Глава 21
Взирахме се един в друг, докато мълчанието се удължаваше, а няколкото неудобни секунди се превърнаха в една дълга минута. После две. Хюго едва помръдна. Аз се размърдах, размърдах се и накрая се отказах.
– Поне оставих бележка – казах аз.
Ръцете му се свиха в юмруци и той пристъпи към мен.
– Бележка? Шибана бележка? Ти ме окраде, Дейзи! След всичко, което преживяхме заедно, така ми се отплащаш?
– Технически не съм откраднала нищо. Не съм изнесла нищо твое от тази стая.
– Семантика! – Отвърна той. – Ако можеше да се измъкнеш, досега да си преминала границата.
Вярно.
– Това е за добра кауза.
– Ти, проклета идиотка, Дейзи!
Отклоних се.
– Всъщност мисля, че това е много умен ход. Драконът има шахматния комплект и няма да го предаде без бой. Аз не мога да се боря с нея – дори и законът да го позволяваше, не мога да се боря с нея. Размяната на стоки е най-логичният път напред.
– Трябваше първо да дойдеш при мен. Можеше да го обсъдим.
Извадих ръцете си от джобовете и ги кръстосах.
– Наистина? – Попитах хладнокръвно. – Защото е ясно, че си планирал да направиш точно същото и да не ми кажеш за това. Това е моят лов на съкровища, Хюго. Започна с мен и по дяволите ще завърши с мен. Защо не дойде при мен, за да обсъдим това, което си планирал?
Мускулът в челюстта му пулсираше.
– Защото магията ти се превръща в отговорност. Тук е по-безопасно за теб.
– Знам, че е имало няколко случая, в които е можело да се справя по-добре, но мога да те уверя, Хюго, че магията ми е под контрол.
– Само защото си увеличила дозата на паяжината. – Сините му очи блеснаха опасно. – Не си мисли, че не съм забелязал, че взимаш повече хапчета.
– Освен това медитирам и практикувам техниките, на които ме научи.
– Това не е достатъчно.
– Знам това! – Избухнах. – Знам какво се случва с мен! И точно затова аз трябва да съм тази, която да отиде при дракона. Аз съм тази, чийто живот вече е ограничен. Аз имам по-малко за губене от теб.
Хюго отново изръмжа.
– Твърде опасно е.
– Не се нуждая от твоята защита.
– А аз – отвърна той ледено – нямам нужда от твоята.
Погледнах го. Той ми отвърна с поглед.
Дъските на пода извън стаята изскърцаха силно и след миг се появи главата на Дукесата. Тя беше твърде голяма, за да се побере през вратата, затова ни погледна отвъд нея.
– Дойдох да видя какво ти отнема толкова време, момиче. Сега разбирам.
Хюго изсъска под носа си:
– Какъв е смисъла пред дома ти да живее зловещ трол, ако той няма да попречи на натрапниците да влязат с взлом?
– Аз не съм куче пазач – подсмръкна Дукесата. – И не съм гальовна. Сигурността е твой проблем, не мой. – Тя ме погледна. – Това ли е онзи мил, лоялен, добър човек на име Хюго Пембървил, за когото ми разказваше? Защото той не ми изглежда особено блестящ или добър.
Между очите на Хюго се образува черта, а гневът му се стопи, за да бъде заменен от нещо друго.
– Хубав?
Дукесата сви рамене.
– Очевидно.
– Лоялен?
– Така каза тя.
– Добър?
Отнякъде в дъното на коридора Хестър изкрещя:
– Не забравяй секси!
Нещо друго се промени в изражението на Хюго.
– И така – каза той с по-мек глас, – вече знам какво наистина мислиш за мен, Дейзи.
– Не съм казала последната част – промълвих аз.
Той направи още една крачка към мен.
– Но ти си го мислеше. И каза останалото. На глас.
Нямаше смисъл да отричам, защото Дукесата вече кимаше в потвърждение. Извърнах очи.
– Можеш да си мил, лоялен, добър, блестящ и симпатичен и все пак да си упорито копеле, което не знае какво е добро за него.
– Разбирам. – Той отпусна стойката си. – По същия начин, по който можеш да бъдеш смела, силна, състрадателна, добросърдечна и пълен идиот едновременно? – Направи пауза и добави: – Както и невероятно секси, дори когато си облечена в пижама със зайче?
Повдигнах брадичката си.
