Глава 27
Изскочих от леговището на стария дракон, сякаш самият Див лов ме преследваше. Кресчендото от срутващите се скали ме подтикна и аз засилих късите си крака, колкото да ги изкарам. Когато се изхвърлих на свежия нощен въздух, дробовете ми горяха, а пареща болка пронизваше всеки мускул, но не спрях и не се обърнах назад. Продължих да вървя, докато не се уверих, че съм на безопасно разстояние.
Озовах се по средата на хълма, който водеше към бърлогата, хвърлих се зад един камък, покрит с влажен мъх, и едва тогава вдигнах глава, за да огледам щетите.
Първоначално не изглеждаше много зле. Леговището не се намираше на върха на този хълм – то беше едва на три четвърти от пътя нагоре, с вход, който беше скрит от погледа, докато не се озовеш точно до него. Когато го потърсих сега, нямаше нищо друго освен облак прах. Земята под мен продължаваше да се тресе, но сцената горе не изглеждаше катастрофална.
След това облаците се разсеяха и почти пълната луна заблестя по склона на хълма, докато прахът се разсейваше: изглеждаше така, сякаш някакво гигантско скалоядно чудовище се е появило наблизо и е отхапало огромна част от склона на хълма.
Помислих си за увредените дяволи, хванати в капан под тежестта на всичкия този камък, и не можах да събера дори следа от съчувствие към тях. Хорст беше този, който беше задействал земната магия, заради която бърлогата се беше срутила върху него и приятеля му. Явно бе решил, че да бъде погребан от половин планина е за предпочитане пред смъртоносния риск, който представляваше Гладис.
Ако Фахан беше прав – а аз нямах причина да мисля, че не е – рано или късно двамата щяха да намерят начин да възстановят телата си и да се измъкнат, но смятах, че това ще отнеме седмици, ако не и месеци. Това означаваше, че от деветима дяволи сме се разделили с четирима, а Заштум и Балтар са изчезнали завинаги.
– Нека това послужи като предупреждение за останалите – казах на глас. – Заиграйте се с мен и ще пострадате. – Не че можех да си припиша някаква истинска заслуга за всичко, което се беше случило, но все пак: бях част от всяко сваляне, макар и в малка степен.
Докоснах дръжката на Гладис.
– Благодаря ти – промълвих аз. – Ти си най-добрият разумен меч, който едно момиче може да си пожелае.
Този път Гладис не отговори.
Дълго се взирах в разрушенията, после се изправих. Шумът от срутването на пещерата вероятно е отекнал по тези хълмове, така че нямаше съмнение, че Хюго и браунитата щяха да го чуят. Беше време да ги настигна и да им покажа, че съм в безопасност.
Ориентирах се и тръгнах с бърз марш по посока на второто леговище. Ако се движех бързо и не спирах, можех да се присъединя към тях до сутринта.
Нямаше ясна пътека и трябваше да спирам редовно, за да проверявам ориентацията си. Освен това трябваше да се движа по-бавно, отколкото ми се искаше, защото последното нещо, от което имах нужда, беше да си изкълча глезена, като поставя крака си на грешното място.
В един момент, когато клепачите ми натежаха, а напредъкът ми беше болезнено бавен, обърках призрачните форми на далечни овце с потенциални нападатели. Приливът на тревожен адреналин беше повече от достатъчен, за да ме събуди и да насърчи уморените ми крака да продължат. Въпреки това, когато първите ивици дневна светлина започнаха да се появяват, вече бях изтощена. Едно тройно еспресо щеше да е страхотно. За щастие имах нещо по-добро.
Бръкнах в джоба си и намерих запаса си от паяжина. Имаше достатъчно, за да ми стигне поне за още десет дни. Погълнах едно хапче и когато крайниците ми все още се чувстваха отпуснати, взех още едно. След това свих рамене. Необходимо е. Пуснах трето хапче в устата си. Това би трябвало да свърши работа.
Бях приемала паяжина достатъчно дълго, за да знам какво точно да очаквам, и бях вземала по-висока доза от тази в няколко случая, когато ситуацията го заслужаваше. Следователно не се изненадах, когато горчивата пяна накара езика ми да изтръпне или когато усетих, че вихъра на магията в мен става по-приглушен – но внезапното сърцебиене и изпотяването бяха шок.
Направих три крачки, после се замислих и внезапно седнах върху мокра трева. В ушите ми се чуваше странно високо звънене, сякаш бях прекарала по-голямата част от нощта в мош пит на рок концерт на хедбенджъри. Но не всичко беше лошо: цветовете на влажния пейзаж оживяха, изостряйки се по странен начин, който ми напомни за Дороти, която за пръв път стъпва в Оз. Беше необикновено.
