Глава 29
Не се поколебах. Изхвърчах от храстите и се хвърлих с цялата си тежест върху Хюго, блъснах го и го повалих на земята в плетеница от крайници. Частица от секундата по-късно пистолетът гръмна над главите ни.
– Майната му! – Избухна Хъмфри.
Хвърлих бегъл поглед към очите на Хюго, които бяха разширени от шок, докато ме гледаше. След това ме отблъсна и се изправи срещу Хъмфри, като го обстрелваше с въздушна магия, така че той бе отхвърлен назад.
– Вземи това, гад! – Изкрещя Отис, размахвайки юмруци към Хъмфри, който се гърчеше на земята, мигаше и се гърчеше от болка.
Хъмфри изстреля още един куршум и го изпрати в небето, където той стресна една преминаваща чайка, но не ѝ навреди. Аз се изправих неловко на крака и разтърках очите си, докато Хюго хвърли още магия и сглоби достатъчно молекули, за да образува шлейф от вода, който изхвърли пистолета от ръката на Хъмфри. Той се приближи, вдигна го и се намръщи, преди да изхвърли патрона и да го захвърли настрани.
– Няма за какво – казах аз остро
– Какво, по дяволите, става? – Измърмори Хюго под носа си.
Мислех, че е по-умен от това.
– Очевидно току-що спасих живота ти. – Направих жест към сандъците със съкровища. – И съм дошла първа, така че печеля. Аз съм най-великият търсач на съкровища. Не – добавих със задоволство – ти.
– Дейзи – каза Хюго, като прокара ръка през косата си, – ти…
– … си шибана кучка – прекъсна го Хъмфри. Хюго и аз погледнахме към него, той все още беше на земята, по гръб и със зачервено лице.
Повдигнах вежда.
– Език, Хъмфри! – Скастрих го. – Колко шокиращо.
Хюго ме погледна. Изражението му все още беше объркано, но виждах, че започва да разбира.
– Кога пристигна тук? – Попита той.
– Преди последния прилив – казах самодоволно. – Имах предчувствие, че ще се случи нещо подобно.
– Дейзи – прошепна Отис.
– Как? – Попита Хюго.
Усмихнах се.
– Ами – започнах аз, – всичко започна, когато…
Гласът на Отис стана по-настойчив.
– Дейзи!
Хюго и аз го погледнахме. Лицето му беше поразително бледо, докато вдигаше трепереща ръка, за да посочи Хъмфри. Обърнах се – и когато видях какво се случва, стомахът ми се свлече до стъпалата на краката ми.
Хъмфри все още беше на земята. Предположих, че събарянето и загубата на оръжието му са го неутрализирали, но нямаше как да сгреша повече. Нещо се случваше с него. Нещо много, много лошо.
Тялото му се извиваше и потрепваше, а по кожата му танцуваха странни червени фигури. По предмишниците и шията му се движеха странни бучки, а една от тях се издуваше нагоре и пулсираше под скулата му. Друга се появи на дясната му ръка, заплашвайки да пробие самата му кожа. Пред него се оформяше черничък тъмен облак. Това не беше случайно кълбо дим, изглеждаше, че се подрежда в някакъв символ.
– Дейзи, върни се – отчаяно каза Хюго, а гласът му беше тих и предупредителен.
Продължих да се взирам, докато от странния облак към нас се плъзгаха змийски пипала. Отис изкрещя и се измъкна от пътя, но Хестър беше по-смела. Тя полетя към Хъмфри, за да го нападне, преди да бъде отблъсната назад от някаква невидима сила.
– Казах да се върнете! – Повтори Хюго. – Трябва да се махнем оттук! – Той ме хвана за ръката и ме издърпа настрани. Секунди по-късно вече тичахме през храстите, където се бях скрила.
– Не разбирам – изпъшках аз. – Какво се случва? Какво е той? – Погледнах през рамо. Димящите змии се движеха бързо във въздуха, следвайки ни.
– Просто бягай! – Изкрещя Хюго. – Трябва да се измъкнем оттук!
Отзад се чу писък и веднага разбрах, че е от Хестър. Издърпах ръката си от Хюго, обърнах се и привлякох Гладис. Тъмният облак беше точно там, а от малката брауни нямаше и следа – беше я погълнал.
Вдигнах меча и пронизах неумело облака. Гладис избръмча и дръжката ѝ стана гореща в ръката ми. Отнякъде вляво от мен Отис извика:
– Хестър! Хестър!
Хюго измърмори нещо, след което усетих изблик на магия, когато той хвърли въздушна струя към облака. Той се отдръпна и изхвърли Хестър с гърлено хриптене, сякаш я повърна.
