Глава 11
Застанаха малко встрани, оставяйки останалите да изпробват предполагаемата нова техника на земята около стария тис. Ризван изпука кокалчетата си, Беки се протегна, а устата на Мириам се сви от концентрация, но Слим беше този, който започна. Той напрегна рамене, изпъна ръце и усука китките си. Наблюдавах го, искрено заинтересувана от движенията му.
– Това е стара привичка – промърмори Хюго. – Слим се смущаваше от това, но сега това е неговият почерк и той се гордее с него.
– Обзалагам се, че съм – каза Слим. Той изкриви лицето си. – Усещам, че нещо е там долу, но… – Гримасата му се задълбочи. – Има някакъв блок. Магията ми не може да проникне добре в земята.
– Нека опитам! – Беки отскочи нагоре.
За разлика от Слим, тя не разпери ръце, но в частта от секундата, преди магията ѝ да избухне, носа ѝ трепна. Очарованието ми нарасна. Всеки елф ли имаше такава физическа странност? Имах ли и аз?
Тя кимна.
– Разбирам какво имаш предвид. Има някаква бариера. – Очите ѝ заблестяха. – Това означава, че там определено има нещо, нали?
– Опитай на това място – каза Слим и я насочи към северната страна на тиса.
Беки се размърда и съсредоточи силите си. Носът ѝ отново потрепна.
– Ясно е – каза тя. – Под това място няма нищо. – Тя посочи отсрещната страна. – Каквото и да е създало бариерата, трябва да е под нея.
Ризван и Мириам опитаха. Ризван потупваше с крак, съобразявайки ритъма с пулса на магията си, а Мириам не го забелязваше толкова силно, но все пак го имаше. В момента, в който силата напусна тялото ѝ, дъхът ѝ се ускори и изсвистя между зъбите ѝ.
– Каквото и да създава тази бариера, то е дълбоко поне метър и половина.
– И се чувства силно – добави Ризван. – Определено сме на прав път.
Хюго ме погледна. Знаех, че се кани да ми предложи да се кача следващия път, но исках първо да го видя как опитва. Бях го виждала да прави магически подвизи няколко пъти и никога не бях забелязала някаква особена отличителна черта. Сега исках да му обърна повече внимание. Посочих му да тръгне пръв.
Той леко сви рамене и насочи магията си към земята. Потиснах се да се засмея. Когато силата му избликна, трапчинката на бузата му се появи, въпреки че устата му не помръдна.
– Нещо смешно ли е? – попита той.
– Не! – Усмихнах се невинно. Определено ще трябва да се снимам на видео, когато използвам магия, и да разбера каква е моята странност. Изгладих изражението си. – Какво усещаш?
– Мога да почувствам същото като всички останали. – Хюго все още се мръщеше подозрително към мен. – Има нещо, което пречи на магията ми да навлезе по-дълбоко – сигурно има нещо заровено там. Трябва да определим точното място, за да не нарушаваме земята повече, отколкото е необходимо. – Той посочи с пръсти мястото. – Дейзи? Ти си експертът. Сега е твой ред да видиш какво ще ни каже твоята магия.
Изстрелях пипало от изследваща земна магия. След секунди усетих препятствието, което другите бяха описали, но то не беше това, което очаквах.
Независимо от магическите способности, които притежавах, Хюго разбра, че нещо не е наред.
– Какво е това? – Попита той. – Какво не е наред?
Прехапах вътрешната страна на бузата си, преди да изпратя втори по-мощен прилив на магия надолу. Едва когато бях сигурна, срещнах очите му.
– Има нещо там долу – казах аз. – Съгласна съм с това. Но това не е конвенционално отделение. Не е сол или желязо и не боли. Обикновено, когато използвам земна магия по този начин, усещам проблясък на болка, който показва, че там има нещо, което не принадлежи на природата. – Поклатих глава. Този път не го усещам. Не мисля, че това е митичното съкровище, което търсим. Това е нещо друго.
Хюго ме погледна за момент.
