Глава 26
Тъмното пространство беше осветено благодарение на многото малки искри от електричество, докато двамата дяволи напредваха към Фахан. Чувствата му бяха ясни от изражението на лицето му: макар че единственото му око блестеше с мрачно намерение, тънките му устни бяха извити в ъглите. Той се забавляваше. За нещастие и дяволите се забавляваха.
Хорст зае дясната страна, а вторият дявол – лявата. С хлъзгави от пот ръце гледах как си разменят бързи погледи и после нападат, а лицата им застиват в еднакви усмихнати ритуални маски.
Хорст едва избегна следващия замах на меча на Фахан и захапа силно горната част на ръката на Фахан, а острите му зъби се забиха в нея. Другият фанатик го удари по другата ръка, сега и двамата фанатици бяха впили челюстите си в плътта му.
Фахан изръмжа и започна да се върти, а краката му се движеха с такава скорост, че гадната двойка се превърна в размазано петно, като първо ръцете им, после краката им се издигаха във въздуха, докато не започнах да наблюдавам някаква мрачна, кървава машина за въртене. Фахан пируетира на място в продължение на няколко дълги секунди, решен да се отърве и от двамата златокожи гадняри.
Гладис бръмчеше от нетърпение в гладките ми ръце, отчаяна да се включи в битката.
– Той иска да направи това сам – промълвих ѝ аз.
Тя само забръмча по-силно и острието ѝ се разтресе. Затиснах я още веднъж, бях готова да се намеся във всеки един момент, но Фахан нямаше да ми благодари и знаех, че няма да съм много полезна. Не и срещу двама дяволи.
Накрая въртенето на Фахан достигна такава скорост, че Хорст беше принуден да отпусне зъбчатата си хватка. Той се сгромоляса на пода на пещерата. Другият дявол имаше по-силна челюст и зъбите му останаха вкопчени в бицепса на Фахан. Виждах как по бузите на дявола се стичат ручейчета кръв, макар че болката изглежда не притесняваше Фахан. Той се засмя хладнокръвно и после с един тежък замах на меча си го заби в гърба на дявола. Засмуках дъх. Не бях специалист, но ми се стори, че е прекъснал гръбначния му мозък.
Злодеят се срина и се свлече на земята. Очите му се върнаха в главата и за един оптимистичен миг си помислих, че е мъртъв. Хорст обаче, който вече се беше изправил на крака, заби пръсти в спътника си и се засмя.
– Вдигай се, глупаво копеле. – Той погледна към Фахан. – Трябва да знаеш, че не можеш да ни убиеш.
Фахан отвърна на удара с неумолим поглед.
– Може би не. Но мога да те накарам да те заболи. – И заби върха на меча си в гърдите на Хорст.
Хорст изкрещя и високочестотен звук на чиста болка изпълни пещерата. Той падна на колене, а мечът все още бе забит в тялото му. Фахан си позволи една малка усмивка, след което ме погледна.
– Беше права – изръмжа той. – Не мога да убия тези двамата. Но раните им ще се лекуват известно време. Ще ги оставя тук и ще се върна в дома си, Дейзи Картър. Ако разрушиш тази пещера, ще им трябват много седмици, за да се измъкнат изпод развалините. – Той присви устни. – Ще бъде добре.
Той докосна Хорст с върха на острия си кожен ботуш.
– Мислех, че те ще бъдат по-голямо предизвикателство. Може би следващия път, когато ги срещна, те ще са научили повече и ще предоставят повече забавления.
Примигнах. Той беше забележително верен.
– Не можеш ли да им отрежеш главите? – Попитах. – Всичко, което бях научила, подсказваше обратното, но ако някой можеше да осигури смъртта на дяволите, това беше Фахан. Надеждата е вечна. – Да изгориш телата им? Да си сигурен, че никога няма да се върнат?
Той поклати глава.
– Злодеите не са естествени същества. Докато е останала дори частица от ДНК-то им, те ще се възстановят – но колкото повече са наранени, толкова повече време е необходимо. – Той сви рамене. – В крайна сметка винаги се връщат.
Като по поръчка Хорст изстена. Фахан въздъхна, вдигна меча си и го замахна с невероятна сила. Разтревожена, аз направих крачка назад и гърбът ми се сблъска с грубата стена на пещерата точно когато главата на Хорст беше отрязана от тялото му. Гадене се надигна в гърлото ми.
В този момент очите на Хорст се завъртяха нагоре.
– Ще си платиш за това – прошепна той.
