Глава 25
Отвън, бърлогата не изглеждаше много голяма. Приклекнах зад един камък и се загледах в тъмния, тесен отвор, заобиколен от скални късове, храсти от горичка и редки стръкове трева. Недалеч под нас малко стадо планински овце пасеше доволно. Нищо не подсказваше за опасност.
– Изглежда безлюдно – прошепна Отис.
Съгласих се, нямаше никакви следи от драконови отпечатъци, нито пък имаше следи от пресни драконови изпражнения. По скалите имаше овъглени следи, което подсказваше, че някога са били повредени от драконов огън, но нямах усещането, че това се е случило наскоро.
– Какво мислиш? – Попитах Хюго.
Изражението му беше напрегнато.
– Изглежда празно, но трябва да проверим вътре, за да сме сигурни. До залеза на слънцето остава един час, така че трябва да търсим преди настъпването на нощта. Драконите са умни същества и нашата пурпурна госпожа може просто да е добре сработена в прикриването на местообитанието си.
Кимнах.
– Стигнахме дотук. – Внимателно свалих раницата си и извадих старото драконово яйце. След това извадих от джоба си още едно хапче коприна от паяк. Когато усетих, че Хюго ме наблюдава, погледнах нагоре.
– Аз…
– Всичко е наред.
Не изглеждаше добре. Прехапах си устните, но все пак погълнах хапчето – и го последвах с второ, като преследвач. Все още се наслаждавах на горчивата газирана глътка, когато търпението на Хестър се изчерпа и тя се отлепи от рамото ми, като се запъти към пещерата.
– Спри! – Изсъсках. Ако ме чу, не реагира.
Отис, с широко отворени от тревога очи, полетя след нея. За секунди и двамата бяха погълнати от тъмнината на леговището.
– Честно казано – казах аз, – ако драконите, дяволите и паяковата коприна не са смъртта ми, то тези браунита ще бъдат.
– Достатъчно малки са, за да не ги забележим, ако драконът ни е там – каза Хюго. – Не си. – Той се изправи и мина покрай мен. – Аз ще отида пръв. Изчакай тук, докато не дам сигнал.
– Сякаш ти си този, който не беше ранен вчера – казах аз. – Чакай тук.
– Помни нашия договор. – Той повдигна вежди многозначително. – Отнасяме се един към друг като възрастни и не се защитаваме излишно.
По дяволите.
– Освен това ти си тази, която изпитва клаустрофобия в тесни тъмни пространства, така че… – Той не успя да довърши изречението си. Отвъд тъмната стена се чу приглушен писък. Спрях се – това звучеше като Хестър. Завъртях се и се втурнах навътре. Хюго беше до мен.
Беше по-тъмно, отколкото очаквах. Без да се спирам, измайсторих малка огнена топка, която да освети пътя ми. Знаех, че входа е точно зад мен, така че нямаше рационална нужда да изпитвам същия смазващ страх, който бях изпитала в дълбините на пещерата Смоу. За съжаление нервната ми система не беше съгласна: гърдите ми вече се чувстваха свити. Преглътнах тежко, отблъсквайки ужаса си, доколкото можех
– Хестър! – Извиках, а гласът ми трепереше. – Отис!
От дълбочината на леговището се чу нов писклив вик. Проклех под носа си и се обърнах надясно по посока на вика. Зад гърба ми Хюго предизвика собствена огнена топка. Между неговата и моята магическа светлина вътрешността на бърлогата се виждаше по-добре, въпреки че нямаше какво да се види освен няколко стари кости и още овъглени следи по каменните стени.
Съмнявах се, че ще намерим дракона си, въздухът беше прекалено застоял и вече щяхме да сме я чули, ако това беше бърлогата ѝ. Но нещо беше тук с нас.
Стените се приближаваха, притискаха ме, а сенките, хвърляни от огнените кълба, танцуваха около краката ми. Беше ми трудно да дишам нормално.
– Хестър? – Прошепнах, когато краката ми спряха да се треперят. Вдъхнах панически въздух в дробовете си и прегърнах драконовото яйце близо до гърдите си. – Отис?
Тялото ми се разтрепери, но после усетих ръката на Хюго да се притиска силно към гърба ми. Той не каза нищо – нямах нужда от това. Не бях сама. Треперенето ми утихна и аз му кимнах, благодарна за присъствието му и за това, че не ме подтиква да напусна бърлогата, докато той продължава напред.
