Глава 9
Беше неловка случка. Слим и Беки бяха сготвили буря на лагерната печка и бяха приготвили обилна яхния, която с удоволствие бих яла навсякъде, камо ли на малък къмпинг стол насред хладния Уелс.
Но Хюго, който изчезна в палатката си, за да се преоблече веднага след като се върна, едва ме погледна в очите. Водеше весели, дълги разговори с останалите членове на групата, ако аз усещах, че в гласа му има напрежение, то и останалите със сигурност го усещаха.
Изядох храната си в мълчание. Наистина ли вярваше, че нарочно съм го нападнала с галони вода? Честно казано, имах стил…
След като всички приключиха с яденето, Хюго събра мръсните чинии. Хах: не беше твърде шикозен за миене на чинии. Изправих се, за да му помогна, но той ми махна с ръка, настоявайки, че той ще ги подреди.
– Не бих го приела лично – каза Беки, докато той изчезваше в тъмнината с купичките, балансирани една върху друга. – Става такъв, когато има нещо на ум.
Това нещо в ума му вероятно беше, че съм ненадежден наркоман.
– Ммм.
– Той много те харесва.
Вече не бях сигурна в това.
– Ммм – казах отново. После, защото не можех да се сдържа, – Откъде знаеш?
– Той даде ясно да се разбере, че и ти водиш този лов, както и той. Обикновено Хюго никога не работи с някого, който вече не е Прима, и не се доверява лесно на външни хора. Особено – добави тя, – когато тези външни хора са…
– Ребека! – Мириам я прекъсна с твърд поглед. – Стига толкова.
– Всичко е наред – казах аз. – Тя може да го каже. Аз съм наркоман. Това не е тайна. – Повдигнах рамене. – Не и за никого тук.
И четиримата си размениха погледи. Погледнах ги. Какво, по дяволите.
– Ако искате да знаете нещо за мен, трябва само да попитате.
– Хюго ни каза да не сме любопитни.
Трябваше да се досетя, че го е направил, като се има предвид, че по време на пътуването дотук разговорът се състоеше от случайни разговори за търсене на съкровища и за времето. Нито един от Примите не се беше държал неприветливо с мен, но бяха резервирани.
Усмихнах се леко.
– Мислех, че елитните висши елфи като теб са твърде възпитани, за да правят нещо толкова невъзпитано като да се натрапват.
– О, скъпа – усмихна се Мириам, – не сме толкова шикозни, колкото си мислиш. И сме по-любопитни от повечето.
Слим се засмя.
– Мириам, в ухото си имаш златен маншет. Любимите ти музиканти са мъртви от триста години, а в чантата си сигурно имаш спешна консерва хайвер от белуга.
– Вярно е, че е така – призна тя. – И никой от вас не получава нищо от това.
– Мириам е най-хубавата – каза Ризван. – Но определено всички сме любопитни.
– Знам, че сте – казах му аз. – Ти обикаляше родителите ми, за да ме разследваш по време на търсенето на съкровището в Лох Аркаиг.
Той имаше благородството да изглежда смутен. Той се съсредоточи върху обувките си.
– Съжалявам за това.
– Това вече е минало. – Махнах леко с ръка.
– Или – попита Беки с лукаво намигване – трола под моста?
Всички се разсмяха. Слим поклати глава.
– Честно казано, Дейзи, изразът на лицето на Хюго, когато разбра за Дукесата, беше съпоставим само с този, когато научи, че ти си тази, която я е изпратила в замъка Пембървил.
– Беше безценно – съгласи се Мириам. – Трябваше да го заснемем.
– Знаеш ли – отбеляза Ризван, – не казвай на Хъгс, но аз наистина харесвам Дукесата. Забавно е да си с нея.
Мириам се наведе.
– Мисля, че и Хюго я харесва.
– Признавам, че имам слабост към нея – казах аз.
Слим ме погледна.
