Глава 20
Фахан удържа на думата си, което беше много добре, защото без неговата помощ никога нямаше да намеря пътя навън. Първо ме поведе по дълъг наклонен тунел, после през друг, по-стръмен, преди да се озовем в истински лабиринт от тях, който се люлееше наляво, надясно и накрая стигна до разнебитена стълба, която водеше до тясна платформа.
След като стигнах дотам, разбрах, че стоим пред поредната руна. За необразованото ми око тя приличаше на древната, която с Бундер бяхме намерили точно преди земята буквално да се срути под краката ми.
Фахан проследи с благоговение формата ѝ, използвайки каквато и да е вродена сила, за да отключи сърцевината ѝ – и това, което изглеждаше като страна на прокълната планина.
Светлината навън беше достатъчно силна, за да ме заболят очите, но полъхът на свежия вятър и откритият въздух бяха достатъчни, за да ме убедят да изляза от дълбините на пещерата. Тръгнах навън, разперих широко ръце и вдигнах глава към небето с изпълнено с радост облекчение.
Беше глупаво да го направя, защото от движението главата ми се завъртя и ме нападна световъртеж, който подкоси коленете ми. Кожата ми беше лепкава, в дълбините на стомаха ми се появи неприятно мазно осещане, а ръцете ми трепереха. Пещерите, реших аз, изобщо не ми подхождат.
Когато най-сетне възстанових контрола над коварното си тяло и се обърнах да се сбогувам с Фахан, от него нямаше и следа. Нямаше и следа от пещерата, тя беше изравнена и запълнена със скала. Ако не беше Гладис, която беше увита във влажната ми кърпа и пъхната в чантата ми, може би щях да си въобразя всичко това.
Въпреки отсъствието на Фахан, аз повиших глас, в случай че той все още ме чува.
– Благодаря ти! – Извиках. – Няма да те забравя. И няма да те разочаровам. Ще стана воин.
Може би. Ако не друго, щях да се науча да владея Гладис правилно, толкова можех да направя.
Струваше ми се, че чувам приглушен отговор откъм скалата, но може би беше просто полъх на вятъра. Както и да е. Все пак направих реверанс, като едва не се изгубих в поредния гаден прилив на световъртеж, след което внимателно се обърнах. Ако ориентирите ми бяха верни, се намирах зад ъгъла на входа на пещерата Смоу, така че щях да се върна в лагера след минути. Сега просто трябваше да се моля всички останали също да са се върнали благополучно.
Изкачих болното си тяло по склона. Не бях в лошо състояние, като се има предвид всичко, което бях преживяла, въпреки че имах много драскотини, синини и малки порязвания, а панталонът и тениската ми бяха изцапани и скъсани. Вероятно приличах повече на ходещо плашило, отколкото на елфа. Скалпът ми все още пулсираше от мястото, където Фахан беше хванал косата ми, но не посмях да проверя дали има плешива зона. Беше напълно възможно сега да съм с тонус като средновековен монах. Захилих се при тази мисъл и мехурче истерия задуши гърдите ми. Да напусна пещерата цяла и невредима, изглежда, ме караше да бълнувам.
Започнах да бръмча и нотите се сливаха, докато се превърнаха в позната мелодия. Добавих думите, като през цялото време се усмихвах тривиално.
– Тя ще обиколи планината, когато дойде, тя ще обиколи планината, когато дойде…
Завих зад последния ъгъл и повиших глас, когато видях лагера.
– Тя ще заобиколи планината!
Никой не се втурна да ме посрещне и аз се намръщих, невпечатлена от липсата на приветствие. Къде бяха всички?
– Алоооо? – Извиках. Все още нищо.
Долната ми устна се издаде. Очаквах всички палатки от предишната нощ да са все още на мястото си, но бяха останали много малко. Моята палатка беше там, както и бивака на Бундер. Колекцията от скъпи палатки на Примите също си беше на мястото – но останалите бяха изчезнали.
– Колко грубо – казах аз на висок глас. – Грубо!
Приближих се на пръсти до палатката си, разкопчах ципа и пъхнах глава вътре.
– Буу!
Никой не беше там. Подуших, свих рамене, завъртях се – и загубих равновесие. Паднах назад и се приземих тежко на земята, с разперени ръце и крака. Извиках:
– Аз съм обърната хлебарка! Вижте ме!
Никой не гледаше. Накрая се претърколих и се затъркалях неуверено на крака. Хм. Изведнъж ми се стори, че имам четири крака вместо два – може би се превръщах в хлебарка. Може би Фахан ме беше проклел, че не съм се сражавала с него.
Вдигнах ръце. О: имах и четири от тях. Очите ми се разшириха. Имах осем крайника. Значи не съм хлебарка.
– Аз съм паяк – прошепнах аз. Блестящо, това имаше смисъл, като се има предвид колко паяжина бях взела през годините. Кимнах мъдро. Да, това беше напълно логично.
