Глава 28
Спрях се, за да може Хюго да поеме инициативата, след което направих движение към двете браунита. Те можеха да се натъпчат в джобовете ми за последния етап от пътуването. Хестър смръщи нос.
– Ние сме минали през това. Мирише там, Дейзи.
Втвърдих погледа си.
– Просто влезте. Искам да знам къде си през цялото време, докато не видим следващото леговище за себе си.
Отис се разтревожи от тона ми.
– Дейзи…
– Влизайте.
Той помръдна, после направи каквото му беше казано. Хестър поклати глава.
– Аз съм главната тук – казах ѝ аз. – Ти си ми длъжна. Прави каквото ти кажа.
Тя се вгледа.
– Колко паяжина си взел днес? – Прошепна тя.
Хюго извърна глава и сините му очи се присвиха. Отказах да го погледна.
– Движи се, Хестър – изръмжах аз.
Тя подсмръкна и полетя надолу, като се държеше сковано. Когато се вмъкна в джоба ми, тя продължи да показва нещастието си, като ме побутваше многократно през плата. Игнорирах я и махнах на Хюго да продължи. Той ме гледаше още миг, преди да се обърне и да продължи да върви. Аз си поех дъх и го последвах на около метър зад него.
Изкачвахме се нагоре, като преодолявахме първо един, после друг хълм. Започнаха да падат няколко ледени капки дъжд, а вятърът се усили, като ме блъскаше в лицето и затрудняваше бързото придвижване. Изглежда това не притесняваше Хюго и на няколко пъти той увеличаваше разстоянието между нас с дългокраката си крачка. Всеки път удвоявах темпото си, твърдо решена да не му позволя да се отдалечи твърде много.
Когато забелязах овъглените останки на един храст и дългите драскотини в земята вдясно, се принудих да се движа по-бързо. Това стана наложително, когато слабата миризма на оборски тор гъделичкаше ноздрите ми, защото това не беше миризма, причинена от овце или кози. Не можах да потисна треперенето си. Бяхме открили леговището на дракона.
– Хюго! – Изсъсках.
Той не реагира, а просто продължи да се движи напред. Опитах отново.
– Хюго! – Той пак не спря. Стиснах зъби. – Хюго, ти, задникът, дето се мъчиш!
Той се спря и обърна глава. Махнах му спешно с ръка.
– Намали скоростта – казах аз. – Това е правилното място. Сега трябва да сме внимателни.
Той кимна рязко и аз закрачих напред, докато се изравнихме.
– Мисля, че си права – каза ми той с тих глас. – Виждаш ли това място напред? Онази тъмна форма близо до купчината скали?
Погледнах напред. Честно казано, не можех да видя нищо отвъд сивите скали и калната земя, но все пак кимнах.
– Мисля, че това е входът към леговището – прошепна той. – Изглежда достатъчно голям и пред него има следи от нокти.
Постарах се повече. Не: все още не можех да видя нищо – но все пак се престорих, че знам точно къде се намира.
– Мислиш ли, че е вътре в момента? – Попитах.
– Възможно е. Драконите са нощни, така че вероятно спи. Ще трябва да действаме много внимателно. Ако се почувства застрашена, може да ни изпече живи.
Дръпнах се леко, после кимнах.
– Да се приближим малко, да извикаме и да видим дали ще успеем да я събудим – предложих аз. – Да влезем в бърлогата ѝ без предупреждение, докато тя дреме, би било много лоша идея.
Хюго кимна в знак на съгласие и ние закрачихме напред. След около трийсет метра най-сетне видях входа на бърлогата. Хюго беше прав: това трябваше да е мястото.
– Тук няма много укрития – казах аз. – Между този склон и бърлогата има открита местност. Можем да направим преграда, ако тя реши да използва огъня си срещу нас.
– Добре казано.
– Може би бихме могли да използваме няколко взрива от земна магия и да построим барикада тук. Тя няма да ни предпази, ако тя премине в пълна атака, но може да ни спечели няколко ценни секунди, ако ни трябват.