Хванах я в превързаната си лява ръка, като извиках от болка, докато принуждавах пръстите си да я държат. Черният облак се разтегна, заобикаляйки мен и Хюго, но въпреки това аз го порязах с Гладис в дясната си ръка.
Хюго го атакува отново с въздушна магия. Комбинирах моята магия с неговата, за да направя същото, но това не беше достатъчно. Обединените ни усилия можеха да забавят приближаването на тъмната маса, но не можехме да я спрем.
Движенията ми станаха по-безумни. Отчаяно размахвах Гладис, удрях и сечах, изпращах удар след удар от магия, но тогава облакът ме обгърна. Усетих как Хюго се протяга към мен за последен път, как ръката му се увива около мен, сякаш за да ме защити. Беше твърде късно, вече нищо нямаше да защити никого от нас.
Изкашлях се и се разпръснах, като се хващах за гърлото и отчаяно се опитвах да хвърля още магия върху това нещо. Миг по-късно коленете ми се подкосиха. Чух неясен стон от страна на Хюго, а после тялото ми се заби в земята и загубих съзнание.
***
Първо усетих болката. Всяка част от мен ме болеше. Бедната ми ръка беше най-зле, пулсираше в агония и аз тихо изстенах. Майната му. Все още бях жива. Но ебаси.
– Само ти си виновна за това, Дейзи.
Хъмфри. Отворих едното си око и го погледнах. Все още беше тъмно, така че не бях в безсъзнание толкова дълго.
Изглеждаше още по-заплашителен от преди. Изпъкналостите под кожата му бяха останали, но странните усукани форми се бяха слели по всички видими части на тялото му. Той пламтеше в алено от главата до петите.
– Какъв си ти? – Прошепнах.
Отговори Хюго, който се беше свлякъл до мен.
– Той е човек – каза той тъпо. – Но използва кръвна магия.
Кръвна магия? Помъчих се да разбера. Никога не бях чувала за такова нещо. Така се случваше, когато си самоук, в знанията ти се появяваха огромни празнини, които понякога изглеждаше невъзможно да запълниш.
– Добрият стар Хъгс е прав – весело каза Хъмфри. – Тези заклинания ми струваха много пари на черния пазар, а и не бяха лесни за откриване и овладяване. Но мисля, че ще се съгласите, че усилията си заслужаваха. – Той посочи и аз осъзнах, че Хюго и аз все още сме обградени от пръстена черен дим. – Вие двамата не отивате никъде.
Настръхнах, когато ме заля тревога. Хъмфри сложи ръка на устата си.
– О! Извинете ме. Имах предвид вие четиримата. – Той посочи земята до краката ми. Там лежаха Отис и Хестър, които дишаха, но не се движеха.
– Ти, копеле – издишах аз.
Хъмфри изсумтя.
– Вече ти казах, че си виновна само за себе си. Смъртта им ще е твоя вина, Дейзи, както и твоята собствена. Ако не беше дошла тук, никога нямаше да бъдеш замесена. – Той погледна към Хюго. – Ти беше прав. Не можеш да се довериш на никого, който е пристрастен към паяжината.
Взирах се в него.
– Не мисля, че аз съм този, на когото не може да се вярва тук.
Той се засмя изненадано.
– Ха! Добро мнение, добро мнение. – Той се усмихна. – Харесвах те, Дейзи, и наистина ми се иска да не беше идвала тук. Макар че след като Елинор ми каза, че си в дома на Грийнууд, предполагам, че вече няма за какво да се притеснявам. Мога да хвърля вината за смъртта на Хюго върху теб и всички ще ми повярват.
– Вече преместих съкровището. И двамата ще бъдете изядени от селкитата и никой няма да разбере за това. Удобно е, че онези стари якобинци скриха златото тук, защото това много улеснява живота ми. Мога да твърдя, че златото се е изгубило заедно с теб, и вместо мизерната петдесетхилядна награда ще получа парите, които заслужавам за целия този упорит труд. Британският музей няма нужда от златото, но аз имам. Десет милиона лири ще ми стигнат. И никой няма да повярва, че бедният стар безполезен Хъмфри е замесен в смъртта ви.
Той се усмихна, после изражението му стана сериозно.
– Това не е лично, така че не се чувствай засегнат. Всъщност е доста приятно, че ще умрете заедно – явно имате нещо един за друг.
Аз изръмжах:
– Не искаме.
Хъмфри се ухили.