Тръпката на ужас, която премина по гръбнака ми, беше силна, но Фахан не изглеждаше притеснен. Той се запъти към втория дявол, който все още не помръдваше. Методично започна да сече частите на тялото му, като първо отстрани ръка, после крак, а след това и цял крак. Не можех да се сдържа: Обърнах се настрани и започнах да се надигам.
– Яла ли си нещо, което не ти харесва? – Попита любопитно Фахан.
Все още повръщайки, му махнах слабо с ръка. Очевидно разочарован от крехката ми конструкция, той стисна устни и се върна към тялото на Хорст. Този път затворих очи, вече бях видяла повече от достатъчно.
Изведнъж откъм гърба ми се чу военен вик, последван от тропот на крака. Отворих очи и вдигнах глава, за да видя как третия проклет дявол спринтира от тунела вляво от мен и се хвърля към Фахан. Това беше Балтар, онзи, с когото се бяхме сблъскали в Службата по драконовите въпроси – и беше метежно ядосан. – Този път ще те хвана, еднооки изроде!
Фахан се изправи и замахна с меча си навреме към новия си противник. Докато блокираше атаката, той каза:
– Отново ти. Не си ли научи урока от първите два пъти, когато те повалих?
– Трети път за късмет – изръмжа Балтар и се хвърли към него. Беше по-бърз от другите двама и избегна удара на меча. От последната ни среща съм научил много неща.
Значи тези двамата са се борили и преди. Прегърнах Гладис по-плътно и се притиснах към стената на пещерата.
– В такъв случай очаквам с нетърпение да подновим борбата си – каза Фахан.
Той започна да извършва серия от майсторски удари с меча си, като няколко пъти улавяше откритата кожа на Балтар, но всеки път раната се запечатваше за секунди. От наблюдателния поглед на лицето му и от начина, по който Балтар избегна най-лошите удари, разбрах, че е далеч по-силен противник от другите двама дяволи.
Фахан пристъпи напред и замахна с меча си надясно. За миг левия му фланг беше открит. Балтар го забеляза преди мен и лицето му се превърна във възхитено хъркане. Изстреля се към него, ноктестите му ръце се протегнаха и се впиха в плътта на Фахан. После, преди Фахан да успее да се прицели, Балтар отскочи назад, за да не го достигне.
– Бил си прав – каза му Фахан. – Подобрил си се.
Балтар продължи да се усмихва.
– Но – каза Фахан с тъга – не е достатъчно. – Той замахна с меча си още веднъж, като този път го удари отстрани в главата на дявола и почти го обезглави.
Навсякъде имаше кръв, повечето от нея принадлежеше на Балтар, но знаех, че част от нея е от Фахан. Раната откъм страната му се просмукваше, макар че това не изглеждаше да го забавя.
Балтар избърса очи, навярно за да изчисти зрението си, после изръмжа и скочи около Фахан към оголения му гръб. Фахан беше готов. Той се задвижи нагоре, отскачайки от земята с такава лигава грация, че челюстта ми падна. Беше висок и тромав, но в този миг приличаше на професионален танцьор. Извърши съвършено салто във въздуха, приземи се пред Балтар на пръсти и го удари по главата, след което последва удар с меч, който разряза горната част на торса на дявола.
Балтар се вгледа с широко отворени очи и немалко омраза, след което се строполи на земята с гръм и трясък. Точно по този начин всичко свърши.
Отлепих се от стената на пещерата и погледнах надолу към проснатото тяло на дявола.
– Добре свършена работа – казах разтреперано.
– Беше лесна битка – отвърна пренебрежително Фахан. Той дори не изглеждаше изморен. – Бесовете са силни, но в крайна сметка аз винаги съм по-силен. – Той избърса острието си в бедрата и ми се усмихна. – Беше забавно.
Той докосна дълбоката рана на страната си, стисна устни и ме погледна.
– Сигурна ли си, че не искаш да се биеш с мен в този момент? Открих, че съм в настроение за повече спорт, а сега съм с увреждания. Ще имаш леко предимство.
Наблягаме на думата леко. Успях да спра да подсмърчам.
– Друг път – казах, като се молех никога, ама никога да не ми се налага да се изправям срещу Фахан в битка. Не само че го харесвах, но и бях сигурен, че колкото и трудни умения да придобиех с меча, той всеки път щеше да ме прониже за секунди.
Той сви масивните си рамене и сви рамене.