– Там долу има тунел. – Хюго посочи склона, който водеше встрани от входа. – Браунитата сигурно са отишли натам. В трептящата светлина зърнах стегнатото му изражение. – Можем да направим това. Ти можеш да го направиш. Ти си Дейзи Картър.
Той беше прав. Аз бях. Стиснах зъби и се спуснах надолу, насочвайки се към тунела, а краката ми се плъзгаха по острите скали и парчетата стари кости, които бяха разхвърляни по пода. Подхлъзнах се и се плъзнах няколко метра, като едва забелязах следите от стари нокти по стените. После завих зад ъгъла и изведнъж от широката метър пролука в покрива на пещерата струеше достатъчно естествена светлина, за да можем да виждаме без помощта на магическия огън.
Хвърлих бърз поглед към преминаващите облаци и усетих как последното клаустрофобично напрежение напуска тялото ми, след което се съсредоточих върху прелитащите фигури на Отис и Хестър. Те се премятаха от една страна на друга, правейки всичко възможно, за да не попаднат на пътя на огромното същество пред тях.
Не беше дракон, нито пък дявол.
Хюго вече се движеше напред и усещах как магията се събира в него, докато се подготвяше да атакува. Сега беше мой ред да подам успокояваща ръка.
– Всичко е наред – казах аз. – Аз ще се справя с това.
Сигурно е чул нещо в гласа ми, защото се отпусна леко и се обърна към мен. Усмихнах се, вече съвсем леко нервна, и пристъпих напред.
– Добре – изкрещя Хестър. – Ако искаш да се биеш, еднооко копеле, ще се биеш! Можем да се справим с теб. Ще те повалим на земята! Ще направим кайма от плътта ти! Ще издълбаем очната ти ябълка и ще я изядем за десерт!
– Хестър, стига толкова – казах аз леко.
Браунитата се обърнаха към мен, както и съществото пред тях. То примигна с единственото си око и наклони глава.
– Здравей отново – казах на Фахан.
Не бих казала, че изглеждаше развълнуван да ме види, но не изглеждаше и особено разстроен.
– Дейзи Картър. – Той се поклони. – Върнахте се при мен, както бяхте обещали.
– Познаваш този… човек? – Попита Хюго напълно объркан.
Осъзнах, че никога не съм му разказвала историята.
– Това е Фахан – той е този, който ми даде Гладис. Запознах се с него, когато паднах в пещерата Смоу. Предизвика ме на бой, а после ме пусна, когато разбра, че не съм задоволителен противник.
– Ти беше жалка – услужливо изръмжа Фахан.
– Не наричай Дейзи жалка! – Изкрещя Отис.
– Да – каза Хестър. – Все още ще те победим. Ще взема черния ти дроб и ще го стрия на прах. Отис ще ти извади мозъка с лъжица!
– Тези двамата ми харесват – каза Фахан. – Те са смели воини.
– О-о. Те не са воини – казах бързо, преди да ги е предизвикал на истински бой. – И той също не е. – Кимнах към Хюго, който продължаваше да гледа Фахан с неподправено очарование.
– Ще се бия с теб, преди да се бия с тях – заяви сериозно Фахан. – Готова ли си?
Няма шанс.
– Определено не.
Единственото му луковично око се стесни.
– Ти си донесла със себе си Gladius Acutissimus Gloriae Et Sanguinis. Трябва да си готова да се изправиш срещу мен.
Поклатих енергично глава.
– Не. Все още съм начинаещ.
Фахан подсмъркна.
– Покажи ми.
– Не можеш ли да повярваш на думите ми? Аз не съм тук заради теб. Не знаех, че ще бъдеш тук.
Той не каза нищо друго, само гледаше. Въздъхнах и подадох драконовото яйце на Хюго.
Той се наведе към мен и прошепна.
– Сигурна ли си за това?
Не.
– Това не е проблем. – Извадих Гладис от ножницата ѝ и започнах серия от тренировъчни удари, като използвах техниките, на които ме беше научила Мириам.
Фахан наблюдаваше.
– Жалко – каза той накрая.
Хестър започна да си отваря устата, но аз тласнах Гладис към нея.
– Достатъчно от теб – промълвих аз.
– Дори за висш елф напредъкът ти е плачевен – каза Фахан.
С ъгълчето на окото си забелязах как Хюго се дърпа.
– Не съм висш елф.
– Това каза и миналия път.