– Упорита докрай, Дейзи Картър. Браво. – Той вдигна глава и погледна настрани. – Е, приливът се връща, така че е време да си тръгвам. Надявам се заради вас краят ви да е бърз.
Той се наведе и с върховете на пръстите си стигна до Гладис. Щом докосна дръжката ѝ, той изсъска от болка и се отдръпна. Той ме погледна.
– Боже мой. Това магически меч ли е? Свързан с теб? От всички хора?
– Майната ти, Хъмфри – измърморих аз.
Той потупа замислено устата си.
– Знаеш ли, мисля, че точно това ще направя. – Той изрита Гладис по-далеч. – Тудъл-пип. Непременно ще кажа няколко хубави думи за вас на погребенията ви.
– Не вярваш наистина, че ще ти се размине? – Попита Хюго.
Хъмфри се усмихна тъжно.
– Вече го направих, скъпи приятелю. Вече го имам. – После се обърна на пети и си тръгна.
Стигнах до Хестър и Отис и ги взех внимателно в невредимата си ръка, за да мога да ги разгледам. Бяха в безсъзнание, но не виждах никакви видими наранявания.
– Добре ли са? – Попита Хюго грубо.
– Не знам. Мисля, че е така, но и двамата са аут за преброяване.
– Ефектът от този облак кръвна магия вероятно ще бъде по-тежък за тях, като се има предвид размерът им. Скоро ще се оправят.
– Искаш да кажеш, че ще е навреме, за да бъдем изяден от селкитата?
Хюго се намръщи.
– Стигнала си тук преди последния прилив и си успяла да ги избегнеш.
– Това беше, преди да ме натикат в някаква магическа бариера с теб за компания – казах аз с насмешливо подсмърчане
– Говориш така, сякаш всичко е по моя вина. Ако си подозирал, че Хъмфри замисля нещо, защо не си дошла при мен?
Извърнах очи.
– Защото щеше да ми повярваш? – Сарказмът капеше от всяка дума. – Нямах никакви доказателства, само подозрения. А аз очаквах Хъмфри само да открадне съкровището, а не да се опита да те убие. Сега разбрах, че смъртта ни е единственият начин да му се размине кражбата. – Бях толкова наивна, колкото и Хюго – е, почти.
Запитах се на глас:
– Какво би казал, ако се ухиля до ухото ти, приличащо на раковина, и предположа, че Хъмфри планира да те преметне?
– Бих те послушал.
– Не, не би.
Хюго въздъхна.
– Добре. Аз щях да съм скептичен.
– Защото съм жалък наркоман, на когото не може да се има доверие.
Той не отговори, но аз долових проблясъка на вина в изражението му. Смених темата. Снайперирането на Хюго нямаше да помогне на никого от нас да избяга.
– Ти си висш елф. Не можеш ли да използваш превъзходната си магия, за да ни измъкнеш оттук?
Хюго изстреля въздушна магия, последвана от пламъци и вода, но всеки опит за омагьосване се разминаваше безполезно с пръстена от черен дим, който ни заобикаляше, въпреки силата, която се излъчваше от всеки опит.
– Вече опитах.
Пуснах Хестър и Отис внимателно в джоба на палтото си, станах и се избърсах.
– Все още има земна магия – казах аз.
Очите на Хюго срещнаха моите.
– Не бях сигурен дали ще забележиш, че все още не съм опитал това.
– Не съм пълен идиот.
– Не – каза той тихо. – Не си. – Той протегна ръка. – Ето. Ако работим заедно, вероятно ще се справим.
Погледнах протегнатата му ръка, после се пресегнах и я взех. Пръстите му обгърнаха моите с успокояваща топлина.
– Там? – Попитах, като направих жест към пустото парче пред нас
– То е толкова добро, колкото и всяко друго място – отвърна Хюго. – На три. Едно, две…
И двамата насочихме огромна сила на земната магия надолу. Почувствах как моята магия се усуква с неговата и се сплита, преди да се забие в земята.
Чу се силен грохот и аз се спънах настрани. Ръката на Хюго се изстреля и той ме хвана за кръста, за да ми помогне да остана изправена. Изкашлях се и махнах с ръка на облаците прах.
– Благодаря – промълвих аз.
– Няма проблем. – Той ме погледна продължително.
– Какво?
– Магията ти е силна.
Подсмърчам.
– За нисш елф, искаш да кажеш.
Отговорът му беше мигновен.
– За всеки елф.
Накрая откъснах очи и погледнах надолу към дупката, която бяхме създали.
– Предполагам, че и твоята магия е доста силна – казах аз, като в отговор направих неприятен комплимент.