Хюго стъпи на земята.
– Тук има леко понижение. Това ще е добро място. – Той сви рамене и събра силите си, след което с перфектна прецизност изхвърли няколко слаби изстрела магия, за да изкриви и манипулира земята.
Няколко секунди наблюдавах лицето му, след което се присъединих към неговите усилия. Не беше лесно да контролирам всеки магически изблик, дори и с цялата паяжина, която преминаваше през организма ми, но си спомних всичко, на което Хюго ме беше научил, че трябва да използвам нежно докосване.
Не след дълго общите ни усилия доведоха до появата на висока метър бариера. Тя нямаше да издържи дълго и искрено се надявах да не се налага, но беше разумна предпазна мярка.
Приглушеният глас на Хестър се носеше от джоба ми.
– Какво става? Има ли дракон там? Мога ли да изляза?
– Не – отвърнах аз. Хюго ме погледна. – Знаеш какви са – промълвих аз. – Те само ще раздразнят дракона и ще създадат повече проблеми, отколкото можем да се справим.
– Ой! – Изкрещя Хестър .
– Няма да създавам проблеми – добави Отис от другия джоб.
Пренебрегнах ги и погледнах Хюго.
– Нека да направим това.
Той кимна мрачно.
– Да се надяваме, че ще се получи.
Сдъвках вътрешната страна на бузата си.
– Да. – Започнах с тих глас. – Здравей?
Хюго се включи.
– Няма да влезем вътре, ако не ни поканиш – извика той. – Но наистина бихме искали да поговорим с теб.
Заговорих по-силно.
– Вече сме се срещали. Долу в старото гробище? Преди Коледа?
Хюго се наведе към мен.
– Знаят ли драконите какво е Коледа?
Повдигнах рамене. Отвъд тъмната дупка, която водеше към леговището, внезапно се чу дълбок тътен.
– Разбира се, че знам какво е шибана Коледа – изрече ясно уелски глас.
От бърлогата се изхвърли бял дим и аз без да се замислям хванах Хюго за ръката.
– Не се притеснявай – прошепна той. – Ще се справим с това. – Поне един от нас беше уверен.
– Дай ми яйцето – казах му аз. – Бях започнала да установявам връзка с дракона още при първата ни среща. Логично е аз да поема ръководството оттук нататък.
Хюго отвърна глава.
– Не, аз имам това. Всичко ще бъде наред. – Той излезе иззад импровизираната ни бариера с магии. – Остани там.
Разбира се, пренебрегнах го. Когато лилавата муцуна на дракона се измъкна от леговището си, аз се присъединих към него. Челюстта му се стегна.
– Казах ти да останеш там. – Всяка дума вибрираше с гняв.
– Откога правя това, което ми казваш? – Попитах аз. Хюго не отговори. Всъщност не го и очаквах.
Преди да се появи главата на дракона, се издигна втори дим. Тя ни намигна мързеливо, сякаш беше напълно невъзмутима от посещението ни, но аз усетих, че е навита пружина, повече от готова да отприщи най-лошото, ако направим едно погрешно движение.
Въпреки опасността, все още изпитвах страхопочитание. На гробището тя беше чудна, но това беше през нощта, сега, на дневна светлина, когато блестяха блестящите ѝ лилави и зелени люспи, красотата ѝ беше необикновена.
– Уау – прошепнах аз. Не можех да се сдържа.
Драконът наклони глава с един сантиметър в знак на благодарност, след което се изпъна и разкри цялото си тяло.
Хестър, която вече не можеше да сдържа главозамайването си, се измъкна от джоба ми.
– Здравей! – Тя се запъти право към дракона, като не обърна внимание на моето залитане, докато се опитвах да я удържа. – Толкова се радвам, че можем да се срещнем отново! Аз съм Хестър. За мен е истинска чест да бъда тук. – Тя направи няколко реверанса във въздуха, докато драконът я гледаше с любопитство.
– Ти си много странно малко същество.
Хестър се зарадва.
– Благодаря ви, Ваше Височество!
