Глава 26
Очаквах да чакам няколко часа в реанимацията, но щом рецепционистката видя ръката ми, ме постави на първо място в списъка, изпреварвайки плачещ тийнейджър, мъж, който многократно повръщаше в кофа, и пенсионер, чиито скърцащи кости се чуваха от другата страна на чакалнята.
– Не бързам – казах ѝ. – Нямам нищо против да почакам известно време, докато се освободи лекар.
Хестър не се съгласяваше с това. Тя сложи ръце на хълбоците си и започна да крещи. Беше учудващо колко силен можеше да бъде гласа ѝ, като се има предвид, че устата ѝ беше голяма едва колкото иглена главичка.
– Тя изпитва силни болки! Трябва да бъде прегледана веднага, преди да се е появила инфекция!
– Не е толкова лошо. – Изпратих на рецепционистката извинителен поглед.
– Това е доста лошо – възрази Отис.
– Ако се насочите към кабинка три, лекар ще ви приеме съвсем скоро – каза рецепционистката, като се стараеше да не гледа и да не пищи по браунитата.
Направих каквото ми казаха, имаше хора, с които никога не беше разумно да се спори – и медицинските рецепционисти бяха на първо място в списъка. Настаних се на пластмасовия стол пред кабината, извадих телефона си и го подадох на Хестър и Отис, за да могат да гледат видеоклипове с котки до насита.
Отново бръкнах в чантата си, намерих сателитния телефон и го включих. Веднага щом оживя, той избръмча със съобщение. Прочетох го на глас.
– Последната част е намерена в Дънди от Хъмфри Бриджър. Само два отбора ще продължат към Лох Аркаиг. Изказвам съболезнования на останалите отбори, но ги поздравявам за добрия лов. Най-добри пожелания за всички вас. Найджъл.
Хестър вече дрънкаше в телефона ми, но Отис ме погледна тъжно.
– Съжалявам, Дейзи. Всичко е по моя вина.
– Не бъди глупав. Това не е твоя грешка – не е ничия грешка. – Усмихнах му се. – Победата винаги е била далечен шанс. Опитахме се да дадем най-доброто от себе си и трябва да се гордеем с това, което постигнахме.
Хестър не вдигна поглед.
– Не съм горда. Мразя да губя. Всъщност мисля, че да обвиня Отис за това е отлична идея. – Тя подсмръкна шумно, после отскочи половин метър назад и се преметна във въздуха с изненадано изражение, когато телефонът започна да звъни.
Вгледах се в непознатия номер на екрана. Накрая любопитството ме надви и вдигнах слушалката, за да отговоря, като наполовина очаквах да чуя автоматичен глас, който да ми каже, че съм спечелила измамен конкурс – но не беше така.
– Предполагам, че причината да не си тук, в Уелс, е, че си в Дънди – изрече Хюго, без да си направи труда да те поздрави.
– Как се сдоби с този номер? – Попитах раздразнено.
Той пренебрегна въпроса ми.
– А това означава, че си разбрала къде е частта и въпреки това си позволила на Хъмфри да те надвие. Хъмфри!
– Така каза човека, който беше в грешната страна. Има ли някаква причина да се обаждаш?
– Исках да предам искрените си съболезнования. Сър Найджъл ми даде твоя номер – не съм се сдобил с него по нечестен начин.
Подсмърчам.
– Като се има предвид, че не съм дала разрешение на сър Найджъл да ти предаде номера ми, значи е било подло. И двамата знаем, че се обаждаш само за да злорадстваш. Сърдечни съболезнования? Като че ли. Сигурно организираш парти в момента, в който говорим.
– Мислех, че сме сключили примирие. Сега трябва да сме приятели, Дейзи.
– Приятелски съперници – поправих го аз. – Има разлика.
Той замълча за миг.
– Щом така казваш.
– Току-що го направих. – Прехапах си езика и се намръщих. Имаше опасност да се превърна в много болезнен губещ. – Съжалявам.
– Състезателка си като мен. – Хюго звучеше така, сякаш го одобряваше. – Знаеш ли, ако не беше толкова вкопчена в паяжината, щеше да се справиш много по-добре. Това обърква мозъка ти.
Кажи това на шест брауни, двама гоблини, леприкон, трол и един проклет еднорог. Преброих до десет в главата си, преди да отговоря колкото се може по-приятно:
– Каквато и да е причината, можеш да си спокоен, знаейки, че вече съм се махнала от главата ти завинаги.
– Разбира се. Защото утре по обяд, когато ще се разкрие местонахождението на златото, аз ще стоя срещу Хъмфри Бриджър. Да се изправиш срещу него е все едно да вземеш бонбон от бебе. Поне си осигурила прилична конкуренция. – Всъщност звучеше така, сякаш го имаше предвид.
Омекнах малко.
– Хъмфри и Елинор може да те изненадат. Стигнаха дотук.
– Като че ли – Хюго направи пауза. – Слушай, Дейзи, исках да те попитам дали…
Завесата на кабината се отдръпна и една жена в бяла престилка с приветливо лице ми се усмихна.
– Аз съм доктор Фланаган.
– Трябва да тръгвам – прекъснах го аз. – Беше ми приятно да те познавам и всичко останало.