– Какво ще кажеш за Хюго? Имаш ли слабост и към него?
Хестър се запъти напред, за да се намеси в разговора.
– О, Дейзи наистина… – погледнах я, а тя се престори, че затваря устата си.
– Да – отвърна Беки без грам срам. – Ние наистина сме любопитни, нали?
Мириам ме потупа по ръката по странен, майчински начин, който ме накара да се чувствам по-скоро неловко, отколкото да се успокоя.
– Ние сме заинтересовани от благосъстоянието на Хюго. Виждаш ли, Беки беше права – той много те харесва – каза тя. – Много повече, отколкото дава да се разбере.
Разговорът се развиваше на места, на които определено не исках да бъда. Отчаяно исках да се отклоня от темата, но не ми се удаваше да търся нещо, с което да ги отклоня, но светските разговори не бяха моята силна страна.
– Да се върнем към моята наркозависимост – казах бързо. Това е много по-безопасна тема.
Ризван си пое дъх.
– Какво е усещането? Какво е истинското усещане, когато вземеш коприна от паяк?
– Това не е твоя работа – изръмжа Хюго
Всеки от нас подскочи виновно, дори Отис, който не беше казал нито дума по време на разговора. Хюго се надвеси над малката ни група, с настръхнала челюст и присвити очи. Преглътнах и се изправих.
– Казах му, че може да ме пита за всичко, Хюго.
Той ме погледна продължително и премерено.
– Не това. – Сложи чистите чаши. – Хайде. Може да е тъмно, но все още е рано.
Смутена, аз наклоних глава.
– И така?
– Отиваме ли в нощен клуб – попита Хестър нетърпеливо. – Коктейли? Танци? – Тя направи пирует във въздуха. – Да се забавляваме цяла нощ?
– Хес – каза Отис, – ние сме в селски Уелс. Къде според теб е най-близкия нощен клуб?
Тя му се нацупи и вдигна юмруци, подготвяйки се за имитация на бой. Беки и Слим се опитаха да не се смеят, но не мисля, че Хюго забеляза това.
– Ще започнем обучението на Дейзи – каза той. В челюстта му се появи тик-такащ мускул. – Преди да е станало твърде късно.
***
По-скоро озадачена от всичко, аз последвах Хюго до едно открито място в близост до лагера. Когато стигна до центъра, той се обърна и ме погледна с ръце, пъхнати в джобовете, и с измамно непринудена стойка.
– Разбирам, че обучението е нашата прикриваща история – казах аз, – но наоколо няма никой. Тъмно е. Не е нужно да се преструваме. Няма публика.
– Ти си тази, която постоянно се оплаква, че не е получила магическо образование като останалите. Време е да отстраним пропуските в знанията ти.
– Това заради случилото се до дървото ли е? – Погледнах към косата му, която все още беше влажна и се къдреше около ушите му повече от обикновено. – Вече се извиних за това.
– Загуби контрол над магията си, Дейзи.
– Беше инцидент, това е всичко. – Разперих ръце. – Малко се намокри и съжалявам за това. Но не се е случило нищо сериозно.
Той се приближи до мен.
– Имаш повече сила, отколкото обикновено има един нисш елф, но не можеш да я контролираш. Това те прави опасна. Ами ако следващия път не са няколко кофи вода? Ами ако е огън? Или земетресение? Или…
Сякаш ме критикуваше.
– Аз контролирам ситуацията. – Замълчах. – През повечето време.
– И откъде идва този контрол? – попита той просто.
Не отговорих. И двамата знаехме откъде идва контролът ми: използвах паяжина, за да отслабвам ефекта на магията си.
– Не съм опасна – казах накрая. – Вече не. Това, което се случи до дървото, беше отклонение. – Дори докато го казвах, усещах, че лъжата капе от всяка дума. Свих се, после вдигнах брадичката си и строго казах на егото си да поеме удара. – Но винаги се радвам да науча повече.
