Глава 18
Макар че тази група се беше справила с група вампири в ръкопашен бой, при вида на дракона всички се разпръснаха. Гордън, който не издаде нито звук, се завъртя с леко движение и се хвърли през стената на гробището и се отдалечи от нас.
Беки изкрещя, както и Слим. В рамките на един миг и двамата спринтираха към руините на абатството, сякаш се надяваха, че старата магия, запазена в земята, и рушащите се камъни ще ги скрият. Ризван се скри зад дървото, преди да потегли към паркинга. Дори Мириам се стрелна нанякъде, а Отис я последва, като малките му ръчички махаха яростно като криле.
Загледах се нагоре, временно замръзнала. Може би щях да остана така, ако Хюго не се беше хвърлил към мен, не беше ме хванал за кръста и не ме беше повлякъл към един от големите каменни паметници, издигнати в памет на отдавна изчезнала династия. Той избута мен и сребърната шахматна кутия на земята зад камъка, след което използва тялото си като щит. Само Хестър остана на мястото си, носейки се във въздуха, докато дракона се гмуркаше към нея.
– Хестър! – Изкрещях, опитвайки се да се откъсна от Хюго, за да мога да се върна и да ѝ помогна.
– Престани, Дейзи! – Изръмжа Хюго. – Трябва да останеш на земята! Дори ти не можеш да победиш един проклет дракон!
Огромната форма на дракона изпълни небето. Той се завъртя около мъничкото тяло на Хестър, преди да се приземи на четири масивни, ноктести крака. Земята се разтресе и вибрациите засегнаха не само тисовото дърво, но и надгробните камъни.
Тогава драконът отвори уста и изръмжа – смразяващ звук, който отекна около нас. Силата на рева му накара Хестър да падне от въздуха, докато не се удари в ствола на дървото.
Борих се с Хюго. Когато той отказа да ме пусне, стиснах зъби.
– Ако не се махнеш сега – изсъсках, – няма да нося отговорност за действията си.
– Не можеш да го атакуваш!
– Няма да го атакувам. Ще хвана Хестър.
Хюго измърмори нещо под носа си, но хватката му се отпусна. Изпуснах кутията зад масивния каменен паметник и се изправих на крака.
Драконът напредваше към тисовото дърво. Вече не можех да видя Хестър, но трябваше да предположа, че тя все още е там. Погледнах звяра, като за момент го разгледах от муцуната до опашката и се опитах да измисля как да се приближа, без да бъда изядена.
Бях чувала много за дракони и бях виждала много снимки – няколко години по-рано дори имаше вирусен видеоклип с дракон, който се носеше над небето на Суонзи. Нищо от това не ме беше подготвило за гледката на един дракон отблизо.
Беше огромен, макар и не толкова, колкото очаквах. Тялото му беше странно компактно, с размерите на двуетажен автобус, и предполагаше феноменална сила. Дори и под прикритието на нощта можех да видя мускулите, които пулсираха под люспите му. Беше сгънал крилата си към тялото, но аз вече ги бях видяла разперени в цялата им прелест, когато драконът беше долетял, и знаех, че трябва да се пазя от размера и силата им.
Повечето от клатушкащите се кълба от магически пламък, които помагаха на Гордън да вижда какво прави, бяха угаснали в момента, в който драконът се появи, но все още имаше малко светлина от тази на Хюго. Огнените кълба бяха малки, но ми помогнаха да видя достатъчно от дракона, за да се уплаша.
Опашката му беше дълга, с бодливи шипове по дължината си, които проблясваха в случайните проблясъци на светлината. Не беше нужно да докосвам шиповете, за да разбера, че са смъртоносно остри. Люспите на дракона изглеждаха също толкова остри, макар че в зеления и лилавия им блясък имаше ужасна красота. Муцуната му беше огромна, но това не прикриваше пещерната му уста, пълна с перленобели зъби. Не изглеждаше да има някакви забележими пролуки, което подсказваше, че това не е съществото, което бе загубило зъба си тук преди много години.
