Глава 13
Хестър хипервентилираше.
– Неживите? Неживите са били тук миналата нощ? И едва не са ни убили?
– Ако това помага – казах ѝ – вероятно нямаше да се занимават с теб. Твърде малка си.
Тя се вгледа в мен.
– Това трябва ли да е успокояващо?
– Всичко е наред – казах аз. – Погрижихме се за него.
– Дали? Има ли го? Откъде знаеш? Там има цяло гробище! Какво ще стане, ако всички те възкръснат?
– Те са мъртви от твърде дълго време, Хес – каза Отис. – Знаеш, че вампирите не работят така.
Тя сложи ръце на хълбоците си и го погледна.
– Тогава откъде дойде армията вампири снощи?
– Това не беше армия.
Долната ѝ устна се изпъчи.
– Можеше и да е така. Трябваше да ни събудиш.
Ако не друго, реакцията ѝ само засили благодарността ми, че и двете браунита са спали по време на нападението.
– Денят е светъл. Вече сте в безопасност – успокоих я аз
– Докато слънцето залезе по-късно днес. – Тя се намръщи. – Както обикновено прави това проклето огнено кълбо.
Беки се приближи.
– Това досадно слънце – каза тя с лека усмивка. Тя ме погледна. – Хюго свика среща на екипа.
Въздъхнах, можех да се досетя защо. Усмихнах ѝ се в отговор.
– На път сме.
Присъединих се към останалите около студения огън. Изглежда, че тази сутрин никой нямаше сили за закуска. Недоспалите лица подсказваха, че през нощта всички са се мъчили да заспят.
Хестър се изкиска и се намести на дясното ми рамо с шумно изпъшкване. Отис махна на групата с малка ръка за поздрав.
– Първо – попита Хюго, – всички ли са добре?
– Не! – каза Хестър. Останалите кимнаха. Протегнах ръка нагоре и използвах малкия си пръст, за да я прегърна мъничко. Тя се поколеба, преди да се увие плътно около него. – Благодаря ти. – Гласът ѝ беше приглушен, но сърдечен.
– Как е вратът ти, Дейзи? – Попита Слим.
Наклоних главата си, за да може да я види.
– Всичко е наред. Няма гадна вампирска инфекция, няма загуба на кръв. Благодаря ти, че попита.
Той издиша.
– Благодаря ти, че ни спаси снощи.
Погледнах Хюго в очите, сега не беше моментът за обичайната ни съревнователност.
– Това беше екипно усилие.
– Ние играем добре заедно – каза той тихо.
Да. Взаимните комплименти доказваха, че вече сме в сериозен режим. Облизах устните си.
– Изглежда, че под тиса няма нищо – поне не митични съкровища.
– Цялата тази област е пропита с древна магия. Може би все още има нещо, което е скрито от нас – каза Хюго. – Но ние нямаме никакъв начин нито да потвърдим, нито да го отречем.
– Знаем, че тук някога е имало много повече тисови дървета – предложих аз.
Слим кимна.
– Тридесет и девет.
– Така че може би не търсим на правилното място.
– И – каза Хюго, – тази сутрин изследователският екип ми каза, че има вероятност Дафид ап Гвилем да не е погребан тук. Въпреки че камъкът маркира мястото, има само обосновани предположения, че тялото му е под него.
Мириам добави:
– Да не говорим, че Дейзи е видяла само малка част от написаното в свитъка на Мад Макълпайн. Дафид ап Гвилем може да няма нищо общо с това съкровище.
Кимнах отчаяно. Тя беше права.
Силно натискане на клаксон на кола накара всички да подскочим. Погледнах нагоре и видях, че на паркинга спира кемпер. Двама души висяха през прозореца и ни махаха трескаво.
– Хюго! Хюго Пембървил! – Крещяха те.
Извърнах очи.
– Страхотно.
– Не знаем откъде са се появили вампирите снощи. Възможно е да е било случайност. – Хюго вдигна ръка, за да потвърди, че ванът е видян, но иначе го игнорира. – Но от години се разказва, че дяволите могат да контролират вампирите. Възможно е нападението снощи да е било предварително планирано заради нашето търсене на съкровището – каза той.
Появи се втори автомобил. После трети.
– А сега се налага да се борим и с представители на широката общественост – каза Ризван. – Някои от тях ще се опитат да се настанят тук. Ако отново бъдем нападнати, техният живот също ще бъде застрашен.
