Глава 1
Едно е да обявиш пред света, че си търсач на съкровища, а друго е да си такъв, особено когато имаш малко връзки, малко опит и ограничени ресурси.
Упоритата решителност и профилът в LinkedIn бяха много добри, но аз се превръщах в живото въплъщение на Catch-22. Не можех да получа прилични комисиони за търсене на съкровища, докато не намеря някакво съкровище – и не можех да намеря съкровище, докато нямах комисиони. Това не означава, че не бях намерила работа, просто това не беше работата, която си бях представяла, когато бях тръгнала по този път няколко месеца по-рано.
– Приливът скоро ще дойде – съобщи ми Отис, като бръмчеше в лявото ми ухо.
Хестър прокара пръст по дясното ми ухо.
– Започва и да вали. – Тонът ѝ беше недоволен. – И това не е онзи освежаващ дъжд, който те кара да се радваш, че си жив. Това е онзи шотландски декемврийски дъжд, който е сив и леден и прониква не само под яката и в костите ти, но и в душата ти, за да те накара да съжаляваш, че си се родил.
– Това е само дъжд – промълвих аз. Изтърках пясъка от краката си, като си казвах, че се забавлявам. Бях намерила много счупени раковини, красиво морско стъкло и парчета боклук, но не бях открила годежния пръстен на Триш Йорк.
– Лесно ти е да кажеш това. Някои от тези дъждовни капки са с големината на главата ми – оплака се тя.
Приклекнах и обърнах един покрит с водорасли камък, за да проверя под него.
– Можеш да останеш в джоба ми. Там ще бъдеш суха.
– Суха – възрази Хестър, – но плесенясала и миризлива. Кога за последен път си го прала?
Отис въздъхна.
– Престани да бъдеш груба, Хес.
– Не съм груба, а правдива. Опитваш се да ми кажеш, че не смяташ, че джобът на Дейзи мирише на гниещи черва на труп на плъх?
Той не отговори на сестра си, като предположи, че описанието ѝ е напълно точно. Вместо това се обърна към мен.
– Не мисля, че ще намериш пръстена на госпожа Йорк, Дейзи. Вероятно вече е погълнат от морето. Опита със земна магия. Опита с металотърсач. Ходи нагоре-надолу по този плаж осемдесет и четири пъти. Пръстенът е изчезнал.
– Това не е истинско търсене на съкровища – добави Хестър. – Това е изгубено и намерено. Къде е славата? Къде е забавлението? Къде са проклетите дракони?
– Искаш ли да срещнеш дракон? – Попитах.
– Всичко би било по-добре от това.
Единствените дракони, останали на Британските острови, са в Уелс. Макар да си мислех, че би било изключително готино да се срещна с такъв, съмнявах се, че Хестър наистина иска да се изправи лице в лице с кривогледо чудовище с крака с размерите на Мини Купър. Драконите бяха опасни. И обикновено се криеха далеч от погледа. Хестър обаче беше права за едно нещо: това не беше търсене на съкровища. Всъщност не.
Свалих чантата от рамото си, разкопчах я и бръкнах вътре. Нямаше нужда да поглеждам към двете браунита, за да знам, че израженията им ще покажат неодобрение, но те знаеха, че е по-добре да не казват нищо. Бях чувала всичко това и преди и нямаше да има значение.
Намерих малката торбичка, в която се намираха запасите ми от паяжина, и измъкнах едно хапче. Без да се колебая, го хвърлих в устата си. То се разтвори на езика ми, познатия горчив вкус накара устните ми да настръхнат, преди да го погълна цялото. Кожата ми веднага изтръпна, а мускулите ми се стегнаха. Вдигнах брадичката си и, пренебрегвайки дъжда, направих последен опит да намеря глупавия пръстен, като изпратих струя въздушна магия към влажния пясък.
