Глава 14
Майка ми настояваше да покани Хюго на чаша чай. Минути по-късно това се превърна в хранене. Тогава баща ми предложи да остане за през нощта.
– Имаме място. Можеш да вземеш свободната стая отзад. Освен ако ти и Дейзи не искате да делите едно легло…
– Не! – Протестът ми беше достатъчно силен, за да отекне във всекидневната.
Хестър и Отис, които вече се бяха представили на малко смаяните ми родители, вместо да се крият, както миналия път, се захилиха.
Хюго се усмихна любезно.
– Трябва да се прибера – каза той. – Но вечеря преди да си тръгна би била чудесна.
Майка ми и баща ми бяха щастливи.
– Страхотно – каза мама. – Толкова се радвам, че най-накрая имаш приятели елфи, Дейзи. Хубаво е да прекарваш време сред себеподобните си. Тя е осиновена, нали знаеш, Хюго. Ние сме хора.
Много обичах майка си, но тя наистина обичаше да казва очевидното.
Хюго кимна.
– Наясно съм.
– Не познаваме никакви елфи – това е доста селски район и наблизо няма нито нисши, нито висши елфи. Родната майка на Дейзи е живяла на север и ни казаха, че е починала. Не смятаме, че е имала някакво семейство, за което да говорим, така че не можем да потърсим някакви елфически връзки по този начин.
Всеки момент тя щеше да каже на Хюго, че съм мокрила леглото до седемгодишна възраст, че дневникът ми от тийнейджърските години е в кутия на тавана и той може да го прочете, преди да си тръгне.
Хюго ме погледна.
– Съжалявам за родната ти майка – каза той тихо.
– Била съм бебе – казах аз. – Нямам никакъв спомен за нея. Имах късмета да бъда осиновена от такова любящо семейство. – Протегнах ръка и прегърнах мама. Тя ми отвърна с прегръдка, а баща ми се усмихна гордо.
– Дейзи имаше тъжно начало – каза той. – Но мисля, че оттогава сме го компенсирали.
– Тя очевидно е щастливка, че те има. – Хюго се наведе напред. – Простете, че питам, но сигурни ли сте, че майка ѝ е била нисш елф? Дейзи има много магия. Това е… необичайно.
– О, сигурни сме – каза мама. Тя е била оставена в болница „Фриймарк“ като намереница с бележка, че майка ѝ е починала и останалото ѝ семейство не може да се грижи за нея. В бележката се подчертаваше, че майката на Дейзи е била нисш елф. Полицията се опитала да я открие и проверила два пъти информацията, с която разполагала, но никой от висшите елфи не знаел коя би могла да бъде тя, а в семействата на висшите елфи нямало изчезнали елфически бебета. Нямаше и наскоро бременни висши елфи, които да отговарят на профила на майка ѝ. Очевидно е, че висшите елфи са много по-малко от нисшите, така че за полицията беше лесно да потвърди, че Дейзи не принадлежи на никой от тях, а ние самите проверихме това по-късно. За съжаление, въпреки усилията на всички, не знаем много освен това, че е била нисш елф, живеещ в Единбург, и че не е могла да се грижи за Дейзи. Напълно разбрахме, когато Дейзи реши сама да се премести в Единбург. Въпреки че е много далеч – добави тя само с нотка на тъга.
– Когато се преместих там за първи път – казах тихо, – се чудех дали няма да се сблъскам с членове на семейството си – градът не е голям. Но така и не намерих никого – не и някой, който иска да бъде намерен. – Погледнах Хюго, като изведнъж ми се прииска съчувствието в очите му да не е толкова силно. – Отдавна съм се примирила с това – казах твърдо.
Мама вдигна чиния в посока на Хюго.
– Още торта?
За щастие разговорът промени посоката си и аз престанах да се чувствам толкова неудобно, че Хюго научава толкова много за мен. Преди вечеря татко го отведе в бараката си, за да му покаже колекцията си от модели на самолети, за които Хюго беше направил фаталната грешка да прояви интерес.
Щом той си тръгна, мама не можа да се сдържи.
– Много е красив. Да. Все още заявявам очевидното.
– Ние сме само приятели, мамо.
Тя се престори, че не ме чува.
– Той явно е влюбен в теб.
Бях пристрастена към коприната на паяка, приятели или не, аз бях живото въплъщение на най-дълбоките страхове на Хюго.
– Мисля, че четеш твърде много в нашите отношения.
– Значи има връзка?
Извърнах очи.
– Не е от тези, за които си мислиш.
– Изглеждате добре заедно.
– Ние сме приятели. – До този момент се е стигнало трудно. – Но различията ни са повече от приликите ни.
– Противоположностите се привличат.
Усетих, че се приближава дълга, ожесточена въздишка.
– Това всъщност не е вярно.
– Ами – сви рамене тя, – стига да практикуваш безопасен секс.
Невероятно.