– Добре. Защото колкото по-дълго приемаш това шибано лекарство, толкова по-малко ефективно става то. Ще бъдеш принудена да вземаш все повече и повече, докато не унищожи теб и всички около теб.
Естественият ми порив да се защитя беше все още силен, но дълбоко в себе си знаех, че Хюго е прав. Този път запазих мълчание.
Когато разбра, че няма да продължавам да споря, той видимо се отпусна.
– Така или иначе, не само върху твоята магия трябва да се съсредоточим. – Той направи жест към Гладис, която оставаше в ножницата до мен. – Нямаш никаква представа как да боравиш с това нещо. Ако ще я носиш със себе си, трябва да се научиш.
Повдигнах вежда.
– Не знаех, че освен всичко останало си и експерт по фехтовка – казах само с малка нотка сарказъм.
– Не съм – но Мириам е. Тя ще те научи на тези умения. – Очите му блестяха на лунната светлина. – Но засега нека поработим върху магията. – Той посочи надолу към земята. – Направи дупка, широка три инча и дълбока три инча.
Парче торта. С ленива усмивка насочих изблик на земна магия надолу. Почти мигновено облак от пръст полетя нагоре, а заедно с него във въздуха избухна и влажна трева.
– Ето – казах аз. – Лесно.
Хюго щракна с пръсти и издигна малка, витаеща огнена топка, която освети постижението ми. Излъчих задоволство. Той се намръщи.
– Казах три инча. Това прилича ли ти на три инча?
Дупката беше около половин метър. Повдигнах рамене.
– Закръглих. – Намигнах му. – Нима размерът не е всичко?
Хюго не се усмихна.
– Контрол, Дейзи, върху това работим. Вместо булдозер, помисли за супена лъжица. – Той се съсредоточи върху земята, използвайки собствената си магия, за да я изглади и да я върне в първоначалното ѝ състояние. – Отново.
Направих каквото ми казаха. Не бях стигнала дотук сама, без да съм бързо учещ се човек, който е готов да се провали многократно, за да постигне успех.
– Твърде малък – изръмжа той. – Отново.
Поех си дъх и се съсредоточих.
– По-добре – каза Хюго. – Но дълбочината е грешна. Отново.
Стиснах зъби, после хвърлих всичко, което имах, на мястото в краката си и се отдръпнах, когато дупката беше с подходящия размер. Когато погледнах резултата, се усмихнах широко.
– Ето! Направих го!
– Твърде небрежно. Краищата са накъсани – изглежда като създадена от малко дете.
– Три инча – възразих аз. – Това е, което поиска.
– Само съвършенството е приемливо – каза ми Хюго. Той стисна устни. – Затвори очи.
Намръщих му се подозрително, но направих каквото каза. Усетих, че се приближава и леко се стреснах, когато той се премести зад мен.
– Мога ли да сложа ръце на раменете ти?
– Да, да.
Докосването му беше леко, но все пак ме накара да потреперя.
– Сега – каза Хюго – внимавай.
Усетих топлия му дъх върху тила си. Чувах далечните разговори на останалите около огъня, но ги блокирах и се концентрирах само върху усещането от ръцете му. Когато усетих вибрациите на магията му, не успях да предотвратя изтръпването.
– Погледни – каза Хюго тихо.
Отворих очи и примижах. В земята имаше идеално оформена дупка. И да, доколкото можех да преценя, тя беше три на три инча. Но не крайният резултат ме накара да вдишам рязко, а начинът, по който магията на Хюго ме бе накарала да се почувствам. Зад нея се криеше стоманена сила, но и деликатно докосване, което приглушаваше ефекта до остър шепот на силата.
Знаех, че моята магия няма нищо общо с тази, бях като булдозер в сравнение с най-финото длето.
– Покажи ми как да го направя така – казах аз.
Не можех да видя лицето му, но знаех, че се усмихва.
– Както госпожата заповядва.
Назад към част 9 Напред към част 11