– Особено когато съм облечена в пижама със зайче. – Погледнах го многозначително. – Те превъзхождат сексапила на термо бельото от врата до петите.
– Обичам да ми е топло – каза Хюго. Но съм готов да се съблека до слиповете, ако ти ще ми бъдеш бутилка с топла вода. – Той намигна. Незабелязано през мен премина вкусна тръпка.
Дукесата ни примигна.
– Вие се карате или флиртувате? – Обади се тя. Добър въпрос. – Защото борбата е много по-забавна за гледане. Но ако искаш да се сдобрите тук и сега, нямам нищо против и това.
Хюго прокара език по устните си, после се обърна и тръгна към вратата.
– Довиждане, Дукесо – каза той. Затвори вратата, за да ни осигури малко уединение, след което отново се изправи срещу мен. Първоначално почувствах трескава тревога, докато не осъзнах, че изражението му вече е сериозно. – Осъзнаваш ли, че и двамата сме измислили абсолютно същия план.
Отместих косата си от очите си.
– Големите умове мислят еднакво.
– Не можем да оставим съкровището при дракона.
Кимнах.
– Един от дяволите все пак може да го грабне и да нарани дракона.
– И да придобие достатъчно магическа сила, за да създаде на останалите истински проблеми.
– Но драконът няма да предаде лесно шахматния комплект на никого от нас.
– Значи трябва да ѝ дадем нещо в замяна – каза Хюго. – Нещо ценно.
Погледнах го.
– Златото може да свърши работа. Но трябва да е огромна сума.
– Това ще е далечен шанс – съгласи се той. – Трябва да ѝ предложим нещо, което тя наистина желае.
– А какво би желал един дракон повече от драконово яйце?
– Яйцето е древно и няма как да е жизнеспособно, но това е най-добрия вариант, с който разполагаме.
– Да. – Намръщих се. – Все пак ще бъде невероятно опасно.
– Разбира се. Ще трябва да влезем в бърлогата ѝ, а това няма да ѝ хареса.
– И може да реши, че ние сме злодеи, защото сме взели яйцето на първо място.
– Наистина – но опитът си заслужава.
– Определено.
– Не можем да рискуваме живота на Примите.
– Не. – Направих пауза. – Нито пък трябва да рискуваме твоя.
Очите на Хюго се присвиха.
– Нека не започваме отново. Ще отидем заедно – ще успеем да убедим дракона да се откаже от шахматния комплект. И ще сключим договор да спрем да се опитваме да се защитаваме един друг. И двамата сме възрастни и можем да вземаме решения за себе си, независимо от опасностите, които крие това.
Отстъпих, защото вече нямаше друг начин, не можех да убедя Хюго да си остане вкъщи, както и той не можеше да ме убеди.
– Добре. – Въздъхнах. – Добре.
– Аз ще карам.
– Ако настояваш. – Срещнах очите му. – Но ако драконът те изяде, ще те убия.
Той се усмихна криво, а на бузата му се образува познатата трапчинка.
– Дито – промърмори той. – И няма да забравя всичко останало, което си казала за мен. Ще се върнем към това по-късно.
Трябваше да го забрави, защото аз не бях забравила думите на Мириам отпреди няколко минути. Вероятно вече бях твърде далеч, за да бъда спасена, така че Хюго не биваше да се привързва към мен.
– Ммм.
Той се наведе към ухото ми.
– Надявам се, че пижамата ти със зайчето е в раницата, както и яйцето.
– Не чувам никакви викове – каза Дукесата от другата страна на затворената врата. – Това означава ли, че се чукате?
Хюго сбърчи вежда.
– Все още не – прошепна той. И се усмихна.
***
Дванайсет часа по-късно се явихме в Службата по въпросите на драконите в Аберистуит, Уелс. Очаквах грандиозно учреждение със сложна каменна зидария, няколко етажа с офиси и поне шепа статуи, вдъхновени от дракони. Явно обаче бях прекарала твърде много време в замъци, защото Службата по въпросите на драконите не беше нищо повече от прашна стая в задната част на покрит с цимент офис блок.
Имаше само един служител: мъж с лъскава плешива глава и евтин костюм. Имаше вид на притеснен държавен служител и не беше много доволен от прекъсването.
– Какво искаш? – Попита той, а очите му бяха широко отворени от учудване.
Хюго предложи най-обезоръжаващата си усмивка. Тя ме покори, но не направи нищо за Арнолд Енгер.