– Е, има само един начин да разберем. – Той коленичи и бръкна в чантата в краката си, преди да извади малка лопата и да ми я подаде. – Да копаем. – Той повдигна вежда. – Освен ако не разполагаш с друга техника, която да използваме, за да открием какво има там долу, без да навредим на корените на дървото?
– Уви, не. За съжаление ще трябва да го направим по трудния начин – казах аз. А предвид ниската температура и замръзналата земя, това щеше да е наистина много трудно.
***
Не сгреших. В екипи от по двама души прекарахме часове в копаене и изстъргване на натрупаната пръст, като се редувахме, за да намалим до минимум щетите, които сме причинили, както и да запазим силите си. Въпреки това ръцете ме боляха, а по месестата част на палците ми се образуваха мехури.
В един момент се появява Отис, а изражението му подсказва, че Хестър го е изпратила да разбере какво ни бави толкова дълго. Той хвърли един поглед на мръсните ни, изпотени лица, промърмори нещо на себе си и се върна на паркинга.
Въпреки напрегнатата работа, настроението ни остана добро. Не можех да се отърва от нарастващото усещане, че каквото и да се намираше под нас, то нямаше нищо общо със съкровището, но също така не можех да потисна ентусиазма си от търсенето на съкровище. Каквото и да беше заровено там долу, щеше да е интригуващо. Стига да продължим да работим, надяваме се да го изкопаем, преди дневната светлина да се изплъзне отново.
Слим и Мириам са тези, които постигнаха печалба. Мириам изпусна радостен глас, когато тясната лопата на Слим се удари в нещо, което определено не беше пръст. Изскочих от мястото, където седях с бутилка вода.
– Каквото и да е, то е адски голямо – въздъхна Беки.
Изражението на Ризван беше потресено.
– Дейзи беше права. Това не е отделение, не и в традиционния смисъл на думата. Но усещаш ли магията, която пулсира от него? Това ли е…?
– Огнена магия – каза Хюго. – Или поне някаква форма на тази магия.
По гръбнака ми премина тръпка на очакване. Не можех да си представя защо в земята е заровено нещо, към което е прилепнала огнена магия, но отчаяно исках да разбера какво е то.
Откритието ни съживи и работихме по-бързо, като внимателно отмахвахме полепналите корени на дърветата, но извличахме буци твърда пръст отвсякъде. Накрая Хюго и Слим успяха да издърпат обекта, изтръгвайки го от земните недра след бог знае колко години.
Беше дълъг поне половин метър и много тежък. Двамата го отнесоха от дървото, след което го поставиха на парче гола земя, а Ризван извика водна магия, за да изчисти последната мръсотия и да разкрие какво сме открили.
Хах. Беше изцапана от годините, които бе прекарала в земята, а цветът ѝ бе тъмнокафяв въпреки усилията на Ризван да я измие. И със сигурност не беше съкровище, поне не в традиционния смисъл на думата.
– Това ли е…? Попита Беки.
– Да – каза Хюго.
– От…? – Усъмни се Ризван.
– Да.
Мириам се намръщи.
– Не може да бъде.
Клекнах и леко докоснах емайлираната повърхност. Усещането за огнена магия сега беше по-силно и я правеше топла при допир.
– Така е – казах аз. – Това е драконов зъб.
– Точно един резец. – Хюго посочи корена. – Вижте. Тук е изгнил. Можеш да видиш гниенето отвътре.
– Можете ли да определите на колко години е?
– Не, но в замъка имам оборудване за запознанства, което ще ни каже повече.
– Не изглежда толкова стар.
– Бил е заровен под земята. Може да е на стотици години – земята го е запазила.
Слим огледа небето, сякаш очакваше да се появи дракон иззад най-близкия хълм.
– Или собственикът му все още се крие наоколо.
– Който и да е бил собственик на този зъб, вече отдавна го няма – успокои го Мириам.
– Надяваш се – каза Беки с предчувствие.
Ризван поклати глава.
– Ти се молиш.