Беше важно да използвам силите си ефективно. Можех да изплета паяжина между палатките, а когато Хюго влезеше в нея, можех да го хвана и да го задържа там, единствено за мое удоволствие. Той щеше да бъде моят вкусен затворник, готов да се възползва от него. Потекоха ми слюнки. Ум
– Дейзи?
Погледнах през рамо. Аха – плячката ми вече беше тук. Хюго стоеше на по-малко от десет метра, кожата му беше бледа, а очите му – разширени от шок.
– Ти! – Казах. После се намръщих. Чакай – имаше двама Хюго. Кога се е случило това?
– Къде беше, по дяволите? – Попитаха и двамата. – Добре ли си?
Отхвърлих гневните им въпроси, имаше по-важни неща от това къде съм била.
– Защо сте двама? Защо не ми каза, че имаш близнак?
Те се вгледаха в мен.
– Какво?
Въпросът беше прост и аз изръмжах на висок глас.
– Няма значение. Все пак ще хвана и двама ви в мрежата си. Защото аз – размахах драматично пръст – съм паякът воин.
Двамата Хюго изглеждаха още по-притеснени, точно както би трябвало.
– Какво ти е?
– Ела малко по-близо – подканих го. Завъртях се в кръг, като едва не паднах отново. – Скоро ще разбереш. Мвахахахахахахаха!
– Ти си идиот. Изпадаш във внезапна абстиненция – и това може да те убие. Кога за последен път си взела паяжина?
Изпънах китките си към него, за да го оплета в мрежа, но нищо не се случи. Опитах отново. Все още нищо. Това беше досадно.
– За бога. – И двамата Хюго се приближиха към мен, протегнаха ръка и издърпаха чантата ми от рамото.
– Ей! Това е мое!
– Къде са хапчетата?
Наведох се към тях.
– Уау. Миришеш добре. – Измлящих устните си.
Двамата Хюго обърнаха чантата ми и разпръснаха съдържанието ѝ по земята.
– Къде е коприната, Дейзи?
– Непослушни момчета – казах аз. – Ще трябва да приберете всичко това, нали знаете. – Направих крачка напред, за да се уверя, че всичко е прибрано, но краката ми сякаш се заплетоха един в друг. Ооо.
Земята се втурна да ме посрещне, но една силна ръка ме хвана, преди да се блъсна в нея. Погледнах нагоре и трепнах с мигли.
– Моите герои. – Нацупих устни, готова за целувка.
– Преглътни това. – Нещо горчиво се пъхна в устата ми и аз се отдръпнах от шумоленето на езика ми.
– Преглътни го, Дейзи!
Боже, тези „Хюго“ бяха много раздразнителни. Въздъхнах, но направих каквото поискаха.
– Ето.
– Сърдечният ти ритъм е твърде ускорен.
– Защото си толкова близо до мен – въздъхнах аз. – Не мога да се контролирам, когато си наблизо. А сега, когато сте двама, е още по-трудно. Толкова съм развълнувана да съм близо до теб, че може да повърна.
Чу се ръмжене.
– Не смей да се ебаваш.
– Да правим секс – винаги съм искала тройка. Никой не е наоколо. – Направих жест към тях двамата. – Давай. Съблечете се.
– Колко време действат тези шибани лекарства?
Дръпнах тениската си.
– Помогни ми да я сваля. Искам горещата ти кожа да се допре до моята и ръцете ти да ме обгърнат. Искам да те усещам вътре в мен.
– Маргаритка…
– Наричайте ме Воинът-паяк. Усмихнах им се.
Половин секунда по-късно изгубих съзнание.
***
Отначало беше трудно да разчета множеството гласове, които говореха над главата ми.
– Не разбирам. Къде беше тя?
– Как се е измъкнала от пещерата?
– Какво не е наред с нея? Ще се събуди ли? Дейзи? Дейзи!
Главата ми се замая, но се принудих да отворя очи. Няколко души се взираха в мен, видях Беки, Отис, Хестър, Бундер, Елинор, Хъмфри и Хюго. Само един Хюго.
О! Въздъхнах и седнах.
– Ти си жива! – Хестър полетя към мен, като се вкопчи в тила ми. – Мислех, че си мъртва – изхлипа тя.
– Добре съм – казах слабо. Беше очевидно какво се е случило: някак си бях допуснала да мине твърде много време между дозите паяжина. Но още докато си мислех това, осъзнах, че няма смисъл, защото тази сутрин бях взела хапче. Трябваше да съм добре още няколко часа. Всъщност бях напълно добре, докато не напуснах пещерата. Може би свежият въздух и естествената светлина са се отразили на главата ми и са предизвикали цунами от абстиненция.
Тогава ми хрумна друга мисъл.
– Чакайте. Колко време ме нямаше?
Отговори Бундер.
– Шестдесет и три часа. Падна преди шестдесет и три часа.
Стомахът ми се преобърна.
– Не може да е било толкова дълго.
До него Хюго изръмжа:
– Беше.