– Майко…
Тя ми намигна.
– Няма да казвам повече, Дейзи. Устните ми са запечатани по този въпрос.
Знаех, че лъже, тя знаеше, че лъже – дори Хестър и Отис знаеха, че лъже – но ако я извикам, това само щеше да удължи разговора. Вместо това си замълчах и ѝ помогнах да сложи масата. Знаех, че тя иска само най-доброто за мен, но не знаеше за коприната на паяка и не знаеше, че дните ми са преброени заради нея. Имаше някои неща, които не можех да кажа на родителите си, не защото не ги обичах, а защото ги обичах.
Беше вече късно, когато Хюго най-накрая се сбогува. Придружих го до вратата и го изчаках, докато облече палтото си.
– Дълго е пътуването обратно на север – казах аз. – Можеш да останеш, ако искаш. Не е нужно да пътуваш през нощта.
Ъгълчето на устата му се изкриви, разкривайки тръпчинката му.
– Благодаря ти за предложението, но нямам нищо против пътуването и трябва да се прибирам.
– Добре. Карай безопасно.
– Всеки може да си помисли, че ти пука, Дейзи.
Направих му физиономия и той се засмя. Той се приближи до вратата и вдигна глава, когато погледът му се спря на нещо. Проследих погледа му и се намръщих, когато видях стръкчето имел, което висеше там. Хм. Бях сигурна, че не е било там, когато пристигнахме.
– Традициите са важни – промълви той.
Вгледах се в украсата.
– Не мисля, че предците ни са имали предвид парче масово произведена пластмаса.
– Все пак, Дейзи, би било много грубо да не го направиш.
– Добре. – Приближих се, стъпих на пръсти и го целунах по бузата. – Ето.
Хюго прокара език по устните си. Той отново погледна към имела, преди да срещне очите ми. Този път, когато заговори, от гласа му изчезна дразнещия ръб.
– Знаеш, че има нещо между нас, Дейзи. Чувстваш го като мен.
Примигнах. Имах чувството, че този разговор предстои, но не очаквах, че ще се случи сега. Или на прага на родителите ми.
– Мина известно време от онази целувка, която споделихме пред пещерата Смоу. И мина известно време, откакто се изправих пред изненадващата истина, че те искам. – Той вдигна брадичката си и аз разпознах предизвикателството в изражението му.
Почакай малко. Сложих ръце и направих крачка назад.
– Изненадващата истина? Ти наистина знаеш как да накараш едно момиче да се чувства добре.
Хюго не изпусна нито миг.
– Не ми се струваше, че си от хората, които обичат баналности или лъжи. Разбира се, че е изненадващо, че те искам, а ти сигурно си изненадана, че изпитваш същите чувства към мен. Ако предпочиташ да ти кажа, че сме сродни души, чиито съдби са преплетени една с друга, или че сърцето ми пее, защото най-накрая съм открил истинската си сродна душа, ще останеш разочарована. Имам много недостатъци, но не съм лъжец. Казвам ти истината, а истината е, че те искам. И знам, че и ти ме искаш.
Ако можех да напиша всички причини, поради които между мен и Хюго не бива да се случва нищо, списъкът щеше да е много дълъг. Да не говорим, че все още ме глождеше тази „изненадваща истина“.
– И двамата знаем, че ловът е това, което те вълнува, а не наградата. Ти самия го каза.
– Ти слагаш думи в устата ми. Така се отнасям към съкровището, а не към хората. Освен това ти си също толкова голям почитател на лова, колкото и аз. Така че – каза той самодоволно, – вместо да ми казваш как според теб се чувствам, защо не ми кажеш как се чувстваш ти?
Погледнах в сините му очи. Какво пък, може би беше време да призная истината.
– Разбира се – казах аз. – Искам те.
Усмивката на Хюго се върна.
– Но – добавих аз – само във физическия смисъл на думата и по същия начин, по който искам талантливия мистър Рипли или Краля на гоблините.
– Кой?
– Героят на Дейвид Бауи в „Лабиринтът“. – Беше мой ред да се усмихна. – Ти си симпатичен човек и го знаеш, Хюго. Разбира се, привличаш ме физически, но аз не съм тийнейджър. Не живея живота си според низшите си желания – ако го правех, щях да ям шоколадов сладолед на всяко хранене. Но шоколадовият сладолед не би ме задоволил за дълго.
Не си направих труда да му напомня, че и съм пристрастена към паяжината. Той не беше забравил.
– Не искам ръката ти за брак, Дейзи. – Той повдигна вежди. – Може би съм шоколадов сладолед. Но определено не съм ванилов.
– Ванилията ми е любима – казах само за да се почувствам перверзно.
Гласът на Хюго изведнъж стана мек.
– Лъжец.
Половинчато се засмях и се отдръпнах.
– Това не е добра идея.
– Лошите идеи са подценявани.
Поклатих глава, едновременно развеселена и раздразнена.