Драконът изръмжа:
– Можеш да ме наричаш Айн.
Хестър се прегърна от удоволствие.
– Здравей, Айн! – Тя протегна ръка, за да докосне ноздрата на дракона, после, явно спомняйки си какво се беше случило миналия път, се замисли и отдръпна ръката си.
Изражението на Айн не издаваше нищо, но тя не дишаше течен огън върху нас и аз приех това като положителен факт. Все пак беше логично да преминем към целта на посещението ни, преди да сме закъснели.
Пристъпих напред, без да обръщам внимание на рязкото поемане на дъх от страна на Хюго и изсвиреното предупреждение.
– Благодаря, че не ни уби – казах аз.
Прорезните очи на дракона се обърнаха към мен.
– Все пак.
Потвърдих предупреждението с кимване.
– Извинявам се, че нахлухме в дома ти.
– Тогава защо си тук, елфе?
Хюго прочисти гърлото си.
– Имаш нещо, което ни принадлежи.
Помръкнах, не бих избрала тези думи
Масивните ноздри на Айн се разшириха.
– Нещо, което ти принадлежи? – От дрезгавия ѝ уелски глас лъхаше презрение.
– Той иска да каже – казах бързо, – че наистина бихме искали да си върнем шахматния комплект, който намерихме в гробището.
Очите ѝ се присвиха.
– Не е твое, независимо какво твърдиш.
– Сигурен съм, че знаеш, че в него се крие голяма сила.
Айн изсумтя.
– Аз знам повече от теб, елфе.
Преглътнах трудно.
– В такъв случай знаеш какво ще се случи, ако някой дявол се добере до нея. – Вдигнах брадичката си. – Предполагам, че знаеш какво представляват дяволите. – Силно се надявах да знае, вече имах достатъчно обяснения.
Тя не мигна.
– Знам за дяволите.
Това беше добре.
– Те знаят за шахматния комплект и идват за него. Ако ни го дадеш, ще можем да го опазим и да им попречим да се доберат до него.
– Мислиш, че можеш да се справиш с един дявол по-добре от мен? – Попита Айн с нескрито недоверие.
– Не. Но Британският музей има…
Не успях да довърша изречението си. Айн вдигна глава и нададе огромен рев. Космите по тила ми се изправиха. Хестър, която продължаваше да виси на около метър пред муцуната на дракона, беше изпратена назад във въздуха.
– Британският музей? – Тялото на Айн вибрираше от ярост. – Крадливи копелета.
О-о. Вече виждах пламъчета около челюстта ѝ. Преди да реши, че самото споменаване на музея е достатъчно, за да ни изпепели, скочих пред нея.
– Обещавам, че са по-добри, отколкото бяха преди. Знам, че имат репутацията на хора, които вземат неща…
– Кражба! Не взимам! – Изръмжа Айн.
Кимнах бързо, за да бъда справедлива, тя имаше добра гледна точка.
– Права си – но те вече не правят такива неща. – Научили са се. – Поне се надявах да са се научили, всъщност не знаех как се управлява Британският музей в наши дни. Единственото, което знаех, беше, че те вероятно бяха единствените хора в тази страна, които можеха да опазят вълшебния шахматен комплект.
Айн не се успокои дори малко.
– Защо да ти се доверявам? – Тя сведе глава, докато масивните ѝ зъби не се озоваха на по-малко от метър от главата ми. Дъхът ѝ замъгли лицето ми и усетих горещината на огъня ѝ, но аз удържах позицията си. Трябваше да го направя.
– Маргаритка…
Не се обърнах, за да погледна Хюго.
– Извади го – наредих аз. Срещнах погледа на Айн. – Имаме нещо за теб. Предлагаме честна размяна на предмети.
Хюго се присъедини към мен и бръкна в раницата си. Останах напрегната и леко се отпуснах едва когато той най-накрая извади древното яйце и го разопакова.
– Ето – каза той с подчертана липса на церемония. – Ти ни даваш комплекта за шах. Ние ти даваме това яйце.