Намерението ми беше да издухам горния сантиметър, за да разкрия това, което се криеше отдолу, но когато изтласках магията напред, се спънах и изгубих както опора, така и хватката си върху заклинанието. В резултат на това вятърът се блъсна в плажа с оглушителен трясък – и аз бях отхвърлена назад поне с няколко метра, приземявайки се с болезнен удар по гърба.
– МММ! – Това наистина болеше.
Изправих се в седнало положение и замижах през студения дъжд към новообразувания кратер пред мен. Упс. Това със сигурност не беше това, което възнамерявах да направя.
– За какво, по дяволите, ставаше дума? – Изпищя Хестър, а малките ѝ бузи бяха яркочервени. – Виж какво направи с Отис!
Огледах се и очите ми се разшириха от тревога, когато го видях. По дяволите. Беше на известно разстояние, обърнат с главата надолу. Горната половина на тялото му беше погребана от пясъка и се виждаха само краката му, които безполезно ритаха във въздуха.
Запътих се към него, за да стисна краката му и да го освободя. Той се изкашля и изпръхтя. Главата, ръцете и торсът му бяха покрити с мокър пясък. С върха на пръста си внимателно го отмахнах, докато Хестър продължаваше да ми прави забележки.
– Можеше да го убиеш!
– Добре съм, Хес. – Отис се закашля.
– Можеше да се задуши!
– Честно казано, това не е проблем. – Той разтърка очите си и примигна, опитвайки се да се усмихне.
Тя не го слушаше.
– Как можа да загубиш контрол така, Дейзи? Той можеше да умре!
Обхвана ме чувство за вина. Тя беше права: това не трябваше да се случва. Бяха минали години, откакто бях позволила на магията си да ме завладее по този начин.
– Съжалявам, Отис – прошепнах аз. – Толкова съжалявам.
Той отново примигна и изтръска последните частици пясък.
– Всичко е наред. Честно казано. И виж. – Той посочи пясъчния кратер. – Вижте го.
Проследих пръста му. В самия център на дупката имаше златен отблясък. Вгледах се по-внимателно. Да, това беше пръстен. Триумфът ме заля.
– Добре свършена работа, Дейзи – просъска Отис. – Все пак го намери.
Хестър се намръщи.
– Голяма работа.
Изпомпах въздуха с юмрук, приближих се до пръстена и го вдигнах. Беше незначителен успех, но аз непременно щях да го приема.
– Хайде – казах аз, като се усмихнах широко на браунитата. – Да се махаме оттук.
***
– Няма да забогатеем от такива работни места. – Хестър все още възнамеряваше да се оплаква, когато най-накрая се прибрахме у дома със съвсем малка награда от Триш Йорк, която беше на сигурно място в задния ми джоб.
– Вече сме го преживявали, Хестър. – Финансовото възнаграждение не беше причината, поради която приех тази работа. Госпожа Йорк беше нелепо щастлива да си върне пръстена, а ако остави рецензия, това ще си струва повече от часовете, прекарани на плажа Лонгниддри.
Беше истина. Колкото повече отзиви и препоръки събирах, толкова по-голям шанс имах да бъда наета за истински лов на съкровища от някой с много пари зад гърба си. Честно казано, отзивите си струваха теглото в злато – без умисъл за игра.
Надявах се един ден да имам достатъчно ресурси и достъп, за да организирам собствени ловни полета, но засега разчитах на информацията и исканията, предоставени от други хора. Не можех да си позволя да прекарам по-голямата част от годината в проучване на прашни архиви в търсене на подробности за потенциално изгубено съкровище. Но в бъдеще всичко беше възможно и, независимо дали съм на най-ниското стъпало на стълбата или не, не бих си позволила да бъда друга, освен оптимист за това, което ми предстои.
– Трябва да пишеш отново на сър Найджъл. Той може да ни даде някаква истинска работа – посъветва ме Хестър.
– Той е извън страната. – Започнах да свалям влажното си – и, да, миризливо – палто. В продължение на седмици, ако не и на месеци, щях да намирам песъчинки в дрехите си, независимо колко пъти ги перя. Пясъкът беше коварен.
– Би могла да се обърнеш към Хюго…
Прекъснах я.
