Глава 19
В Шотландия се завърна една отрудена и изоставена група. Не помогна и факта, че повечето от останалите не ме погледнаха, подозирах, че сега се пазят от мен също толкова предпазливо, колкото и от проклетия дракон.
За щастие Хестър и Отис се бяха възстановили от махмурлука си и не спираха да си говорят по време на дългото пътуване до дома. Имах нужда от разсейване, защото Хюго ме проверяваше ежечасно, сякаш имаше опасност внезапно да сътворя още водна магия и да потопя джипа му отвътре. Но аз вече бях увеличила дозата на паяковата си коприна и бях добре. Абсолютно, напълно добре. Може би ако продължавах да си го повтарям, щеше да се сбъдне.
– Не бива да се прибираш сама – каза той, когато най-сетне наближихме Единбург. – Ела в замъка Пембървил. Можем да прекараме повече време в работа върху уменията ти за медитация и контролиране на магията ти, за да не избухнеш отново.
– Даде ми основите – казах аз. – Ще продължа да се упражнявам и ще дойда при теб, когато овладея тези техники. Но аз имам работа. – Размахах ръце наоколо. – Хора, които трябва да видя. Аз съм зает човек.
Той повдигна вежда.
– Ти си? – Попита скептично.
– Да. – В това отношение не излъгах: имах някои спешни изследвания, които трябваше да извърша, да не говорим за посещение при една вещица, която прогонваше дяволи.
Хюго погледна лицето ми. Знаех, че не е щастлив, но аз не бях негова отговорност и нямаше да бъда сама.
– Няма нищо срамно в това да признаеш, че имаш нужда от помощ, Дейзи.
Единствената помощ, от която се нуждаех, бяха няколко малки бели хапчета.
– Ще се оправя. – Гласът ми беше твърд. – Бих ти казала същото.
Един мускул запулсира в бузата на Хюго.
– Не е нужно да взимаш повече лекарства.
Аз го направих.
– Невероятно опасно е да продължаваш да увеличаваш дозата си.
Беше.
– Това няма да свърши добре.
Не би. Усмихнах се.
– Не се притеснявай за мен, Хюго. Аз се справям с това.
***
Пристигнах в болницата точно преди да изтекат часовете за посещения. Естествено, въпреки отличното ми чувство за ориентация, успях да се изгубя по пътя към отделението на Мад Макълпайн. От известно време подозирах, че болниците умишлено правят разположението си възможно най-сложно, за да отвлекат вниманието на хората от ужасните причини, поради които ги посещават.
След като попитах няколко уморени и притеснени служители, намерих правилната стая и уверих дежурната сестра на рецепцията, че няма да се бавя дълго.
Вътре имаше четирима пациенти, всеки от които беше свързан с интравенозни тръбички и пищящи апарати. Като се има предвид сериозността на техните състояния, Мад вероятно нямаше да е в състояние да чуе какво имам да кажа.
Намерих леглото му в крайния десен ъгъл. За моя изненада, въпреки че очите му бяха затворени, той изглеждаше много по-здрав, отколкото при първата ми среща, а гърдите му се повдигаха и спускаха редовно. Част от безпокойството ми се успокои, Мад беше на правилното място. Вероятно отдавна щеше да се нуждае от подходяща медицинска намеса, независимо от евентуалните пристъпи на дявола.
Без да съм сигурна дали спи, или просто си почива, се плъзнах към леглото му и седнах на пластмасовия стол до него. Той веднага започна да говори, въпреки че очите му оставаха затворени.
– Дейзи Картър трябва да е тук с новини – прошепна той. – Но дали новините са добри? Или е ужасна?
Взирах се в него. Откъде знаеше, че това съм аз? Никога не бях чувала за вещици, които притежават телепатична визуална сила. А като се има предвид липсата на билкови растения в стерилното болнично отделение – и медицинските му проблеми – не можех да си представя дори вещица като Мад Макълпайн да използва някаква магия.
– Мад познава само един потребител на паяжина, а Мад знае как мирише паяжината. – Той отвори едното си око, за да ме погледне. От проблясъка на забавление, който видях там, личеше, че е доволен, че ефективно е прочел мислите ми.
– На какво мирише? – Попитах очаровано. Никога не бях успявала да усетя нещо друго освен много слаба химическа миризма.
– Гнилоч – отговори той просто.
Намръщих се и съжалих, че съм попитала.
– Как се чувстваш?
– Лорд Хюго Пембървил не е тук – каза той.
Не, не бях казала на Хюго, че идвам, исках да го направя сама.