– Все още е вярно. – Успях да се усмихна. – Ще се махнем от пътя ти. Сигурно си много зает. -Започнах да отстъпвам назад, би било разумно да се отдалечим от Фахан, докато все още можем. После, понеже да се вслушвам в собствените си съвети беше нещо, върху което все още работех, се поколебах. – Защо си тук? – Попитах. – Намираме се далеч от пещерата Смоу.
– Вярно е. Домът е далеч. – Той оголи зъби. – Но този лов си заслужава пътуването.
Този път Хестър реагира, преди да успея да я спра.
– Ти ловуваш дракони? – Писъкът ѝ отекна из пещерата. – Ще ти разкъсам гърлото! – Тя се хвърли към него, но за щастие Отис успя да хване опашката на блузата ѝ и да я задържи.
Фахан я изгледа меко.
– Аз не ловувам дракони. – Устните му се свиха. – Не съм чудовище.
– Какво ловуваш тогава? – Попита Хюго.
В тунела зад нас се чу слаба схватка и два гласа се насочиха към нас.
– Тук няма съкровище.
– Няма и дракон, но определено усещам нещо магическо. Трябва да го проверим, за да е доволен Атaир.
Няколко костни парчета се плъзнаха към нас. Миг по-късно се появиха двама дяволи, които ни зяпнаха в слабата светлина.
Фахан присви устни.
– Тях – каза той с огромно задоволство. – Ловя ги.
Хестър и Отис можеха да се подготвят да се бият с Фахан, но двамата дяволи ги накараха да изпищят от тревога и да се обърнат. Страхът ме обзе, но въпреки това вдигнах Гладис.
Хюго също реагира незабавно и обстрелва шокираната двойка с тежка въздушна магия, която ги събори от краката им. Така че нашата магия можеше да им въздейства, дори и да беше само защото бяха изненадани.
Фахан хвърли на Хюго раздразнен поглед.
– Това е моят лов, елфе. Не се намесвай. – Той ме погледна. – Ти също. Твърде жалка си за подобна битка.
Егото ми беше повече от способно да понесе този удар. Отпуснах хватката си върху дръжката на Гладис и отстъпих назад.
– Давай.
Хюго започна да се приближава към дяволите, но аз го хванах за ръката и поклатих глава.
– Нека Фахан да го направи. Това е, което той иска.
Фахан подсмръкна, като отмина и двама ни. Обърна се към дяволите, които се мъчеха да се изправят на крака.
– Сега ще се бием – каза той. – Извадете оръжията си.
Дяволите си размениха погледи.
– Кой, по дяволите, е този човек? – Попита първият.
– Нямам и най-малка представа, Хорст. Но ти знаеш коя е тя, нали? – Той посочи към мен.
– Да. – Червените очи на Хорст блеснаха. – Балтар беше прав.
– Стига вече говорене! – Изръмжа Фахан.
– Кой е Балтар? – Прошепна Хюго.
Преглътнах.
– Може би той е онзи дявол, когото срещнахме вчера. – Не разбирах защо всички тези дяволи ме познават, но не можех точно да ги разпитвам за това. Те бяха изцяло заети от Фахан, който беше разперил масивния си меч и го размахваше около главата си в смъртоносна дъга.
– Ще съжаляваш за това – изръмжа Хорст. Той скочи напред, промуши се под размахващия се меч и се хвърли към Фахан. Той нямаше оръжие – но не бях убедена, че му е нужно с тези заострени четирисантиметрови нокти.
Хорст отвори челюсти, за да покаже острите си жълти зъби, и се вкопчи в гърлото на Фахан. Аз си поех рязко дъх, но Фахан само се изсмя и завъртя меча си в обратна посока, преди да се впие в горната част на ръката на Хорст. Тъмна кръв бликна и опръска пода на пещерата: Фахан беше прерязал артерия.
Затегнах хватката си за ръката на Хюго в мрачно очакване, но докато гледахме, раната на Хорст се запечата само за секунди.
– По дяволите – прошепна Хюго. – Наистина, по дяволите.
Другият дявол, чието име не знаехме, беше в движение. Той се разхождаше из пещерата, докато Фахан се съсредоточаваше върху Хорст, после се усмихна гадно и се хвърли в гърба на Фахан.
– Внимавай! – Извиках. – Зад теб!
Не биваше да се притеснявам, Фахан вече се беше прикрил. Той се претърколи настрани и елегантно се върна в изправено положение за миг. Същото не можеше да се каже за дявола, чиято инерция означаваше, че не може да спре летящата му атака. Той се сблъска с Хорст и двамата се сгромолясаха на земята в плетеница от накъсани златни крайници.