Беше невъзможно да се прочете изражението на Айн, защото драконите не издаваха много. Тя погледна от яйцето към мен и обратно, преди челюстите ѝ да се разтворят широко и да се сблъскам с пещерната ѝ тъмна уста.
– Или – каза тя, – ще ви запаля всички и ще взема яйцето. Това е много по-добра идея.
Тя поне се интересуваше от яйцето. Това беше начало.
– Разбира се – казах аз, – това ще ти свърши работа. Но няма да е от полза, когато се появи дявол.
Хюго кимна, като нежно поглаждаше гладкия ръб на старото яйце с дългите си, загорели пръсти.
– Ти не можеш да се мериш с дявола, Айн. Техните сили са много по-големи от твоите.
Не го погледнах. С ъгъла на окото си видях малка фигура, която премина покрай него. Хестър. Свих ръцете си в юмруци. Това проклето брауни.
Тя се издигна и кацна на върха на муцуната на Айн.
– Разбирам, че не искаш да преговаряш – изпищя Хестър. – Дейзи тук е само един глупав елф. Тя дори не е висш елф. И е гадна в живота.
За бога.
– Но – продължи тя – тя е добър човек и прави това по правилните причини. Както и Хюго. Можеш да им се довериш – и все пак не е като да можеш да играеш шах. Фигурите са твърде малки за теб. Ако ни дадеш комплекта, ще те предпазим от дяволите. Ти си последния останал женски дракон в Британия и единственото, което искаме, е да те опазим и да попречим на някой дявол да придобие повече власт. – Тя коленичи. – Ако това ще ти помогне да разколебаеш мнението си, отсега нататък ще остана тук като твоя слугиня.
Отис извади главата си от джоба ми.
– И аз! Аз също ще остана!
Разбирах, че Хестър е възхитена от Айн, но последното нещо, което исках, беше тя да се жертва.
– Не! Не можеш да го направиш!
Всички ме погледнаха, а аз направих физиономия.
– Искам да кажа, че не, освен ако не предпочиташ да останеш с Айн. Но не можеш да се откажеш от себе си така, Хестър. Нито пък ти, Отис. Вие сте моите хора.
Хюго сви рамене.
– Те се включиха доброволно. И ти сама го каза – те са доста досадни.
Все още не го погледнах.
– Не, браунито не е част от сделката. Ако искат да останат, след като всичко това приключи, това е друг въпрос, но те не са част от тези преговори. Ние не търгуваме с животи.
Айн примигна бавно, преди да се втренчи в Хестър, и присви очи, докато се съсредоточаваше върху нея.
– Ти каза, че не е добре с живота.
Хестър поклати глава.
– О, да. Но тя все още е приятен човек.
– Хм. – Драконът затвори челюсти и поклати глава като накара Хестър да се плъзне от муцуната му. – Чакай тук. – Тя се обърна и изчезна в тъмното си леговище.
– Мисля, че се получи – въздъхна Хюго. – Тя ще ни даде шахматния комплект. Ръката му стигна до моята. Щом дланите ни се докоснаха, кожата ми изтръпна.
– Така изглежда. – Усмивка озари лицето ми. – Сложи яйцето там, до устието на бърлогата. Нека ѝ покажем, че можем да бъдем почтени и да държим на думата си.
– Добра идея. – Той пусна ръката ми и приклекна, като постави яйцето на едно парче гола земя.
– Перфектно – обадих се аз. – Трябва да се върнеш тук сега. Не искаш да я изплашиш, когато се върне. – Усмивката ми се разшири. – Почти го направихме, Хюго. Почти имаме шахматния комплект.
Той тръгна обратно към мен, а сините му очи блестяха.
– Ние сме страхотен екип, скъпа.
– Невероятни сме – съгласих се аз. Разтворих ръце, за да покажа, че искам да ме прегърнат. Той се усмихна и се приближи.
Тогава пуснах дясната си ръка, с едно бързо, ужасяващо движение извадих Гладис – и го прободох.
Назад към част 28 Напред към част 30
