наистина ли си безсмъртен?
Той ме дари с изненадващо крива усмивка.
– Не и ако се появи подходящия воин. Един ден ще напусна тази земя завинаги. – Той подсмръкна. – Разбира се, този воин не си ти, поне не днес. Името на острието е Gladius Acutissimus Gloriae et Sanguinis. Уважавай я и тя ще те уважава.
Това беше доста голяма дума. Реших, че Гладис е накратко.
– Благодаря ти.
– Тя ще ти помогне да бъдеш по-добра. – Фахан посочи надясно. – А сега ела, ще ти покажа как да напуснеш това място. Не искам да виждам жалкото ти присъствие отново. Не се връщай, докато уменията ти не се подобрят и не станеш достойна за предизвикателство.
Той нямаше никакви притеснения по този въпрос. Никога нямаше да се върна тук.
– Няма да се върна – обещах аз.
За Дейзи Картър нямаше да има повече пещери. Бях имала достатъчно такива за цял живот.
Назад към част 19 Напред към част 21