Той се усмихна внезапно и трапчинката му се появи отново.
– Дамите първи?
Усмихнах се в отговор.
– Мислех, че никога няма да попиташ. – После скочих с крака в дупката.
Бяха нужни още пет изблика на контролирана земна магия, преди да успеем да се измъкнем, като се проврем през земята под димния пръстен на Хъмфри. Когато най-накрая се измъкнахме от другата страна, аз се задъхвах от усилие, а челото на Хюго беше покрито с пот.
За съжаление все още не бяхме свободни. Едва разменихме погледи на изтощено задоволство, въздухът се разкъса от смразяващ костите писък. Приливът беше голям и селкитата се завръщаха – и този път ни бяха усетили.
Нямаше нужда от думи. Хванах Гладис и с жест посочих лявата пътека. Хюго кимна и ние се втурнахме към нея, бягайки към предполагаемата безопасност на старата наблюдателница. Беше твърде късно да стигнем до континента, трябваше да останем тук, докато приливът се обърне отново, а този път това означаваше да отблъснем селкитата.
Пробихме се през храсталака, а краката ни туптяха по тесния черен път, първо нагоре по малък хълм, после отново надолу. Наближаваше разсъмване и небето вече започваше да просветлява, но дневната светлина нямаше да ни осигури защита: трябваше сами да си я създадем.
Щом се появи наблюдателницата, се хвърлих към нея с Хюго по петите. Вмъкнахме се вътре и не губихме време. Той полузатвори очи и призова още един магически кръг, този път от огън. Повторих заклинанието си за въздушна магия, надявайки се, че това ще затрудни селкитата да ни открият, както и че ще добави достатъчно кислород, за да поддържа пламъците високи. След това се върнахме в центъра на наблюдателницата и зачакахме.
Не ни се наложи да чакаме дълго.
Първото появило се селки беше огромно. Очаквах нещо голямо, но не толкова голямо като съществото, което се приближаваше към нас. То подушваше въздуха, като спазваше дистанция от огъня на Хюго, но знаеше, че сме точно отвъд пламъците. Знаеше, че няма как да избягаме.
То отдръпна устни над устата си, разкривайки огромна редица остри жълти зъби. Изсъсках и се отдръпнах.
– Всичко е наред – каза Хюго. – Огънят ще издържи.
От съсредоточения поглед в очите на селкито не бях толкова сигурна. Бях още по-малко сигурна, когато няколко други се появиха в полезрението ми. Един по един те заеха позиции около пламъците, докато не ни обградиха напълно. Бях абсолютно сигурна, че ще останат там, докато магията на Хюго не отслабне, това щеше да бъде битка на изтощение.
До мен Гладис започна да бръмчи – нестройно звучене, което с нищо не облекчи тревогата ми.
– Престани – изсъсках аз.
– Тя иска кръв – каза Хюго. – Тя иска да се бие.
– Не можем да се преборим с всички – отвърнах аз. – Не и ако искаме да спечелим. – Той не се съгласи.
Една от селкитата изкрещя и останалите се присъединиха към нея, докато леденият им хор не отекна около нас. Преглътнах тежко, посегнах към хапчето от паяжина и с трепереща бързина го подхвърлих в устата си. Един-единствен пропуск в концентрацията и с нас беше свършено. Треперех от страх. Не исках да бъда разкъсана. Изведнъж не бях готова да умра.
Хюго прочисти гърлото си.
– Най-добрият ми приятел беше пристрастен към паяжината.
Дръпнах се.
– Извинявай?
– Филип Фарчестъл. Израснахме заедно и известно време бяхме неразделни. После той срещна момиче, нисш елф като теб. – Гласът му не беше осъдителен или язвителен, просто звучеше тъжно. Той въздъхна тежко и продължи. – Фил знаеше, че родителите му няма да са щастливи от тази връзка, но на него не му пукаше. Беше поразен. Тя му даде първата доза паяжина. И втората.
Хюго свърза ръцете си и се загледа в селкитата, докато те се взираха в нас.
– Когато разбрах какво се случва с него, вече беше твърде късно. Той се отпусна и не искаше да говори с никого от нас. Единственото, което го интересуваше, беше да получи следващия си доза. Дори спря да се интересува от момичето.
– Когато парите му свършиха, тя го напусна и той се срина. Опитах се да му помогна, много хора се опитаха, но никога не можехме да направим достатъчно. Където и да отидеше Филип, той оставяше след себе си разруха. Той нападна брутално собствената си сестра, когато тя се опита да го убеди да отиде на рехабилитация. Откраднал е малко състояние от родителите си, за да финансира навика си. Това не беше негова вина, не съвсем, но той не искаше да приеме никаква помощ. Преди три години прекали с дозата и сега е погребан в семейния парцел във Файф.