– Не става дума за искане – каза той. – Става дума за нужда. Трябва да знаем къде се намира леговището на женския дракон.
– Тази информация е привилегирована – каза Енгър. – Достъп до нея имат само няколко души и всички те трябва да подпишат Закона за служебните тайни.
– С удоволствие ще подпиша каквото ви е необходимо.
Енгер го погледна.
– Добре – каза той, когато изминаха подходящ брой неудобни секунди. Той отвори едно чекмедже и извади пачка хартия. – Трябва да попълните този формуляр – в три екземпляра. След това трябва да го изпратите на адреса, който е написан там. – Той заби зацапан с мастило пръст в лондонския адрес на първата страница.
– Ако имате късмет, може да получите отговор в рамките на шест седмици. В малко вероятния случай, че молбата ви бъде разгледана, тогава ще бъдете поканени да подпишете Закона за служебната тайна. Това обикновено отнема един месец. След като това стане, можете да се върнете тук с необходимата документация и аз ще ви покажа на картата къде се намира нейното леговище.
Хюго очевидно беше свикнал с британската бюрокрация, защото усмивката му не помръдваше.
– Нямаме толкова време.
– Не бих се притеснявал – каза Енгер. – Драконът няма да отиде никъде. Тя е само на осемдесет и девет години, така че има още много десетилетия пред себе си. Няма за къде да бърза.
– Всеки бърза. Разбирам, че трябва да сте внимателни, но времето е от съществено значение. Трябва да стигнем до нейното леговище.
Енгер вдигна очилата си още по-нагоре и го загледа по-внимателно.
– Чакайте. Вие сте Хюго Пембървил?
Хюго се усмихна широко.
– Аз съм.
– Лорд Хюго Пембървил?
– Да.
– Прочутият търсач на съкровища?
– Да.
Извърнах очи.
– Човекът, открил съкровището от Лох Аркаиг.
Всъщност това бях аз. Аз го открих първа.
– Да – каза Хюго, без да погледне в моята посока.
– Човекът, който е намерил короната на Будика?
– Да.
– Човекът, който е открил златната статуетка на Мерлин?
– Това съм аз.
Беше ред на Арнолд Енгер да се усмихне. Устните му се изкривиха нагоре и леко потрепнаха, а след секунди той се излъчваше триумфално.
– Милорд, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас.
Въздъхнах тежко.
– Отново започваме.
Енгер продължи:
– На вас, милорд Пембървил, никога няма да ви бъде дадено да узнаете за леговището на някой дракон. – С това той грабна формулярите и ги пъхна обратно в чекмеджето си.
Свих ръце, наистина се забавлявах, въпреки че откриването на местоположението на дракона беше от първостепенно значение за успеха на нашето търсене. Обзалагам се, че подобни неща не се случваха често на Хюго.
– Какво? – Попита Хюго, като примигваше учудено. – Защо не?
– Ти си търсач на съкровища, а търсачите на съкровища търсят злато. Драконите трупат злато. На ловците на съкровища не се позволява да се доближават до дракони. Не знаеш ли какво се случи с Макаленови?
– Нямам намерение да крада нищо от дракона! – Възрази Хюго.
– Тогава защо, за Бога, искаш да я намериш?
– Тя има важен предмет, който… – Той не успя да довърши изречението.
– Там! – Енгер щракна с пръсти. – Ето го. Не можеш да вземеш нищо от никой дракон.
Очевидно беше време да помогна.
– Ще я помолим да ни даде въпросния предмет. Няма да го вземем просто така. Но драконът е в съвсем реална опасност. Има дяволи, които знаят за този предмет. Виждате ли, той е магически и ако някой дявол се добере до него…
Беше мой ред да бъда прекъсната.
– Дявол? – Попита Енгер. – Какво, по дяволите, е дявол?
– Най-лошият ти кошмар – каза Хюго.
Енгер поклати глава.
– Не. Никога не съм чувал за дяволи. А най-лошият ми кошмар са документите, които това ваше посещение ще породи. – Той посочи към вратата. – Няма да получиш повече информация нито от мен, нито от когото и да било. Време е да си вървиш.
– Но…
Енгер се изправи, присви очи и се изправи на пръсти, за да може да се сравнява с Хюго на височина.
– Вратата е зад теб. Довиждане.
И това, помислих си саркастично, докато ни извеждаха навън, се случва, когато пазиш тайни като дявол от тамян от широката общественост.
Назад към част 21 Напред към част 23