– Възстановяваш ли се?
– Къде е митичното съкровище?
– Г-н Макълпайн…
Той смръщи нос.
– Калта е добра. Мад се чувства чудесно. Мад скоро ще прави кан-кан. – Той вдигна глава на сантиметър от възглавницата, после светкавица от болка премина през лицето му и той отново падна назад. Мад със сигурност нямаше да прави кан-кан скоро.
Поддадох се на неизбежното и му казах това, което искаше да знае.
– Намерихме съкровището.
И двете му очи изведнъж се отвориха широко. Той сканира лицето ми, преди да прочете достатъчно в изражението ми, за да разбере какво се случва.
– Но Дейзи Картър не го има сега.
– Не.
– Лорд Хюго Пембървил не го притежава сега.
– Не. Съжалявам.
Той се отпусна на бялата възглавница. Здравата аура, която притежаваше, когато влязох, сякаш изчезваше с всяка секунда.
– Кой го има? Кой го е взел?
– Не е дявол – казах бързо. – Беше дракон.
Главата му се размърда.
– Драконите се интересуват само от злато – прошепна той. – Това беше комплектът за шах. Дейзи Картър намери шахматния комплект. Нито едно от другите митични съкровища не е златно.
Мога да кажа едно нещо за Мад: той със сигурност знаеше своите неща.
– Да – казах тихо. – Това беше комплектът за шах.
Уморена усмивка озари лицето му.
– Мад би искал да е там.
– Беше невероятно. – Докато не беше. Поех си дъх. – Но сега нямаме шахматния комплект. Драконът го има. – Наведох се напред. – Драконите са големи и страшни. – Докоснах изпепелените краища на косата си. – И разполагат с много огън. Специален огън. Драконов огън. Един дявол не би се опитал да се изправи срещу дракон. – Направих пауза. – Вярно нали? Шахматният комплект е в безопасност?
Очите на Мад срещнаха моите, след което погледнаха встрани.
– Злодеите не се страхуват от огъня, Дейзи Картър. Ти вече знаеш това. Дори драконовият огън не представлява голямо предизвикателство. Рискът за един дявол лесно си заслужава наградата, а те ще рискуват много за едно от тринайсетте митични съкровища. Драконите са силни, но далеч не са непобедими.
Той въздъхна.
– Лорд Хюго Пембървил обеща, че ще потърси съкровището. Той не наруши това обещание. Това не е негова грешка. Нито пък на Дейзи Картър.
Взирах се в него за дълъг миг.
– Това все още не е приключило, г-н Макалпайн. Никой дявол няма да се докосне до този шахматен комплект – и никакви дракони няма да пострадат. Не и ако аз имам нещо общо с това.
***
Отис и Хестър чакаха отвън, обикаляха тревожно около главния вход и предизвикваха сърцебиене у посетителите на болницата, които ги забелязваха.
– И какво? – Попита Хестър. – Какво каза той?
Отис я побутна с пръст.
– По-скоро как се справя той? Възстановява ли се?
Лицето ѝ се изкриви.
– Добре, нека първо се заемем с това. Диша ли още господин Макалпайн?
Не се усмихнах.
– Да. Все още е много болен, но се справя много по-добре. Мисля, че ще се оправи, ако си почива много.
Отис кимна щастливо, после забеляза изражението ми.
– Заплахата от дракон няма да накара един дявол да се отдръпне – каза той. – Вярно, нали?
– Точно така.
Хестър изглеждаше възхитена.
– Значи ще преследваме дракона?
– Трябва да го направим – каза Отис. – Трябва да опазим съкровището и да го съхраним.
– И да видя отново дракона! – Тя ми се усмихна и подскочи нагоре-надолу. – Вече можем да тръгнем. Дрехите ми все още са опаковани. – Тя се завъртя, вдигна ръка към устата си и засвири силно за такси. Не е изненадващо, че никой не се появи.
Останах там, където бях.
– Какво разбрахте вие двамата?
– Няколко парченца – каза Хестър пренебрежително. – Нищо важно.
Погледнах Отис. Той се размърда.
– Историята за онези стари търсачи на съкровища, Макаленови, изглежда е вярна. Те са били убити от дракон. – Той направи пауза. – Драконът, който срещнахме.
– Няма доказателства, че това е нашия дракон! – Хестър се наду. – Нямало свидетели, така че никой не знае със сигурност какво се е случило с тях.