– Необичайно е за дяволите да работят заедно по този начин или да са близо един до друг. Никога преди не съм го виждал. Обикновено те са сами.
– Мога да обясня това – казах аз. – Вероятно са се обединили, защото е намерено едно от тринайсетте митични съкровища. Опитват се да се сдобият с него, за да използват магията му за себе си.
За пръв път видях на лицето му да проблясва тревога.
– Това няма да е добре.
– Не – съгласих се аз. – Но след като трима от тях са изключени, можем да го изведем на безопасно място, преди да се появят други.
– Увери се, че го правиш, Дейзи Картър. Не бива да подценяваш възможностите на дяволите.
– Няма да го направя. – Облизах устните си. – Срещал ли си този, който се казва Атaир?
Фахан се изправи.
– Атaир е замесен?
– Чух името да се споменава от него. – Кимнах към неподвижното тяло на Балтар.
– Ако срещнеш Атaир, трябва да бягаш – каза Фахан. – Той е неудържим. Минаха много десетилетия, откакто се бихме с него. Той е силен, ако се срещнем отново, не знам дали ще мога да го победя.
По дяволите: това беше доста сериозно изказване, като се има предвид, че току-що беше изпратил трима дяволи в бърза последователност.
– Добре – казах аз. Стиснах палци за късмет. За щастие, бягането беше нещо, което можех да направя.
Фахан внезапно се усмихна.
– Радвам се да те видя отново, Дейзи Картър. До следващия път ти пожелавам довиждане. Ще се върна в дома си през подземните проходи, които се простират по цялата дължина на страната. Подозирам, че ще предпочетете открития въздух.
Той подозираше, че е прав. Усмихнах му се, но докато го правех, с ъгълчето на окото си видях как ръката на Балтар трепна.
Реагирах бързо – но не достатъчно бързо. Балтар не беше толкова ранен, колкото изглеждаше. Той извади малък кинжал изпод гънките на панталоните си и в същото време се издигна нагоре с такава скорост, че знаех, че просто си е губил времето и е изчаквал подходящия момент.
Знаеше точно към кое място да се насочи.
Изкрещях предупреждение точно в момента, в който кинжалът прониза кожата на Фахан на същото място, на което беше раната му. Балтар го последва със съкрушителен удар отстрани на главата на Фахан и той се замая назад, падна на едно коляно и пусна меча си.
Паниката надделя над разумната мисъл, когато Балтар изръмжа и вдигна другата си ръка, в която държеше друг остър кинжал. Когато Фахан вдигна ръце, за да блокира удара, аз си поех рязко дъх и се хвърлих в гърба на Балтар. Докато крещях, вдигнах Гладис и забих върха ѝ напред. Не беше елегантно и не знаех какво правя. Оскъдното обучение, което бях имала с Мириам, беше избягало от съзнанието ми и действах само по инстинкт.
Балтар се обърна, а очите му се разшириха. Явно не беше очаквал, че ще се намеся. Подготви се да ме блокира, но липсата ми на подготовка го обърка. Сигурно си е мислел, че ще направя серия от внимателно премерени нападения, но не го направих – просто блъснах Гладис напред и я хвърлих към него с вой на ярост.
Беше по-аеродинамична, отколкото предполагах. Тя напусна ръката ми и се завъртя право напред, докато върхът ѝ не се заби в гърлото на Балтар. Той примигна веднъж в изумление, след което се преобърна назад, приземявайки се първо върху Фахан, а после се строполи на земята с тъп трясък.
Безплътната глава на Хорст се намръщи.
– Балтар?
Пренебрегнах го и се запътих към Фахан. Кинжалът на Балтар оставаше дълбоко в плътта му, а около раната имаше кървава разкъсана кожа. Фахан изтръпна и се вгледа в мен.
– Това е… неочаквано. – Той вдигна ръка. – Помогни ми да стана.
– Не съм сигурна, че това е добра идея.
– Помогни ми! – Нареди той със стомана в гласа.
– Добре, добре. – Преглътнах и направих каквото ме помоли. Беше усилие да го изправим на крака и той се запъна няколко пъти, като почти ме събори. Накрая обаче се изправи. Той се намръщи и докосна кинжала, забит в тялото му. Преди да успея да протестирам, той го издърпа. Кълбовидни глупости. Друг ненавременен прилив на гадене нападна слабото ми тяло.
– Добре свършена работа, дяволе – промърмори Фахан. – Хвана ме. – Той погледна надолу към Балтар и изражението му от болка се превърна в шок.
Главата на Хорст все още говореше.