Примигнах няколко пъти и разтърках очите си, но ефектът не намаля.
– Е, това е странно – прошепнах си аз. Докоснах гърдите си, сърдечният ми ритъм все още беше твърде бърз, но щом все още биеше, не можех да се оплаквам твърде много. Пъхнах върха на показалеца си в ушите си и ги размърдах на около. Шумът в ушите стана още по-писклив, преди за щастие да се успокои до по-удобно ниво.
Останах на мястото си около пет минути, като се притеснявах, че може да започнат да ми се привиждат халюцинации или че ще се срина, ако се опитам да се изправя. Когато странните ми симптоми нито се засилиха, нито намаляха, се изправих треперещо на крака. Все още бях жива и сега бях будна, но дълбоко в себе си знаех, че краищата на моята смъртност започват да се свиват към мен като парче бавно тлеещ пергамент.
Сега не можех да направя нищо по въпроса. Приемането на три дози паяжина беше необходимо, за да се изправя на крака и да мога да настигна Хюго, Хестър и Отис. Винаги съм знаел, че ще дойде ден, в който балансът между положителните ефекти на лекарството и вредата за здравето ми ще се обърне не в моя полза. Надявах се, че ще имам повече време. Планът на Хюго да ми помогне, когато всичко това приключи, можеше да проработи, но се съмнявах в това. Подозирах, че и той се съмнява, че ще помогне.
Във всеки случай имах по-непосредствени цели. Сега, когато беше светло, можех да се движа по-бързо. Прецених, че до следващото леговище на стария дракон има само още около три мили, така че трябваше да настигна спътниците си. Може би дори вече бяха намерили един намръщен лилав дракон и древен магически комплект за шах. Стискам палци.
Престанах да се тревожа и оставих краката си да маршируват бързо. Златен успех, идваме. Не след дълго вече пъргаво прекосявах пейзажа по начин, на който би се възхитил и уелски планински козел. Все пак не се бях поддала напълно на коприната на паяка, защото спрях да бълнувам от удоволствие, докато тичах. Реших, че ще оставя това за по-късно.
***
Сърдечният ми ритъм се нормализира, когато достигнах върха на следващия хълм и погледнах надолу към мозайката от красиви пейзажи. Ако се обърнех надясно, можех да видя руините на абатството Страта Флорида, сгушено в долината далеч долу. Вляво от мен се намираше второто леговище на дракона и макар да не го виждах, знаех, че не е далеч. Беше студено, но небето беше ясно и имаше само лек вятър, беше хладно, но се оказа невероятно полезно, когато два познати гласа се понесоха по него.
– Трябва да останем тук, докато той се върне, Хес.
– Не, това е глупава идея. Нищо не виждаме, а на мен ми писна да оставам назад. Нека тръгнем по този път. Не е нужно да се отдалечаваме. Можем да се върнем бързо.
Нещо се отпусна в гърдите ми. Изправих се на пръсти и извиках:
– Хестър? Отис? – Когато примижах в посоката на гласовете им, най-накрая забелязах двойката, която се носеше на около стотина метра. Те ме видяха едновременно и нададоха еднакви писъци на радост, преди да се приближат право към мен.
– Дейзи! – Отис се хвърли към лицето ми, сблъска се с бузата ми и ме зашлеви с мокър шамар, преди да се отскубне и да целуне носа ми. – Ти си в безопасност!
– Разбира се, че е в безопасност – каза Хестър. – Дейзи не би се оставила да я убият без нас. Тя се вкопчи в извивката на врата ми и въздъхна щастливо. – Имаше много силен взрив – каза тя. – Срути ли пещерата?
– Не аз. Беше един от дяволите.
Внезапно разтревожен, Отис се дръпна назад.
– Къде е той? Все още ли те преследва?
– Той погреба себе си и приятеля си.
Лицето му се отпусна от изумление.
– Защо?
– Това е дълга история. Ще ти я разкажа по-късно. – Погледнах наоколо. – Къде е Хюго?
– Чу се странен шум и той отиде да го проучва – казва Отис. – Каза ни да го изчакаме да се върне.
Настръхнах, може би там има още дяволи.
– Какъв шум?
– Бръмчене – каза Хестър.
Отис възрази:
– Беше по-скоро свиркане, отколкото бръмчене. Сигурно беше вятърът.
– Не беше вятъра, глупако!
Стиснах зъби. Трябваше да се съсредоточат.
– Кога? – Попитах. – Кога тръгна?
Хестър изостави врата ми и полетя нагоре, за да се присъедини към брат си. Тя постави двете си ръце на бедрата.
– О, разбирам. Притесняваш се за Хюго, но не си се притеснявала за нас? Толкова за лоялността!