Намръщих се и се вгледах по-внимателно. Хм. За разлика от Заштум, а вероятно и от Балтар вчера, тези двамата изглеждаха различно. Кожата им не беше идеално гладка и златиста и по телата им имаше няколко места, където се виждаше по-естествен цвят. Може би бяха по-млади от останалите, така че бяха по-малко силни. Тази мисъл ме изпълни с внезапна надежда.
После забелязах, че дявола, наречен Хорст, има заострени уши, и преглътнах тежко. Някога той е бил елф, бил е като мен.
Бърза остра болка прониза ухото ми, изкрещях и подскочих на един метър във въздуха, преди да осъзная, че това е Хестър.
– Това е нашия шанс – каза тя. – Можем да избягаме сега, докато са заети. – Тя отново ме удари по ухото. – Хайде!
Отис се появи пред лицето ми, а крилата му бясно махаха.
– Щом сме навън, можеш да използваш земна магия, за да срутиш бърлогата. Половината планина ще се приземи върху тях. Дори дяволите ще се борят да оцелеят.
– Не – прошепнах аз.
Хорст вече се беше изправил на крака и риташе спътника си. Той се изплю върху Фахан, но този път не се опита да го връхлети. Вместо това устните му започнаха да се движат, шарената му кожа изпъкна на няколко места, а червените му очи заблестяха. Опасявайки се от меча на Фахан, той явно възнамеряваше да използва магия вместо него.
– Дейзи! – Изсъска Отис.
Хюго ме погледна.
– Ти се притесняваш за Фахан.
– Ако не беше той, щях да умра в пещерата Смоу. Той ми помогна. – Облизах устните си. – Много. Той също така искаше да се бие с мен до смърт, но аз нямаше да имам нищо против него.
– Ако тук има двама дяволи – каза Хюго, – на другите места може да има още. Знам, че не искаш да изоставяш Фахан, но ако дяволите работят заедно, другите може вече да са намерили дракона. Не можем да губим време!
Той беше прав. Но ако дяволите убиеха Фахан, щяха да се насочат директно към нас и никога нямаше да успеем да стигнем до следващото леговище. Освен това щеше да има опасност да ги заведем директно при дракона.
Вторият дявол отново се изправи на крака. Подът на пещерата започна да гърми, докато магията на Хорст се сгъстяваше.
– Нямаш никаква чест – каза му Фахан. – Той направи три крачки напред и замахна с тежкия си меч към главата на Хорст. Дяволът го избегна със страшна бързина, след което плю отново. Този път се чу силно пращене и въздухът заискри и избухна. По дяволите. По някакъв начин той черпеше от статичната енергия във въздуха. Това беше магия, на която никой елф не беше способен.
– Вървете – изсъсках на Хюго и браунитата. – Вървете веднага! Аз ще ви настигна.
– Няма никакъв шибан начин да те оставя тук, Дейзи – закле се Хюго.
Въздухът около Фахан и дяволите се изпълни с искри от малки мълнии.
– Кълна се в Бога, Хюго, ще те настигна. Ако Фахан не успее, ще срина пещерата до основи. Но дяволите вече са твърде силни и ако се сдобият с онзи проклет шахматен комплект, силата им ще бъде още по-голяма. Не можем да допуснем това да се случи.
– Дейзи… – Гласът му беше напрегнат.
– Помни нашия договор – казах аз.
– Няма да те оставим! – Изпищя Отис.
Няколко по-малки искри се събраха в примка и се стрелнаха към Фахан. Той вдигна меча си навреме и светкавицата отскочи от острието. Но и втория дявол вече мърмореше и се готвеше да комбинира магията си с тази на Хорст.
Побутнах Хюго.
– Ти ще отидеш. Всички вие.
– За бога. – Той ме хвана за кръста и ме целуна кратко и силно по устните. – Не смей да умреш.
Срещнах сините му очи.
– Няма да го направя. – Бутнах го отново. – Върви.
Очите на Хестър се напълниха със сълзи, но тя разбра и кимна. Отис преглътна прощално, докато Хюго посегна към пръстите ми и ги стисна. След това тримата се втурнаха към тунела и изчезнаха, отправяйки се към бърлогата, а аз си поех дъх и се обърнах обратно към битката навреме, за да видя как Фахан блокира поредната смъртоносна мълния.
Що се отнася до идеите, тази вероятно не беше от най-добрите ми.
Назад към част 25 Напред към част 27