Той прокара ръка през прошарената си коса.
– Все още не съм срещал човек, който да владее магията на водата толкова добре, колкото него. Ако беше тук, той вероятно щеше да задържи прилива, за да можем да избягаме. Силите му бяха толкова изключителни. Ако не се беше пристрастил, не се знае какво можеше да постигне или да стане. Колкото повече паяжина приемаше, толкова по-малко сила имаше – тя изсмукваше магията му.
Гласът му стана по-тъмен.
– И това изчерпа същността му. Коприната на паяка го накара да загуби семейството си, парите си, магията си и живота си.
– Не съм такава – прошепнах аз.
Хюго не се поколеба, преди да отговори.
– Още не.
Облизах устните си. Очевидно беше време за споделяне.
– Родителите ми не са елфи. Бях осиновена като бебе. Те не притежават магия и не я разбират. Все пак се опитват. Бяха добри към мен и аз ги обичам повече от всеки друг на света.
Усетих очите на Хюго върху себе си. Не го погледнах, но продължих.
– Започнах да сънувам лоши сънища, когато бях тийнейджър. – Засмях се студено. – Кошмари. Не си спомням много от подробностите, но често се събуждах с викове. Нямаше значение какво опитвах, те ставаха все по-лоши и по-лоши.
Погледнах невиждащо в пламъците.
– Чувствах се така, сякаш нещо ме преследва, някакво чудовище, което ме дебне в съня ми, и се плаших да си легна. Когато все пак заспивах и кошмарите идваха, използвах магии в съня си. Нямах контрол и не знаех какво правя. Нямаше никого, когото да познавам и когото да помоля за помощ.
Повдигнах глава и очите ми срещнаха тъмния поглед на първото селки. То слюноотделяше.
– Една вечер беше особено зле и това, което ме преследваше, започна да се приближава. Беше почти върху мен и не можех да избягам. – Поклатих глава, като си спомних. – Успях да се събудя по някакъв начин и беше добре, защото спалнята ми се изпълни с дим.
Хюго ясно разбираше.
– Ти изхвърли огнена магия в съня си.
Кимнах.
– Къщата изгоря и родителите ми едва не загинаха. Почти убих собствените си майка и баща, защото не можех да контролирам магията в мен.
– Това не е необичайно явление, Дейзи. Имаше много места, където можеше да получиш помощ. Висшите елфи са обучавани от ранна възраст да се справят с такива неща.
– Ами, не съм била обучена – казах категорично. – И не знаех къде да отида или с кого да говоря за помощ. Но бях чувала за паяжината. Докато майка ми и баща ми се възстановяваха от вдишване на дим в болницата, а домът ни тлееше, аз излязох и намерих малко.
Накрая се обърнах и го погледнах.
– Оттогава не съм сънувала кошмар. Лекарствата потискат магията ми, така че опасността за мен и за другите е по-малка. Съжалявам за приятеля ти, наистина съжалявам, но нямаше да оцелея без паяжината. А сега е твърде късно да бъда нещо друго освен наркоман. Разказа ми за приятеля си, за да отвлечеш вниманието ми от селкитата. Оценявам това. Но трябва да разбереш, че някога паяковата коприна ме разсейваше от кошмарите ми. В крайна сметка ще ме убие. – Усмихнах се криво. – Ако селкитата не ме хванат първи, разбира се. Но никой друг няма да умре заради мен и заради това всяко хапче си заслужава.
Хюго ме гледаше с мрачно, умозрително изражение на лицето, което не разбирах съвсем.
– Пожарът не е бил по твоя вина.
– И смъртта на приятеля ти не е твоя – казах тихо. Докоснах ръката му. – Но и двамата се чувстваме виновни.
Той направи крачка към мен, вдигна едната си ръка и докосна бузата ми. За дълъг миг се вгледахме в очите си. Но селкитата все още бяха там и продължаваха да ни наблюдават.
– Не можем да загубим концентрацията си – прошепнах аз.
Челюстта на Хюго се стегна и той пусна ръката си.
– Ти си права. – Той провери часовника си. – Още четири часа, докато приливът стане достатъчно нисък, за да се върнем на континента. Тогава ще сме в безопасност.
Кимнах, преди да се обърна отново към селкитата. Безопасността обаче винаги е относително понятие.
Назад към част 29 Напред към част 31