Не можех да погледна Хюго, не и след случилото се, затова се съсредоточих върху Бундер. На дясното му око имаше огромна синина.
– Какво стана с лицето ти?
– Нищо. – Той поклати глава. – Няма значение.
– Но…
– Дейзи. – Това беше Елинор. – Какво се случи? Къде беше?
– Бях в пещерата – промълвих аз. – Там имаше… човек. Той искаше да се бие с мен, но после ми помогна.
Отис скръсти малките си ръце.
– Все още имаш халюцинации.
– Не, нямам. – Уморено му се усмихнах. – Добре съм. Честно.
– Дай ѝ малко вода – каза Хюго. – Ще кажа на издирвателните групи да се оттеглят. – Той изчезна и малко от напрежението в гърдите ми спадна.
– Издирвателни групи? – Попитах.
– Търсим те от два дни – каза ми Беки. – Но нямаше и следа от теб. Опитахме се да влезем в дупката след теб, но тя беше твърде дълбока, така че търсихме други тунели и пещери, за да, хм, намерим тялото ти.
Това беше отрезвяваща мисъл.
– Не съм мъртва.
– Очевидно. Как оцеля? И как се измъкна?
– Не бях сама там долу – казах едва забележимо. Прегърнах врата си и се изправих неловко на крака. Няколко ръце се протегнаха, за да ми помогнат, но аз им махнах с ръка. – Честно казано, добре съм. Имам няколко порязвания и синини и бих могла да си взема дълъг горещ душ, но наистина съм добре.
Преглътнах. Ядосвах се на себе си, че не съм разбрала, че изпадам в абстиненция. Бях взела със себе си коприната на паяка и това не трябваше да се случва. Пребиваването под земята беше объркало главата ми по повече от един начин.
– Къде са другите отбори? – Попитах.
– Вещиците и екипа на Аарон Алън се оттеглиха. След като Примите намериха втората част и всички разбраха какво се е случило с теб, те решиха да не продължават. Две части от ключа бяха намерени, но два екипа почти загинаха. Те не искаха да рискуват живота си, затова се прибраха у дома. Останалите са отседнали в хотел наблизо. Хюго убедил сър Найджъл да отложи последната част от ключа с няколко дни, докато те намерят.
– Това е… любезно – казах аз, с болка осъзнавайки, че са търсили трупа ми.
Хъмфри ме потупа по рамото.
– Не можехме да те оставим. Сега си една от нас, скъпа моя.
От негова страна да го каже. После направих пауза.
– Чакай. – Погледнах към Беки. – Хюго беше този, който намери втората част?
Тя кимна, а аз се опитах да не се намръщя. Оставаше да намеря само още една, проклетите Прими се справяха твърде добре.
– Остават шест отбора – казах на глас. – И само една част от ключа остава.
– Пет отбора – каза Бундер. – Аз съм готов. Останах само докато те намерят. Излизам.
Загледах го.
– Какво? Защо?
– Почти умря, Дейзи – каза той. – Мислех, че си умряла. Беше моя грешка.
– Не! Изобщо не беше по твоя вина!
– Не трябваше да те оставям да паднеш.
Поклатих глава.
– Бундер, ти не ме остави да падна. Това беше инцидент, който не можеше да предотвратиш. Не можеш да…
– Решението е взето. Този конкурс не е за мен.
– Какво наистина се случи с лицето ти? – Попитах тихо.
– Нищо.
Погледнах към останалите. Всички до един избягваха погледа ми.
– Сам взех решението да се откажа, Дейзи – каза Бундер. – Обичам да търся съкровища и няма да спра да го правя, но не ми харесва да се състезавам с другите. Най-добре работя сам. Не се притеснявам да рискувам собственото си благополучие, но не мога да рискувам това на другите. Не искам повече да се занимавам с този конкретен лов.
– Ние също трябва да се оттеглим, Дейзи – измъкна се Отис. – Не си в състояние да продължиш.
– Дейзи не се отказва! – Избухна Хестър.
– Тя не е добре.
Преди двете браунита да изпаднат в поредния спор, вдигнах ръце.
– Добре съм. Не искам да се отказвам.
Хюго се появи отново и стомахът ми отново се преобърна, на челюстта му се появи мускул.
– Мик от „Примите“ има медицинско образование – каза той. – Ще го накарам да те прегледа. Може би се нуждаеш от повече лечение.
Мик можеше да ме преглежда колкото си иска, бях напълно здрава и нямаше да се откажа.
– Добре – казах твърдо, все още не желаейки да срещна очите му. – Благодаря ти за предложението.
Той сгъна ръце на гърдите си. Кокалчетата на дясната му ръка бяха зачервени и натъртени. Отново погледнах лицето на Бундер и в мен проблесна искра на ярост. Задъхах се, готвейки се да избухна, но Бундер поклати глава.
– Не – каза той твърдо. – Тук всичко е наред.
Стиснах зъби. Изобщо не ми се струваше, че всичко е наред.
Назад към част 20 Напред към част 22