Освен ако пред мен наистина не се появи огнедишащ звяр, нямаше да се притеснявам. Зъбът беше очарователен и не можеше да се каже дали някой нарочно го е поставил в подножието на дървото, или е попаднал там случайно, но не за това бях там.
Изправих се и отново се спрях на дървото. Старата драконова магия, която все още се държеше на зъба, беше блокирала земната ни магия, за да усетим какво може да е заровено под него. Сега, след като зъбът беше отстранен, щеше да е по-лесно да го претърсим.
Приближих се до дупката, която бяхме направили, поех си дъх и си спомних какво бях научила от тренировката с Хюго предишната вечер. След това изстрелях внимателно контролирана вълна от земна магия.
Нищо не се случи. Не успях да усетя нищо.
Опитах отново, като увеличих силата си до по-високо ниво, като внимавах да не наруша нито видимите, нито скритите корени на дърветата.
Все още нищо.
Стиснах зъби от неудовлетворение. Третият път имах късмет.
Въпреки че разширих обсега си, за да не би драконовият зъб да е блокирал повече от това място, нищо не ми се разкри. Ако Дафид ап Гвилем е бил погребан тук, останките му отдавна са погълнати от земята заедно с всичко, което е било погребано заедно с него.
Магията ми не усети нищо под тиса. Никакви съвременни отпадъци. Нито стари римски монети. Никакви неестествени остатъци. И определено никакво митично съкровище.
***
– Мразя антикулминацията – промълви Слим, докато се придвижвахме към къмпинга.
Ризван се съгласи.
– Надявах се, че всичко това ще приключи до Коледа.
Изстрелях изненадан поглед към двамата. Според мен един неуспех не означаваше провал, а просто правеше крайния успех още по-сладък. Преди да изкажа мислите си обаче, вниманието ми бе привлечено от звука на повишени гласове, носещ се откъм паркинга. О-о. Това звучеше като пълната ярост на Хестър. Стомахът ми се сви и започнах да бягам.
– Вече ти казах! – Изкрещя Хестър с висок глас. – Гробището е извън границите!
Вдигнах очи към небето. После побягнах по-бързо.
– Четиричленно семейство – майка, баща и две деца с широко отворени очи – стоеше до портата, която водеше от паркинга към абатството и гробището. Децата, които не можеха да бъдат на повече от десет години, очевидно бяха очаровани. По-малкото от тях непрекъснато издърпваше ръката си в опит да хване Отис, който се мяташе напред-назад от семейството към Хестър, за да успокои нещата.
Жената поклати глава в изумление. Беше извадила телефона си и записваше крясъците на Хестър. Предполагах, че браунитата са достатъчно редки, за да се смята присъствието им за достойно за филмиране. Партньорът ѝ не се интересуваше от това. Бузите му бяха обагрени в алено и гърдите му бяха издути, когато започна да размахва енергично пръст на Хестър, устата му се сви в ръмжене. Проклех себе си.
Тя не би реагирала добре на размахване на пръст. Никой никога не го е правил.
– Моят прадядо е погребан там! Не можете да ме спрете да посетя мястото, където почива семейството ми!
– Мога да правя каквото си искам – подсмръкна Хестър. – Гробището е извън границите. Върни се следващата седмица.
Аз се втурнах в пространството между тях, а Отис издиша с облекчение.
– Слава богу, че си тук, Дейзи.
– Няма да позволя на същество с размерите на палеца ми да ми диктува какво мога или не мога да правя – изрева мъжът.
Вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам и че искам да успокоя ситуацията.
– Моите най-искрени извинения, сър. Помолих моята приятелка Хестър тук да следи за посетители и да ме уведоми, ако някой се появи. Сигурно е разбрала погрешно. Разбира се, можете да отидете на гробището, когато пожелаете.
Той ме игнорира.
– Ще те изплюя и ще те изям за вечеря – изръмжа той на Хестър. Това беше малко пресилена реакция. А Хестър нямаше да му даде повече от една хапка.