– Нямаше свидетели, защото всички умрели – каза ѝ той. – В доклада на съдебния лекар се посочва, че единственото нещо, което би могло да ги убие и да остави само купчини пепел, е драконов огън. А наблизо е имало четири лилаво-зелени драконови люспи. От Втората световна война насам във Великобритания са останали само три дракона. Двама са мъжки и имат червени люспи, а един е женски. – Той добави мрачно: – И тя има лилаво-зелени люспи. Доказателствата са категорични.
– Попико – измърмори Хестър, но очите ѝ се присвиха.
Не се изненадах от това разкритие, макар че все още усещах, че в стомаха ми се свива.
– Ами дяволите? – Попитах. – Разбрахте ли нещо за тях?
Този път Хестър беше по-ентусиазирана.
– Да! Те са изключително опасни и трябва да бъдат спрени на всяка цена.
Погледнах Отис, той се държеше неохотно, но обясни.
– Промъкнахме се в библиотеката на Кралския елфически институт и намерихме няколко парчета. Смята се, че в Британия живеят само девет, макар че сега, след като Заштум си отиде, броят им ще стане осем.
– Това са осем пъти повече! – Избухна Хестър.
Съгласих се с нея от все сърце.
– Още нещо? – Попитах.
– Макар че всеки дявол е жесток и садистичен, със Заштум напътя само двама от тях се смятат за реална заплаха за населението като цяло. Те са много по-възрастни от останалите и са жадни за власт – в миналото са крали магически предмети и са ги източвали. Макар че никой дявол не се съобразява със светостта на живота, смята се, че тези двамата са особено… жестоки. Имената им са Варгас и Атирa.
Отис вдигна брадичката си.
– Другите шестима все още са опасни, но тези двамата са най-лошите. Добрата новина е, че има доказателства, че нито един от дяволите не се харесва един на друг. Те не работят заедно. Бесовете са самотни същества, които пазят собствената си власт и положение с жестока ревност.
Предполагах, че това е нещо, да се справиш със самотен дявол ми се струваше осъществимо, но да се погрижиш за осем гадини наведнъж ми се струваше невъзможно.
– Добре. Това е добре. Какво ще кажете за убиването на дяволи?
Този път и двете браунита се намръщиха.
– Хюго беше прав – каза Хестър. – Не можеш да убиеш дявол – не можеш. При подходящи обстоятелства могъща вещица може да ги прогони от това царство, но никой никога не е успявал да убие такъв. Ако нямаш уменията да го прогониш, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да го нараниш така, че да се наложи да пълзи в дупка няколко десетилетия, за да се възстанови.
Това е гадно. Все пак поне вече бях свикнала да играя ролята на аутсайдера.
– Варгас не е забелязван от трийсет години – каза Отис. – Никой не знае къде се крие, но явно е изчезнал. Не е необичайно за дяволите да не се виждат за дълги периоди от време – в края на краищата, докато нямахме нещастието да се изпречим на пътя ѝ, Заштум за последен път беше видяна преди осем години, когато онзи влак катастрофира край Бристол.
Очите ми се разшириха.
– Тя е отговорна за това? – Стотици хора бяха загинали в тази катастрофа.
– Разследващите откриха следи от дяволска магия – отвърна Отис. – А няколко свидетели са я видели по това време да се смее истерично до един от дерайлиралите вагони.
Поколебах се. Слава богу, тя вече не беше в играта.
– А другият? Атaир?
Хестър отговори.
– През последните години са го виждали много пъти. Често наблюденията съвпадат с изчезването на магически предмети и последващото откриване на жестоко убити трупове. Атaир засилва магията си – планира нещо и го прави от много време насам. Нищо не подсказва, че ще се притеснява да убие дракон – той ще извади всичко от себе си, за да се сдобие с предмет, толкова могъщ, колкото едно от тринайсетте митични съкровища. – После добави по-тихо: – А ако го направи, ще бъде неудържим. Дори цяла армия от вещици ще се затрудни да го прогони.
Само Британският музей имаше средствата да опази този проклет шахматен комплект. Масажирах врата си.
– Няма избор. Трябва да извлечем съкровището от дракона и да го занесем в Лондон, където нито един дявол не може да го докосне.
Хестър размаха малките си юмручета във въздуха.
– И да спасиш бедстващия дракон!
Някак си се съмнявах, че драконът щеше да погледне на това по този начин. Но сигурно. Повдигнах рамене.
– Няма избор.
Раменете на Отис се свиха.
– Тогава обратно в Уелс.
– Да. Но не веднага. Първо ще направим бърз питстоп.
Назад към част 19 Напред към част 21