– Не.
– Но…
– Не.
Отис се усмихна нервно.
– Мисля, че Хестър е права. Можеш да му се обадиш и да видиш дали…
– Не!
Той помръдна. Поех си дълбоко дъх.
– Съжалявам, беше по-сурово, отколкото исках. Не се нуждаем от помощ от такива като Хюго Пембървил. Ние сме на свободна практика. Не сме задължени на никого другиго и няма да бъдем.
Последното нещо, което исках, беше Хюго да разбере колко много се боря в новата си кариера. Макар да оценявах всеки успех, без значение колко незначителен е, бях сигурна, че той щеше да се присмее на скромните ми постижения. А по сложни причини, които не разбирах напълно и не можех да формулирам, не исках да вижда в мен провал. Освен това не бях разговаряла с него от седмици и пътищата ни можеше никога повече да не се пресекат – не се движехме точно в едни и същи кръгове.
– Можем да се справим сами.
Отис кимна.
– Да, Дейзи. Разбира се, че можем. Права си.
Хестър завъртя очи.
– Не, Дейзи. Не можем. Грешиш.
Намокрих устните си. Кумбълски глупости. Може би трябва да я послушам.
– Добре – признах аз, готова на компромис. – Обещавам, че засега няма да поемам повече малки задачи, свързани с изгубени и намерени вещи. Спестила съм достатъчно, за да ни стигнат силите за няколко седмици, така че няма да предприемаме лов, освен ако наградата и съкровището не са значителни. Ще разширя рекламата си до обявите в поне един национален вестник и ще видя с кого още мога да се свържа в Британския музей за следи. – Направих пауза и погледнах двете браунита. – Това достатъчно ли е?
Отис изглеждаше облекчен, докато Хестър издухваше въздуха на висок глас.
– Най-накрая. Няма повече да се продаваш на късо, Дейзи. Ти си опитен търсач на съкровища, който трябва да търси необикновени предмети. Отсега нататък не търсим нищо по-малко от сандък, пълен със скъпоценни камъни и блестящо злато – каза тя твърдо.
Шансът би бил нещо хубаво. За щастие, в името на моя здрав разум и на настроението на Хестър, на вратата се почука, което ми попречи да предположа, че между оптимизма и фантазията има огромна разлика.
Събух мокрите си маратонки, пренебрегнах влажния дискомфорт на чорапите си, тръгнах по коридора и отворих входната врата. После се загледах. О. Макар да не очаквах никого конкретно, със сигурност не бях очаквала, че посетителя е дете. Според моя опит хората под дванайсетгодишна възраст бяха странни и непредсказуеми и беше разумно да ги избягваш, когато е възможно.
– Здравей. – Опитах се да не се взирам прекалено явно в момичето. Кафявите ѝ очи бяха изумително големи и бяха затрупани от огромното пухено яке, което носеше. Погледнах отвъд нея за някакъв признак на родител или настойник, но тя изглеждаше сама.
– Вие ли сте дамата на елфите ловци? – Попита тя със слабо, но чуваемо колебание.
Отзад на врата ми се появи странно бодване.
– Да – казах предпазливо. – Коя си ти?
– София.
Погледнах я и тя ме погледна. Мълчанието се проточи няколко секунди, докато бодежът се превърна в сърбеж.
– Имаш ли нужда от помощ, София? – Попитах накрая.
– Живея в края на улицата. – Тя махна неопределено надясно. – Искам да ви наема. Имам работа, която трябва да свърша. – Можеше да е висока не повече от метър и половина, но звучеше като мафиотски бос, който поръчва убийство.
Усмихнах се.
– На колко години си?
– Девет.
– Знаят ли родителите ти, че си тук?
– Имам само баща си и не, той не знае. Не би му харесало. Смята те за странна и ми каза да стоя далеч от теб. – Тя предаде информацията с верен глас.