– Татко няма да ги нарани, нали? – Попита по-малкото дете. – Искам да ги взема у дома. Казахте, че можем да си вземем домашен любимец. Да ги вземем, и двете.
Отис се размърда, но Хестър сви малките си ръце в юмруци и оголи зъби.
– Защо, ти, малък мръсник. Домашен любимец? Ще те погаля, ти…
– Достатъчно! – Наредих, преди нещата да се задълбочат.
– Има ли някакъв проблем? – попита Хюго плавно, като се намеси в бурята.
– Да, има проблем – отвърна мъжът.
Съпругата му се вгледа в Хюго и веднага насочи телефона си към него.
– Алън – каза тя.
– Ще ти кажа какъв е проблемът – продължи съпруга ѝ, без да я слуша.
– Алън!
– Не сега, Миранда!
– Това е Хюго Пембървил – изсъска тя.
– Не ме интересува дали е лорд Лукан. Аз… – Той спря по средата на изречението и устата му се отвори, когато най-накрая му хрумна. – Хюго Пембървил!
Хюго се усмихна.
– Приятно ми е да се запозная с вас. Много съжалявам за всичко това. Станало е ужасно недоразумение.
Въпреки че бузите на мъжа останаха червени, маниерът му се промени драстично. Той се втурна напред с протегната ръка.
– Аз съм голям фен!
Хюго стисна ръката му.
– Много мило.
– Вие сте тук на лов за нещо, нали? – Очите на Алън се разшириха. – Търсиш съкровище, нали?
– Провеждаме само предварителни разследвания – каза Хюго. – И обучаваме нов чирак. – Той посочи към мен и аз направих всичко възможно да изглеждам като ентусиазиран стажант, въпреки че бях впечатлена от него, както и от семейството. Хюго мигновено се беше прехвърлил в пълен пиар режим, усмивката му беше професионална, гласът му беше гладък и създаваше впечатление, че му е приятно да разговаря с напълно непознат човек насред тъмен паркинг в средата на декември.
– Моля, простете на моите малки колеги тук. Те не разбраха инструкциите си – каза той.
– Не съм го направил! – Отис се заоглежда.
– Разбира се, разбира се. Това не е никакъв проблем. – Алън вече се усмихваше.
– Можете да посетите гробището по всяко време. Със сигурност не е забранено – продължи Хюго.
– Не искаме да прекъсваме великата ви работа.
– Не прекъсвате нищо. Честно казано.
– Може ли да ми дадете автограф?
– Със сигурност може. – Хюго скръсти ръце. – Ако ми направиш една малка услуга.
Мъжът подскочи на пръсти.
– Всичко!
– Опитваме се да запазим нисък профил. Ще ви бъда много благодарен, ако не публикувате този видеоклип в социалните мрежи. – Той направи жест към жената, която все още стискаше телефона си и снимаше всяка секунда.
– О, не! Не бихме го направили! Не се притеснявайте. – Алън леко удари Хюго по ръката. – Можеш да ни се довериш!
– Много благодаря – усмихна се Хюго. Беки се появи и му подаде химикалка и лист хартия по начин, който подсказваше, че това далеч не е първия път, когато му искат автограф. Той надраска подписа си. – Беше ми приятно да се запознаем.
– Мамо? Можем ли да вземем малките феи у дома? – Попита едно от децата.
От ушите на Хестър все още излизаше пара.
– Феи? Ние сме браунита! Ние сме…
Хванах я в ръка и я придърпах към себе си.
– Нека хубавите хора си отидат тихо – казах ѝ.
Тя изръмжа сърдито, когато се отдръпнах. Колкото по-бързо измъкна Хестър от тях, толкова по-добре.
Хюго промърмори още няколко любезности, преди да се отдалечи. Щом се отдалечихме от ушите им, той попита Беки:
– Какъв е шансът да не публикуват това видео онлайн?
– Почти нула.
Хюго въздъхна.
– Да, това си мислех и аз.
Назад към част 11 Напред към част 13