– Хестър – казах аз, като се стараех да не изпадам в паника, – ти си тук. И двамата сте добре. Хюго е изчезнал. – Огледах се, но не виждах никаква следа от него. – Накъде е тръгнал?
Поне Отис разбираше. Той посочи зад себе си.
– Изчезна зад онзи ъгъл. Виждаш ли тези дървета?
Кимнах. Това не беше далеч – но притеснението ми не се разсея.
– Сигурна съм, че е добре, Дейзи. Той е много способен – опита се да ме успокои Отис.
– Защо не отидохте с него?
Браунитата си размениха неловки погледи.
– Той се дразнеше малко – призна Отис. Изчаках. – На нас – промълви той.
О! Непрекъснатите им пререкания могат да бъдат досадни. Отдавна се бях научила да ги игнорирам, когато започваха да се заяждат, но разбирах защо Хюго искаше да си почине от тях.
– Той и без това беше в лошо настроение заради това, че те остави – каза Хестър. – Стана още по-мрачен, когато чухме огромния взрив снощи. Искаше да се върне и да те спаси.
– Но най-вече – каза Отис, – той се дразнеше от Хестър, когато тя все повтаряше, че дракона я харесва най-много.
– Не! Той се дразнеше от теб, когато повтаряше, че дракона нямаше да кихне върху мен, ако ме харесваше.
– Вярно е. Тя можеше да кихне над Дейзи. Тя избра да кихне над теб. Следователно…
Прекъснах го.
– Ерг, да отидем да намерим Хюго.
Хестър отвори уста, но аз ѝ размахах пръст. За щастие, тя се замисли дали да говори.
С двете браунита, които се люшкаха до мен, тръгнах към малката горичка от ели, която Отис беше посочил. Не чувах свирене или бръмчене, но не чувах и Хюго и със сигурност не го виждах. Безпокойството ми се засилваше с всяка крачка, въпреки че си повтарях, че той е достатъчно силен, за да се погрижи за себе си.
Бяхме стигнали почти до дърветата, когато се чу шумолене. Забавих ход и стомахът ми се сви. Миг по-късно изпод клоните се появи Хюго, който крачеше лениво. Когато ме забеляза, лицето му светна.
– Дейзи! Ето те!
Вероятно трябваше да скрия притеснението си, но бях толкова облекчена, че го видях, че се втурнах напред и го прегърнах силно. Ръцете на Хюго моментално ме обгърнаха и той притисна тялото ми.
– Това е доста добре дошло – промърмори той в ухото ми. Ръцете му се стегнаха и за момент не бях сигурна, че някога ще ме пусне. – Добре ли си?
– Добре съм – казах аз, като се измъкнах от прегръдката му. Почесах се по тила и го погледнах. – Къде, по дяволите, си бил?
– Призивът на природата. – Той се усмихна неловко.
– А бръмченето? – Попита Хестър.
– Свиреше! – Каза Отис.
На челото на Хюго се появи малка бръчка.
– Това беше нищо. Просто вятърът.
Отис се усмихна самодоволно.
– Казах ти. – Хестър завъртя очи
Хюго не им обърна внимание. Вместо това погледът му остана фокусиран върху мен.
– Какво се случи? Справихте ли се с дяволите?
– За тях се грижеше предимно Фахан. Дълго време няма да ги видим отново. Появи се и този от вчера. – Облизах устните си. – Той вече е мъртъв.
Хюго се отпусна на петите си.
– Мъртъв? Наистина мъртъв?
– Ами…
– Сигурна ли си?
– Ами – повторих аз. Прехапах устните си. – За мен това е толкова голяма изненада, колкото и за него. Ще ти разкажа всичко по-късно.
– Нямам търпение да чуя цялата история – промърмори той. Обгърна ръката си около моята и кожата ми настръхна в отговор. – Наистина е хубаво да те видя отново.
– Ще се целунете ли сега? – Попита Отис.
Тялото на Хюго се скова.
– Защото – каза Хестър – сме много близо до второто леговище и трябва да отидем първо там. Достатъчно дълго се бавихме. – Тя повдигна малките си вежди. – Искам да видя моя дракон!
Отдалечих се от Хюго и кимнах.
– Да, нека първо се справим с дракона, а за всичко останало да се тревожим по-късно.
Погледнах към дърветата. Бяха засадени близо едно до друго и беше трудно да се види нещо отвъд сменящите се тъмни сенки и гъсто натрупаните вретеновидни клони.
– Все още имаш драконовото яйце? – Попитах Хюго.
Той потупа раницата си.
– Имам го.
Усмихнах се лъчезарно.
– Тогава да вървим.
Назад към част 27 Напред към част 29