Имаше два стърчащи зъба с размерите на торса ми. Сигурно така се чувстваше едно брауни, което се сблъскваше с елфи, хора, тролове и други подобни. Дори очите на дракона изглеждаха невъзможно огромни и блестяха в бдително златистожълто, което беше невъзможно да се пренебрегне. Всъщност блясъкът на ирисите му ми напомни за Заштум и нейния странен цвят на кожата. В тези дълбини се отразяваше студена интелигентност – заедно с отчаян глад, който ме накара да настръхна.
И преди съм се сблъсквала с гигантска змия, но никога не съм си представяла, че ще ми се наложи да се изправя пред нещо подобно. Бих се справила с дузина змии, преди да се изправя срещу дракон.
– Хестър – прошепнах аз, а гласът ми беше оцветен от спешност. – Хестър!
Нямаше отговор. Възможно е да е изпаднала в безсъзнание, когато я е блъснал в дървото. Отклоних се вдясно, за да се приближа и да я потърся, но щом се преместих, драконът помръкна. Прозрачният му трети клепач се плъзна, преди зеницата му да се завърти в моята посока, и изведнъж бях прикована на място. Този път не тялото на Хюго ме държеше на място, а втренченият поглед на гигантско влечуго.
Облизах устните си.
– Здравей. – Гласът ми се разтрепери.
Драконът отново примигна. Изглежда, че ме преценяваше. Разбираше ли английски? Знаех, че драконите притежават езикови умения, но може би той общуваше само на уелски. Не мислех, че ще се впечатли особено, ако изпея няколкото думи, които наскоро бях научила, един дракон вероятно нямаше нужда да чуе стихотворение, озаглавено „Ода за пениса“.
Хрумна ми една мисъл и сведох поглед, за да проверя под обиколката на дракона. Ах. Този беше женски. Трябва да избегна порива.
Посочих дървото.
– Приятелката ми е там. Тя е много малка и много безпомощна.
Един мъничък, яростен глас се понесе нагоре.
– Не съм безпомощна!
Издишах с облекчение, че Хестър е добре – поне засега.
– Искам само да се уверя, че тя е добре, а после ще се махнем от пътя ти.
Драконът изпъшка, дъхът му замъгли въздуха и затърси земята. Хм. Дали това означаваше, че мога да се втурна напред и да хвана Хестър, или означаваше да стоя настрана? Преди да успея да реша, Хестър се закашля и полетя нагоре, насочвайки се право към върха на муцуната на дракона. Стомахът ми падна до краката.
– Ти си страхотен! – Изпищя Хестър. – Винаги съм искала да срещна дракон!
Съществото отклони поглед от мен към браунито. Тя отново изсумтя и изпусна още един дъх. Този път беше по-мек и Хестър успя да остане на мястото си, макар че деликатните ѝ криле трябваше да махат с двойна скорост, за да успее.
– Красива си. – Хестър погали върха на огромния нос на дракона и ноздрата му трепна. Хестър я погали отново и тя отново потрепна.
Очите ми се разшириха.
– Хестър – предупредих аз, – не бих…
Беше твърде късно. Хестър протегна ръка за трети път и когато пръстите ѝ леко докоснаха муцуната ѝ, драконът кихна. Комбинацията от драконови сополи и порив на въздух накара Хестър да падне назад и да се блъсне в дървото за пореден път.
Действайки инстинктивно, аз скочих напред.
– Хестър!
Драконът изръмжа и се насочи към мен, ноздрите му се разтвориха от тревога и изпратиха огнена струя.
Усетих движение зад мен и драконът се напрегна още повече.
– Не, Хюго! – Извиках наполовина. – Не сега!
Когато стигна до мен, той вдигна ръце в знак на подчинение. Очите на дракона се стесниха и изглеждаше, че се отпуска малко – но точно в този момент Гордън, загрижен за виковете, вдигна глава иззад каменната стена, която обграждаше гробището.
Драконът реагира мигновено и изпрати огнена струя към него. С едно бързо движение той разгъна огромните си криле. Ако Хюго не ме беше издърпал от пътя, вероятно щях да бъда ударена в лицето и да загубя няколко зъба. Вече усещах неповторимия аромат на изпепелената си коса – а не бях мишена на огъня на дракона.