– Предстои ти дълго пътуване, Хюго. Трябва да тръгваш.
– Дейзи… – Той прокара ръка през прошарената си коса.
– Ще се видим през новата година – казах твърдо.
– Не се бори с неизбежното.
– Сбогом, Хюго.
Той направи дълга пауза.
– Сбогом, Дейзи – каза накрая. – Не забравяй да продължиш с тренировките си. – После се обърна на пети и си тръгна.
Мислех, че съм добре, че се контролирам. Но деветдесет секунди след като джипът на Хюго отпътува и бе погълнат от нощта, не можех повече да запазя спокойствие.
Магията избухна от мен, непостоянна, дива и напълно неподозирана. Коленете ми се подкосиха и аз паднах напред. Кълбовидни глупости. Това изобщо не беше добре – и беше една от многото причини, поради които Хюго и аз не можехме да бъдем нищо повече от приятели.
***
Мама и татко все още говореха за него на сутринта на Коледа.
– Невероятно е – каза татко. – Земетресение! По тези места!
Мама отпи от мимозата си, може и да беше сутрин, но беше Коледа, което очевидно правеше пиенето на алкохол абсолютно допустимо.
– Знам, че тук се случват от време на време, но никога досега не съм преживявала такова. Мислех, че къщата ще се срути около ушите ни!
Нито Хестър, нито Отис казаха и дума. Преглътнах неудобно. Няколко картини бяха паднали от стените и няколко шисти от покрива на къщата, но за щастие нямаше други щети и никой не беше пострадал. Бях проверила при всички съседи, за да съм сигурна, това беше най-малкото, което можех да направя.
– Ето – казах аз, като пъхнах един пакет в ръцете на мама в отчаян опит да променя темата. – Отвори подаръка си.
Татко ми подаде тънък, опакован с подаръчна хартия пакет.
– Ти също, Дейзи. Това е „единствен по рода си“. Бети надолу по улицата ги прави и ги продава в Etsy, но ме увери, че никой друг няма такава.
Разгънах кутията и открих красиво колие с висулка, висяща кристална фигурка, преплетена с мед.
– Красиво е. – Закачих го на врата си. – Благодаря.
И двамата ме погледнаха с любов. Хестър се завъртя във въздуха, показвайки новото си черно наметало с малки диамантени мъниста, прикрепени към яката, а Отис нахлупи яката си бейзболна шапка.
– Ти сама ли ги направи, Дейзи? – Попита той
Уменията ми в шиенето се простираха до това да подгъвам панталони в цял размер – и то само ако се концентрирам много. За щастие интернет предлагаше широка гама от дрехи с размерите на кукли, които бяха идеални за браунитата. Никой не биваше да страда, като ме вижда да размахвам игла.
Татко вдигна комплекта за моделиране на самолети, който му бях дала.
– Ще се радвам да го направя през новата година.
– Моделите на самолети не са единственото нещо, което трябва да правиш. – Мама размаха пръст. – Какви са твоите новогодишни решения?
Той изстена.
– Не можем ли да се насладим на Коледа, преди да започнем да мислим за ново начало?
Хестър се загледа мечтателно в горящия огън, запален по този повод. Подобно на сутрешната мимоза, това беше рядко явление.
– Знаеш ли – каза тя, – че ако погледнеш в огъня точно в момента, в който часовникът удари полунощ в новогодишната нощ, ще видиш човека, за когото ще се ожениш?
– Това е глупаво суеверие, което не работи – каза ѝ Отис. – Опитах го. Няколко години подред.
Тя сви рамене.
– Предполагам, че е така, защото никога няма да се ожениш.
– Огънят в новогодишната нощ е за изчистване на миналото и за приемане на новото – каза той намусено. – Твоята версия не е нищо друго освен приказка на старите жени.
– Защо винаги е приказка на старите жени? – Попита Мама, без да говори на никого конкретно. – Защо жените са обвинявани за суеверни истории, а не мъжете?
– Защото жените обичат да говорят много – отвърна татко мигновено. – Обикновено за нищо съществено. – Той пребледня, осъзнавайки, че е говорил на глас. – Е, ще отида да обеля картофите, добре?
– Ти го направи. И ми донеси още една мимоза – нареди мама. – А след това можеш да научиш мястото си, като миеш пода в кухнята. В тишина. Защото си мъж.
Устата на татко се размърда. Мамината също.
– А ти, Дейзи? – Попита тя. – Какво би искала баща ти да направи като покаяние за глупавите си думи?
Не отговорих. Бях твърде заета да се усмихвам.
– Дейзи?
Вдигнах чашата си за тях двамата.
– Весела Коледа – казах аз. – И за нови начинания през новата година. И – добавих за себе си – за нещото, което може да ни помогне да намерим проклетото митично съкровище на Мад Макалпайн.
Все пак щях да присъствам на едно парти в Хогманей.
Назад към част 14 Напред към част 16