Всички си разменихме мрачни погледи, преди Хюго да ме погледне многозначително.
Това беше неизбежно.
– Не разполагаме с достатъчно конкретна информация. – Намръщих се и промених твърдението си. – Нямаме никаква конкретна информация. Можем да продължим да търсим игла в купа сено, която може и да не е тук, и да привлечем повече внимание към себе си или… – Гласът ми се прекъсна.
– Или – завърши Хюго, – можем да прекараме повече време в проучвания и да се върнем тук, ако се наложи, когато сме по-сигурни в това, което ще намерим, и когато е по-безопасно да го направим. Ние не се отказваме. Постъпваме разумно и правим временно тактическо оттегляне.
– Съгласен съм – каза Ризван. – Засега това е единственият път напред.
– Съгласна съм.
– Съгласна съм.
– Съгласен съм.
Хестър отпусна хватката си върху пръста ми.
– Съгласна съм!
Отис кимна.
– Съгласен съм.
– Дейзи?
Въздъхнах. Не ми харесваше, но за момента това беше най-добрия ход.
– Съгласна съм.
– Коледа не е далеч – каза Хюго. – Ще видим какво ще предложи изследователския екип и ще се съберем отново след Нова година. Всички знаем, че търсенето на съкровища може да бъде опасно, но всеки риск трябва да бъде пресметнат.
Чу се още едно натискане на автомобилен клаксон.
– Хюго! Бейб! Ожени се за мен!
Този слух за гъбичките явно не му е навредил. Леко се усмихнах и изведнъж се почувствах по-малко виновна. После се изправих на крака. Беше време да си събера багажа и да се махна оттам.
***
Хвърлих чантата си в багажника на колата.
– Ако можеш да ме закараш на най-близката гара, ще е чудесно.
Челото на Хюго се набръчка.
– Няма да дойдеш в Единбург?
– Почти е Коледа – напомних му аз. – Ще прекарам няколко дни с моите роднини, след което ще замина на север. Ще се върна до Нова година. Няма да продължиш този лов на съкровища без мен, не се страхувай по този въпрос.
– Не бих се осмелил – промърмори той. – Но няма нужда да хващаш влака. Мога да те закарам до дома на родителите ти.
– Това е встрани от пътя ви. А и влакът ми харесва.
– Нямам нищо против. Без резервация вероятно ще трябва да стоите чак до Йоркшир. Имаме два автомобила, Дейзи. Всички останали могат да се качат в първата кола, а аз ще те взема с моя джип. – Той се усмихна, показвайки, че това е свършен факт, и се обърна, за да размести чантите.
Дръпнах се, разтревожена. Не бях сигурна защо не исках Хюго да играе ролята на шофьор, но някак си идеята ме разтревожи. Казах си да престана да бъда толкова глупава. Хестър и Отис щяха да бъдат развълнувани. Те обичаха да пътуват удобно.
Чувствах се раздразнителна и не исках да гледам как Хюго подрежда багажа, докато аз стоя безучастно, обърнах се и погледнах към руините на абатството и гробището отвъд. Оттук се виждаха само най-горните клони на стария тис.
Погледнах ги за миг, преди да кажа на Хюго, че ще се върна скоро, и се запътих към дървото. Бяхме изгладили следите от усилията си през предишния ден и само едно проницателно око можеше да забележи, че земята е била нарушена. Беше добре: появяваха се все повече фенове на Хюго и последното нещо, от което се нуждаехме, беше група, която да копае около дървото в суетен опит да намери собственото си съкровище.
Засмуках долната си устна и се замислих за онова, което бях видяла в свитъка на Мад Макълпайн, преди да се огледам, за да проверя дали никой не ме гледа. Когато се уверих, се надигнах на пръсти и отчупих малко клонче. Поиграх си с него за миг-два, след което свих рамене и използвах малък изблик на огнена магия, за да го запаля.
Клонката се запали за няколко секунди, преди да изгори. Нищо друго не се случи, освен че загоря кожата на пръстите ми. Не се изненадах – но ми отне още няколко секунди, за да откъсна второ, по-голямо клонче и да го пъхна в чантата си. Никога не знаеш.