Драконът се завъртя, после се издигна нагоре и се отдалечи от нас, а крилете му биеха силно и бързо, докато се издигаше в лунното небе.
Изправих се на крака. Хюго направи същото, а сребърната кутия за шах все още държеше под мишница.
– Ти, проклета глупачка, Дейзи! – Изкрещя ми той. – Тя можеше да те убие с един дъх!
Погледнах го.
– Аз не съм глупачка! Имах всичко под контрол, докато не се появи ти!
– Не аз причиних проблемите. Това беше Гордън. Всъщност…
Не успях да чуя края на изречението на Хюго, защото думите му бяха заглушени от новия рев на дракона. Извих врат, наблюдавайки как тя изпълни перфектно падане във въздуха в блестящата лунна светлина. След това обърна огромното си тяло, докато не се озова отново с лице към нас, а муцуната му сочеше надолу.
Тя отвори уста и изстреля дълга огнена струя към мен и Хюго. Очевидно не си тръгваше, а нападаше.
Нямаше време да мисли. Скочих вляво, а Хюго – вдясно, когато драконът се втурна към нас. Хвърлих се на земята, предизвиквайки се с водна стена, която да предпази мен и Хюго от изгарящите пламъци. Парата съскаше и пръскаше.
Прикрих главата си с ръце, докато не чух вика на Хюго, след което отхвърлих инстинкта си да се защитя и скочих на крака. Вече бях закъсняла: драконът беше върху него.
Ръцете ми се размахаха, докато тичах към нея.
– Не! – изкрещях. – Остави го! – Тръгнах към щракащите ѝ челюсти и острите като бръснач зъби, а тя за секунда спря и ме погледна. След това завъртя глава към Хюго и се хвърли отново.
За един ужасяващ миг бях сигурна, че е мъртъв, прегризан наполовина от разярения дракон. Когато обаче тя се изправи, разбрах, че той все още е цял. Примигнах, объркана, докато не осъзнах, че в устата ѝ има нещо здраво стиснато – сребърната кутийка. Беше я изтръгнала от него.
Драконът ме погледна още веднъж предупредително, преди да размаха огромните си криле и да излети. Този път не се върна.
Тръгнах към Хюго. Дрехите му бяха изпепелени и овъглени, а той беше мокър от водата, която бях предизвикала с магия. Когато ме погледна, в очите му нямаше болка, а само яростно раздразнение.
– Тя го взе. – Той се разтърси, като изпрати дъжд от капки във въздуха. – Драконът взе комплекта за шах. – Той ме погледна. – А ти ме заля с галон вода. Отново.
Направих физиономия.
– Погледни на нещата от добрата им страна – казах аз. – Поне този път беше умишлено.
***
Хестър беше вбесена. Отначало си помислих, че е защото е била покрита с драконови сополи, както и Отис.
– Можеше да е и по-зле, Хес – каза той. – В края на краищата не е от трол. Едно бързо измиване и ще се оправиш.
– Не ми пука за сополите – изпищя тя. – Аз се сприятелих с нея! Имах връзка с този дракон, а вие я разрушихте! Можехме да се издигнем в света, Отис! Можехме да работим за дракон, а не за глупав елф. А сега сме заклещени с Дейзи!
Повдигнах вежда.
– Тя не иска да каже това – каза бързо Отис.
– Искам!
Сложих ръце и я погледнах спокойно.
– Няколко пъти казах, че не сте ми длъжни. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент. – Много ми пукаше за браунитата и щях отчаяно да съжалявам, ако си тръгнеха, не бях излъгала, когато казах на Хюго, че са мои хора. Но те не бяха мои, за да ги командвам. Никога не са били и никога нямаше да бъдат.
Бузите на Хестър бяха яркочервени, докато тя гълташе въздух. Отис долетя до нея и нежно докосна рамото ѝ. Тя трепна, после тялото ѝ се отпусна и тя отново ме погледна.