– Изчакайте. Дейзи, аз…
Приключих разговора. Вероятно това беше последният път, в който говорих с Хюго Пембървил, макар че без съмнение не след дълго отново щях да видя дразнещо красивото му лице в „Едно шоу“.
Пренебрегнах странното стържене в гърдите си и срамежливо протегнах лявата си ръка към д-р Фланаган. Трябваше да се оправя, не ми харесваха шансовете да си намеря нова работа в реалния свят само с една ръка.
***
Когато излязох от болницата с ръка, облечена в чисто бели превръзки, и с кофа болкоуспокояващи, от които все още нямах нужда, небето потъмняваше и първите нишки на нощта си проправяха път през страната.
Перспективата да карам мотор само с една ръка не ме изпълваше с радост. По пътя дотук се справях, но сега, когато бях покрита с бинтове, нямаше да е лесно. Все пак едва ли щях да оставя мотора тук, трябваше скоро да го върна на Джамила в Дербишир.
Прехапах долната си устна и се замислих. Може би ако разпъна палатката си някъде за през нощта, ще мога да сваля част от превръзките утре сутринта. Това би улеснило нещата.
Щом казах това на браунитата, те отново започнаха да се карат.
– Всичко това е по твоя вина – оплака се Хестър на брат си за пореден път. – Ако не беше ти, Дейзи щеше да е на път да забогатее. Щеше да си позволи хотел.
– И двамата решихме да пресечем солта и да атакуваме павилиона, Хестър – отвърна Отис. – Не съм взел решението сам.
– Ти си глупак.
– Не съм!
– Вие сте! Ако не се страхувахте да откраднете един малък ключ, нямаше да се забавим. Ти си жалко извинение за брауни.
Погледнах я.
– Спри да тормозиш брат си, Хестър. Вече сме минавали през всичко това.
Очите ѝ се разшириха.
– Тормоз? Аз не го тормозя! Просто излагам факти!
Погледнах към Отис, който се мяташе насам-натам край рамото ми. За да бъда честна, той не изглеждаше уплашен от Хестър, а само раздразнен. Намръщих му се. После ме връхлетя странна мисъл и направих крачка назад. Хм.
– Аз ли те тормозя, Отис? – Поиска Хестър с тон, който беше достатъчно агресивен, за да отговори на въпроса.
– Определено ми досаждаш, Хестър – отвърна той.
Хестър се обърна към мен.
– Виждаш ли? Не го тормозя, а само го дразня. И ми е позволено да го правя, защото съм негова сестра – работата ми е да го дразня. Той ме дразни достатъчно често!
Когато не казах нищо, Хестър ми бръкна в носа.
– Дейзи? Чуваш ли ме?
– Остави я на мира – каза Отис. – Тя е заета да измисля как да кара мотор до Единбург, когато има само една ръка.
Езикът ми се изплези и намокри устните ми.
– Няма да отидем в Единбург – казах бавно. – Все още не.
– Не искам да лагерувам в Дънди – промърмори Хестър.
Поклатих глава.
– Ние също няма да го направим.
Браунитата се взираха в мен.
– Тогава хотел? – Попита Хестър с надежда. – Пет звезди? С прислужник?
Усмихнах се.
– Страхувам се, че не. Все още ще къмпингуваме, но няма да го правим тук. Отиваме в Лох Аркаиг.
– Да, да! – Хестър раздвижи въздуха с юмруци. – Все пак ще търсиш съкровището, нали? Ще вземем това злато!
За разлика от нея Отис изглеждаше ужасен.
– Но… но… но… това не е по правилата. Ние вече не сме част от търсенето на съкровище. Златото не е наше. Само Хъмфри и Елинор и Хюго и неговите Прими могат да го търсят.
– Кой казва? – изохка Хестър. – Найджъл Ханиган? Златото не му принадлежи. Дейзи има право да го намери, независимо какво казва той. Той не е неин шеф. – Тя кимна към мен. – Това е подъл, отчаян ход, Дейзи Картър, и ми харесва. Много ми харесва. Това ще покаже на Хюго Пембървил кой командва. – Тя сви рамене. – Той вероятно ще се върне към омразата си към вътрешностите на Дейзи и тя никога няма да влезе в костната му зона, но има и други мъже. Ще бъде добре.
– Дейзи – каза Отис, – не можеш да го направиш. Хюго ще те намрази и всички висши елфи в страната ще повярват, че нямаш никаква чест. Ще бъдат прави – и освен това всички ще те намразят. Сър Найджъл никога няма да те покани да участваш в друг лов на съкровища. А какво ще кажеш за Хъмфри и Елинор? Те са мили хора. Те са наши приятели. Те…
Вдигнах ръце.
– Нямам намерение да крада златото от Лох Аркаиг. Във всеки случай, все още не. Искам само да наблюдавам какво се случва.
Този път и Хестър, и Отис примижаха.
– А? Защо?
Потупах носа си.
– Ще ти кажа по-късно. – Погледнах към мотора. Карането с една ръка беше обезсърчително, но не и невъзможно. Всичко, което трябваше да направя, беше да не бързам.
Намигнах на браунитата.
– Затегнете коланите, скъпи мои. Това още не е свършило.
Назад към част 26 Напред към част 28