– Балтар? Добре ли си?
Някъде от тъмния ъгъл, където лежаха частите от тялото на другия дявол, се разнесе втори глас.
– Какво става? Какво се е случило?
Хорст започна да звучи панически.
– Балтар? Балтар!
Намръщих се и погледнах надолу към лицето на падналия дявол. Очите му бяха отворени, а лицето му – отпуснато, честно казано, изглеждаше мъртъв. Изчаках малко, като наполовина очаквах да се надигне и да атакува отново. Когато не помръдна, посегнах напред и издърпах Гладис от гърлото му. Той не мигна, дори не помръдна.
Фахан ме погледна продължително. Стиснал раната в страната си, той коленичи до Балтар и дългите му бледи пръсти докоснаха златната кожа на дявола. Държах Гладис в готовност, дяволът нямаше да ме изненада отново.
След няколко секунди Фахан се изправи бавно. Явно изпитваше силна болка, но правеше всичко възможно да не позволи на раната да го завладее.
– Кажи ми – каза той. – Кажи ми какво направи.
Сбърчих нос.
– Какво имаш предвид? Хвърлих Гладис към него. Това е всичко.
– Използва ли и магия?
Не, макар че вероятно трябваше да го направя. Не мислех трезво.
– Не.
Фахан се пресегна и ме побутна. Отдръпнах се.
– Какво правиш?
– Какво си ти?
Взирах се в него.
– Дяволът е мъртъв – каза Фахан.
Устните ми се свиха.
– Да бе, да.
– Провери сама.
Отново погледнах към Балтар. Разбира се, той изглеждаше мъртъв, но дяволите не умират.
Хорст извиси глас.
– Тя го е убила? Тази кучка е убила Балтар? – Звучеше ядосано. Но не звучеше изненадан.
Хвърлих поглед към обезглавената му глава, която все още лежеше на няколко метра от него. Златистата му кожа беше много бледа – предполагах, че това е очаквано, като се има предвид състоянието му. Но страхът в очите му ме изненада. Вдигнах Гладис и се вгледах в дължината на острието ѝ. Така че дяволите можеха да бъдат убити.
– Gladius Acutissimus Gloriae Et Sanguinis. Кой би си помислил? – Погледнах към Фахан. – Това беше мощен подарък, който ми даде.
Той не каза нищо, просто продължи да ме гледа. Гладис гукаше щастливо.
Земята под краката ми започна да трепери, после треперенето се превърна в трус. Няколко скални къса се откъснаха от стените на пещерата около нас.
– Това ти ли си? – Изръмжах към Фахан.
– Не – той посочи надолу към Хорст. – Дяволът прави това.
Той беше прав. Очите на Хорст бяха затворени, а устата му се движеше, докато шепнеше думи, които щяха да предизвикат земна магия. Посегнах към него, за да се опитам да го спра по някакъв начин, но преди пръстите ми да успеят да докоснат косата му, последва силен тласък и аз бях отхвърлена настрани.
Този път ми помогна Фахан.
– Трябва да си тръгнеш – каза ми той. – Сега. Пещерата ще се срути.
Все повече скали се откъсваха от стените и падаха надолу. Над нас се чу гръмотевичен трясък и се появи силна пукнатина, която започваше от дупката, която показваше проблясъка на външния свят, и водеше право през покрива.
– Не те изоставям тук – възразих аз.
Той се намръщи, сякаш беше смъртно обиден от намека, че има нужда от моята помощ.
– Раните ми ще зараснат. Оттук водят много подземни проходи, които ще ми позволят да се върна в дома си на север. Ще ми трябват много дни, но ще се справя сам. Ако искаме да оцелеем, и двамата трябва да тръгнем сега.
Вгледах се в едното му огромно око, за да се опитам да разбера истината. В крайна сметка кимнах.
– Добре – казах аз. – Добре.
– Върви си, Дейзи Картър. Ще се бием заедно друг ден.
Намръщих се, но Фахан вече се беше обърнал към задната част на пещерата. Изчаках малко, преди да погледна отново към Хорст. Гладис беше убила Балтар, може би щеше да направи същото и с Хорст. За всички нас ще бъде по-добре, ако той и неговия дяволски спътник се присъединят към Балтар в ада.
За негово щастие нямаше време. Земята отново се раздвижи и започнаха да падат още камъни. Разполагах със секунди, за да се измъкна оттам с непокътнат живот.
Направих физиономия. А после побягнах.
Назад към част 26 Напред към част 28