– Съжалявам, Дейзи – промълви тя. – Наистина не искам да си тръгвам. Харесвам те. Обичам те. – Тя подсмръкна. – Но това беше дракон. Знаеш ли?
– Да, знам. – Усмихнах се нежно. – Аз също не искам да си тръгваш. Но можеш, когато пожелаеш.
Долната ѝ устна потрепери.
– Благодаря ти.
Останалата част от групата заобиколи района внимателно, притеснена, че дракона може да се върне. Бях сигурна, че тя няма да го направи защото вече е получила това, за което е дошла тук. Тя не се интересуваше от нас, никога не се е интересувала.
– Не мисля – каза Беки с треперещ глас, – че някога през живота си съм била толкова уплашена.
Мириам я потупа успокоително по ръката, но и тя пребледня. Нямаше значение, че е експерт по фехтовка, никой меч на света не би могъл да победи дракон.
Ризван разтри задната част на врата си и се опита да изглежда смел, но това не продължи дълго. Накрая се отказа и се приближи до Хюго.
– Спомняш си какво се случи с Макалени, нали?
Останалите кимнаха. Аз се намръщих и поклатих глава.
– Бяха семейство търсачи на съкровища – обясни Хюго.
– Опитни търсачи на съкровища – подхвърли Гордън.
Очите на Хюго се присвиха, но той се въздържа да направи някакъв хаплив коментар.
– Техните подвизи са легендарни – продължи той. – Намерили са изключително много съкровища. Шепне се, че са открили меча на крал Артур и сега той е заключен някъде на сигурно място. Никой никога не го е потвърдил или отрекъл.
– Никога не съм чувала за тях – казах аз.
Устата на Хюго се стегна.
– Това не е изненадващо, защото те отдавна са изчезнали. Преди осемнайсет години били на лов близо до Сноудония, когато открили малък тайник със златни монети. Те не бяха особено ценни, но това изглежда нямаше значение – тези монети бяха смятани за съкровище от един от трите уелски дракона.
Той ме погледна мрачно.
– Предполага се, че е женски с лилави люспи. Нападнала Макаленс, за да вземе монетите. Свидетели разказват, че те се опитали да оставят съкровището и да си тръгнат, но на нея не ѝ пукало. Всеки един член на семейството бил превърнат в пепел. Не останало дори парченце кост.
Слим поклати глава.
– Трябваше да си тръгнем веднага като намерихме драконовия зъб. Този шахматен комплект никога не е трябвало да бъде наш.
– Не сме го търсили, защото сме били алчни – възразих аз. – Имахме основателна причина да го търсим.
– Е, значи начинанието ни е успешно – каза той и скръсти ръце. – Митичният магически комплект за шах е в безопасност – има го дракона. Сега никой дявол не може да го вземе. – Той погледна земята, която се виждаше все по-ясно с настъпването на зората. – А ние сме късметлии, че не сме били изпечени на барбекю.
Ризван потръпна.
– Невероятен късмет.
Прехвърлих вниманието си върху областта около краката си. Парчетата трева все още тлееха, а малък букет от сухи цветя върху стария надгробен камък наблизо беше запален. Всичко миришеше на огън. Дори старото тисово дърво имаше следи от пожар.
По гръбнака ми преминаха тръпки, а върховете на пръстите ми изтръпнаха. Хюго се обърна към мен, а лицето му бе озарено от тревога.
– Дейзи…
Водната магия избухна от мен, ледените молекули се сляха с всяка частица влага във въздуха. Беки изпищя. Секунда по-късно не само Хюго беше мокър. Всички бяхме мокри.
– За бога! – Изкрещя Ризван.
О, не. Обгърнах тялото си с ръце.
– Съжалявам – казах аз. – Толкова съжалявам. Не исках това да се случи. – Крайниците ми трепереха, а в корема ми се усещаше разяждащо гадене.
Гордън избърса водата от лицето си и ме погледна. Ризван, Мириам, Слим и Беки изглеждаха ужасени. Изражението на Хюго обаче се беше превърнало в празна маска.
– Този път не беше умишлено – каза той.
Назад към част 18 Напред към част 20