***
По-малко от петнайсет минути по-късно двамата с Хюго се сбогувахме с останалите членове на групата. Мириам ми посочи няколко онлайн връзки, които съдържаха упражнения за продължаване на работата ми с меча, и добави строгото предупреждение, че ще разбере, ако не се упражнявам. Всички останали ме прегърнаха и ми отправиха топли пожелания. Това беше далеч от студения прием, който получих, когато за първи път се срещнах с Примите преди няколко месеца.
Отпътувахме с джипа на Хюго, а Хестър изплези език към гробището, когато то се изгуби от погледа ни.
– Не бих се успокоявала прекалено – казах ѝ аз. – Има голяма вероятност да се върнем, ако успеем да определим точното местоположение на съкровището.
– Стремя се никога да не се притеснявам за утрешния ден – казва Хестър. Тя размаха малките си ръчички във въздуха. – Аз съм за всичко тук и сега.
Отис изсумтя.
– Планирането и подготовката помагат за успеха.
Преди да се впуснат в поредната серия от братски и сестрински пререкания, се обърнах към Хюго, за да сменя темата.
– Какви са плановете ти за Коледа?
– Доста от Примите отсядат в замъка Пембървил. Ще има много вино, ще се опитам да готвя, вероятно ще има кичозен коледен филм и глупави шапки.
Опитах се – и не успях – да си представя Хюго с парти шапка.
– Ами родителите ти?
– Те са в чужбина – мисля, че в момента са във Франция. Вече не прекарват много време в тази страна. Имаше нещо в тона му, което подсказваше, че това не е тема, в която иска да навлезе.
– Новата година ще прекараме в Кралския елфически институт – каза той. – Всяка година те организират грандиозна гала. – Той ме погледна, като за миг откъсна поглед от криволичещия път. – Трябва да се присъединиш към нас.
Направих физиономия.
– Аз съм нисш елф. Моят вид обикновено не е добре дошъл там. Прекалено луксозно е за такива като мен.
– Знаеш ли – каза Хюго язвително, – ти притежаваш голяма доза обърнат снобизъм, Дейзи.
– Колко други нисши елфи каниш на това голямо тържество?
– Не познавам много нисши елфи.
– Ето така.
– Може би и двамата трябва да разширим опита и нагласите си.
Помислих за това. Да, той беше прав.
– Готов съм да опитам, ако искаш.
Той се усмихна.
– Готово. Независимо дали сме на двадесет и една или на осемдесет и една години, винаги можем да се научим да бъдем по-добри.
Пристрастеността ми към паяжината означаваше, че нямам никаква надежда да доближа осемдесет и една години, но нямаше смисъл да го казвам на глас. Особено пред Хюго.
– Съжалявам за слуха за гъбичките – казах аз. – Това не беше нещо, което планирах. Вече не съм твой заклет враг и не бях злобна. Не че това е някакво извинение. Не трябваше да го правя.
– Дейзи – каза Хюго със странен тон, – отдавна сме преминали периода на враждата в нашата връзка. – Той се поколеба. – Оценявам извинението, но като се има предвид, че приятелството ни е сравнително ново, не съм сигурен, че е достатъчно.
Повдигнах вежда.
– Предпочиташ да плача?
– Знаеш ли как да се молиш?
– Както отбеляза, трябва да разширя опита си.
Ъгълчетата на устата му се изкривиха.
– Какво ще кажеш да ми направиш услуга вместо това? Да ми бъде оказана във време и по начин, които аз избера?
Уау. Да се съгласиш да дължиш услуга на висш елф? Каквато и да е услуга? Това беше голяма молба, всъщност, това беше огромна молба.
– Нищо, което да противоречи на морала ми. Нищо, което ще нарани някого. Просто… – той се усмихна – нещо, което някой ден ще ми хареса.
– Това звучи невероятно съмнително – обади се Отис отзад.
– Той не греши. – Погледнах Хюго.
– А аз си мислех, че започваш да ми вярваш. – Хюго въздъхна мелодраматично. – Ако се страхуваш, трябва само да го кажеш. Аз ще оттегля предложението.
– Не се страхувам. – Контрирах го. – Добре. Аз, Дейзи Картър, ти дължа услуга.
По лицето му се разля бавна, възхитена усмивка. Езикът му се изплези и бях сигурна, че той буквално облизва устните си в очакване.
О-о.
Назад към част 13 Напред към част 15