– Баща ти е прав – казах весело. Почесах се с нокти по тила. Дали браунитата имат бълхи? Затова ли се чувствах толкова сърбяща? – Аз съм странна и трябва да стоиш далеч от мен. Приятно ми е да се запозная с теб, София. – Започнах да затварям вратата.
– Чакай!
Колебаех се.
– Все още искам да ви наема. – Тя преглътна. – Трябва да те наема.Имам нужда от ловец на съкровища.
О, човече.
– Много мило от твоя страна, София, но се страхувам, че съм заета.
Въпреки че очевидно беше нервна, отговорът ѝ беше мигновен.
– Не, не си. Свършила си онази работа за госпожа Йорк и съм виждала рекламата ти на витрината на магазина долу на улицата, в която пише, че ще издирваш всякакви съкровища, така че не можеш да си толкова заета.
Това момиче следеше ли ме? Трябваше да знам, че ако се изръся с цели двайсет паунда, за да рекламирам уменията си на витрината на магазинчето на ъгъла, рано или късно ще ми се стъжни.
Тя протегна смачкана банкнота от пет лири.
– Мога да платя.
– Не мога да взема парите ти, София. – Опитах се да звуча колкото се може по-нежно. – Трябва да се върнеш вкъщи при баща си и да го помолиш за помощ.
Бузите ѝ станаха червени.
– Спри! Спри патро… патро… патро…
– Покровителства те?
Челюстта ѝ се стегна.
– Да. Това. Искам да те наема, за да ми върнеш съкровището. Ти си ловец на съкровища. – Тя се втренчи в мен. – Така че издирвай съкровището ми.
– Какво е това съкровище?
– Моята кукла.
Помощ. Прегледах отново улицата. Нямаше хора.
– Хм…
– Една кукла може да не е съкровище за теб, но за мен е съкровище. Тя е последният подарък, който майка ми ми даде преди да умре.
Стомахът ми се свлече до ботушите. По дяволите.
– Къде я видя за последен път?
– В гробището в края на пътя. – Тя скръсти ръце на гърдите си. – Бях на гроба на мама и взех Нанси с мен – подчерта името, сякаш се обиди, че наричам куклата ѝ „тя“. – Нанси е моята кукла. Сложих я, докато отидох да донеса малко вода за цветята и когато се обърнах, тя си беше тръгнала. Някой я е взел. Трябва да си я върна и ти можеш да ми помогнеш.
– Хм… – опитах се да измисля учтив начин да откажа. Щеше да е лесно, ако тя беше възрастна.
София хвърли свитата банкнота от пет лири в гърдите ми. Без да се замислям, я хванах, преди да падне на земята, а лицето ѝ веднага се превърна в ярка усмивка.
– Брилянтно! Благодаря ти! Аз съм на номер седемдесет и две. Апартамент четири. Можеш да почукаш на вратата, когато намериш Нанси. Ще я познаеш, когато я намериш. На гърдите ѝ е зашито розово сърце. – Тя се извърна и тръгна по улицата, а косата ѝ се люлееше от лекия ветрец.
Не-не. Няма как да стане.
– Чакай! София!
Тя не се обърна.
– Всеки ден се прибирам от училище в четири часа! – Извика тя. – Не идвай след шест, защото баща ми ще те види.
Едва изрекла последната дума, тя започна да тича с бързината, която можеха да развият само професионални спринтьори, опитни шейпшифтъри и деца в предпубертетна възраст. Останах да стискам мръсната банкнота и да гледам след нея с категоричното усещане, че съм била напълно измамена от дете.
Въздъхнах, отдръпнах се, затворих вратата и се отправих към кухнята, където Отис и Хестър вече правеха бъркотия.
– И така – запитах аз. – Спомняте ли си какво казах за това, че оттук нататък ще ловувам само съществени съкровища?
Дребна бръчка смръщи челото на Отис.
– Това беше само преди две минути. Разбира се, че помним.
– Ти обеща – напомни ми Хестър.
Не с толкова много думи.
– Ммм – изсумтя аз. – Ами, за това…
Назад към част 1 Напред към част 3
